Глава 3
Няколко минути по-късно Дийкън излезе, облечен само с чифт дънки. Хормоните ѝ затанцуваха. Почти танцуваха фокстрот. Тя отказа да се присъедини към тях.
– Саймън те изпрати.
За негова чест, той не си направи труда да отрече.
– Две птици. Един камък. – Грабна чиста тениска от куфара си и я нахлузи през главата. – Знаеш, че това е правилното решение.
Фактът, че звучеше толкова хладнокръвно и логично, я накара да поиска да го застреля с арбалета, само за да се убеди.
– Директорът на гилдията не може да бъде възприеман като слаб.
– Тя също така не може да бъде възприемана като глупава. – Неудържима воля в тези очи от среднощна гора.
Задържа бариерата, която беше поддържала до полуда, изрови една четка и започна да разресва косата си.
– Разкажи ми за убиеца. Има ли вероятност да е самозванец?
Той не каза нищо в продължение на няколко секунди, сякаш не се довери на внезапната ѝ капитулация.
– Да, но към момента имам трима възможни – все ловци. Ще ги посетим един по един.
– Тази вечер?
Леко кимване.
– Смятам да им дадем четири часа, достатъчно време, за да може убиецът да отслаби охраната си.
– Защо не го последва, след като удари Родни?
– Нямаше видима следа.
Тя се ухили.
– А твоята работа е да ме наблюдаваш.
– Да те наблюдавам не е това, което искам да правя. – Тихи, наситени думи, които я галеха по кожата като живо кадифе. – Но тъй като да те взема в леглото е извън границите на позволеното, оставам с гледането на деца.
По кожата ѝ избухна топлина – суров, тъмен огън.
– Защо си мислиш, че ще те допусна на по-малко от метър от себе си? – В гласа ѝ се долавяше грубото желание, но можеше да бъде и гняв.
– Защо си мислиш, че ще те помоля за нещо хубаво?
– Опитай каквото и да било и с радост ще те изкормя със собствения ти нож.
Дийкън се усмихна. И това го превърна от секси в опустошителен.
– Ще бъде забавно.
Но след четири часа неспокоен сън тя не беше в настроение за игра. Като навлече екипировката си, преди да се присъедини към Дийкън в коридора, тя нагласи арбалета си и стегна челюстта си.
– Не ми харесва фактът, че ловуваме един от нашите.
Мълчание.
Тя го погледна, докато слизаха към гаража, и не видя нищо. Никакво изражение. Никаква емоция. Никаква милост. В този момент той беше Убиеца.
– Колко от тях трябваше да убиеш?
– Пет.
Тя си пое дъх при единствената точна дума и отвори вратата към стълбите. Нямаше смисъл да подлудява охраната на хотела, като бъде уловена от камерите на асансьора въоръжена до зъби.
– Защо ти?
– Трябва да е някой.
Тя разбираше всичко това.
– Никога не съм искала да бъда директор на гилдията.
– Затова те избраха – ще направиш това, което трябва да направи директорът.
– В противовес на това?
Той излезе пръв и тя знаеше, че това е жест на защита. Дразнещ, но по скалата на дразненията – незначителен.
– Знаеш за Париж. Преди няколко години имаха онзи директор, който се политизира на поста. Едва не уби всичките си ловци, защото беше толкова зает да се изтъква.
Сара кимна и се отправи към мотора – избрания от тях начин за придвижване тази вечер.
– Винаги съм се чудила как може да се случи това. – Ловците като цяло бяха твърди и откровени хора. Слик ги правеше подозрителни.
– Някои хора казват, че е сключил сделка в могъщ заговор на вампири, че те са повлияли на гласуването.
Говореше се, че много старите вампири имат способности за контрол на съзнанието, а една от по-важните квалификации на Сара за поста директор на гилдията беше, че тя има естествен имунитет към всички вампирски способности. Подобно на Ели и другите родени ловци тя винаги е била предназначена за Гилдията.
– Изненадана съм, че той е все още жив.
– Не бъди толкова сигурна – не са го виждали, откакто беше свален. – Подаде ѝ резервна каска и я наблюдаваше как я слага, след което постави своята. – Чуваш ли ме?
Тя кимна, осъзнавайки, че каските са с микрофони.
– Къде отиваме първо?
– Тимъти Лий. Той е по-нисък, отколкото го описа Родни, но Род беше травмиран. Не можем да се доверим на спомените му.
Тя се канеше да отговори, когато изведнъж разбра, че вече не са сами в гаража. Вече качена на мотора зад Дийкън, тя погледна към вратата, която бяха използвали, за да излязат по стълбите, и видя вампира. Нямаше нужда да се пита дали Дийкън го е усетил – убиеца беше останал неподвижен в същия миг, в който и тя.
Срещайки погледа на вампира, тя усети как косъмчетата по тила ѝ се надигат. Той беше стар, а силата му беше толкова голяма, че сгъстяваше въздуха, докато тя едва дишаше. Когато той не каза нищо, тя също реши да мълчи. Дийкън запали мотора и се отдръпна от пространството.
– Гледай го – каза той в микрофона.
Докато завърташе мотоциклета, тя извърна глава, за да държи вампира в полезрението си.
Високият, тъмнокос мъж не мигна, докато изкарваха мотора от гаража.
– Игри – промълви тя. – Дават ми да разбера, че ме наблюдават.
– Изпитват силата ти.
– Знаеш ли, разбирам смисъла им – представяш ли си какво щеше да се случи със света, ако някоя от големите гилдии имаше слаб директор?
– Париж – повтори Дийкън.
Тя кимна, макар че той не можеше да я види.
– Как се казваше той – Джарвис?
– Жервоа.
– Точно така. – Слабостта на Жервоа беше довела до дезорганизирана европейска гилдия. Вампирите веднага се бяха възползвали. Повечето просто бяха избягали, планирайки да се изгубят в света. Но няколко…
– Няколко вампира се поддадоха на жаждата за кръв. В новините пишеше, че улиците са били пълни с кръв.
– Не са сгрешили много. Париж загуби десет процента от населението си в рамките на един месец.
Изразено в такива кратки термини, ужасът от това беше смразяващ.
– Защо ангелите не се намесиха? – В родния ѝ Ню Йорк Рафаел ръководеше шоуто и доколкото Сара знаеше, нито един кръвожаден вампир не беше стъпвал в града. Тъй като това бе статистически невъзможно, очевидно Рафаел се бе погрижил за всички проблеми с такава безупречна ефективност, че никой не бе чул и най-малкото мърморене.
– Говори се – гласът на Дийкън стана студен – че Михаела е решила, че хората имат нужда от урок по смирение.
Михаела беше една от по-видимите архангели, зашеметяваща красавица, която се радваше на внимание дотолкова, че понякога позираше за човешките медии.
– Мисля, че тази – каза Сара – с удоволствие би ни тласнала всички назад във времето, когато на нея биха гледали като на богиня.
– Дори и сега има много хора, които гледат на ангелите като на Божии пратеници.
– А ти?
– Друг вид – каза той. – Може би те са това, в което ще се превърнем някога през следващите милион години.
Това беше интересна хипотеза. Сара не знаеше какво мисли. Ангелите бяха съществували още от най-ранните пещерни рисунки. Имаше толкова много обяснения за съществуването им, колкото и звезди в небето. А ако ангелите знаеха истината, те не я казваха.
– И така, защо Тимъти Лий?
– Той е бил в града по време на всяко едно от убийствата, способен е да свърши работата…
– Всички сме способни.
– Да, така е. Така че това не би имало толкова голямо значение, но Тимъти е много отдаден ловец. Той гледа на това не като на работа, а като на призвание.
– Роден ловец ли е? – След като беше най-добра приятелка на Ели от толкова много години, тя знаеше, че за родените със способността да проследяват вампири по миризмата, влизането в гилдията е не толкова избор, колкото принуда.
– Не. Но той боготвори родените ловци.
– Не е здравословно, но не е и психопатично.
Дийкън кимна.
– Ето защо той е един от тримата. Другите двама си имат своите малки особености, но всички ловци са странни в някаква степен.
– Срещал си се с Ашини, нали?
Тя чу как той се задавя.
– Срещал с Ашини не е точната дума. Тя ме простреля още при първия ни контакт.
– Звучи точно така. – Усмихна се тя, но усмивката не трая дълго. – Ако е някой от тези тримата, ще го екзекутираш?
– Да.
– Няма полиция?
– Упълномощен съм да го направя. Законът никога няма да се намеси. – Пауза. – Радват се, че ние сами се охраняваме от полицията. Ловците, които се превръщат в лоши, имат начин да увеличат броя на труповете.
– Като вампирите.
Той не каза нищо, но тя усети съгласието му в напрегнатата неподвижност на тялото му. Нощта беше страшно тиха и сякаш не насърчаваше по-нататъшните разговори и те караха мълчаливо, докато Дийкън не спря встрани от една тиха, тъмна улица.
– Оттук ще тръгнем пеша.
Прибирайки каската си до неговата, тя го последва, докато той я водеше по улицата и до оградата от вериги. Тя се намръщи.
– Това прилича на сметище.
– Така е.
Добре, това беше наистина странно. Ловците почти никога не живееха на гадни места. Плащаше им се много добре за това, че са си заложили главите, преследвайки вампири, които можеха просто да ги откъснат.
– Всекиму своето.
– Той има адско куче.
Помисли си, че е чула грешно.
– Адско куче ли каза? – В главата ѝ затанцуваха видения на червени очи, пулсиращи в миризма от сяра. Тогава мислит и започнаха да кръжат.
– Голямо, черно нещо, вероятно ще ти отхапе ръката, ако го погледнеш погрешно. Тимъти го нарича „Момичето на Луцифер“. – Той извади нещо от джоба си. – Успокоителна стрела. – После се стрелна напред и ако не го беше видяла, никога не би предположила, че може да се движи толкова бързо.
Тя остана с него, като и двамата се заизкачваха по верижната връзка, за да се приземят с ловджийска тишина от другата страна. Нямаше лай, нищо, което да ги предупреди, че са станали плячка – Момичето на Луцифер излезе от мрака като буен вихър. Сара инстинктивно приклекна и тялото на кучето прескочи нейното… за да срещне явно бързодействащия транквилизатор в ръката на Дийкън. Вместо да остави кучето да падне, Дийкън улови мускулестата му тежест и го спусна внимателно на земята.
– Харесваш я – каза Сара недоверчиво.
Дийкън погали кучето по надигащите се страни.
– Какво да не харесваш? Тя е вярна и силна. Ако се наложи да екзекутирам Тимъти, ще ѝ липсва господаря ѝ.
– Би я осиновил, нали? – Тя поклати глава. – Така ще загубиш шансовете си някога отново да имаш момиче. – Той вдигна глава и я погледна по онзи свой замислен начин. – Не си и фен?
– Тя има деветсантиметрови зъби. – Само леко преувеличение. – Една жена трябва да те обича невероятно много, за да се примири с такава конкуренция. – Тя дръпна глава към сградата от другата страна на планината от метални отпадъци и Бог знае какво още.
– Да?
– Хайде да вървим. Успокоителното ще държи Луси настрана за известно време.
– Луси?
Те не бързаха да намерят път през боклуците, проверявайки за капани в процеса на работа. Когато най-накрая стигнаха до порутената барака, която Тимъти наричаше свой дом, откриха, че мястото е празно. Малко след това с взлом се озоваха вътре, но не видяха нищо, което да прилича дори на димящ пистолет. Фактът, че Тим не си беше вкъщи, не означаваше нищо – ловците по правило имаха нередовно работно време.
Тя наблюдаваше как Дийкън извади нещо от джоба си и го постави върху петата на всички обувки, които успя да открие.
– Предаватели – каза и той. – Живот на батериите около два дни. Така че, ако в този период има убит и той носи чифт, който съм маркирал, ще мога да проследя движението му.
– Кой е следващият в списъка?
Той ѝ каза, след като се изкачиха по верижната връзка – по пътя спря погали Луси и изчака достатъчно дълго, за да се увери, че тя излиза добре от транквилизатора.
– Следващият е Шах Майур. Самотник, върши си работата, но изглежда не поддържа контакти с други ловци.
– Като някой друг, когото познавам.
Дийкън не обърна внимание на коментара, докато се качваха на мотора му и потегляха.
Усмихвайки се, тя се притисна към топлината на гърба му.
– Какво постави Шах на радара ти?
– Срещу него са подадени пет жалби от Агенцията за защита на потребителите.
Органът за защита на вампирите беше създаден, за да спре жестокостта и предразсъдъците срещу вампирите. Те никога не печелеха съдебни дела – изключително трудно е да изкараш вампира жертва, когато разполагаш със снимки на кървавите му убийства, но можеха да вдигнат сериозен шум.
– За какво?
– Прекомерно насилие над вампир по време на маркиране.
– Хм. – Тя се замисли върху това. – Защо не звучиш по-развълнувано?
– Защото и петте жалби са от един и същи вампир.
Собственото ѝ растящо вълнение се изпари.
– Сигурно някой, който има желание да си отмъсти.
– Да, но трябва да го проверим.
Шах Майур живееше в много по-обикновен дом – от гледна точка на привлекателността му за ловците. Апартаментът му заемаше целия трети етаж на свободностояща градска къща.
Сара се намръщи.
– Влизането вътре ще е проблем. – Дийкън вече ѝ беше казал, че няма вътрешен достъп, така че не могат да проникнат по стълбите – а стълбата, която Шах използваше, за да се качва и слиза, в момента беше вдигната нагоре. Това не означаваше, че той си е вкъщи. Според информацията на Дийкън тя можеше да се вдига или спуска с дистанционно управление. Шах не беше доверчив човек. Но и той трябваше да е на полет за Вашингтон от преди час.
– Някакви идеи?
Дийкън се взираше в задната стена, когато тя се обърна към него.
– Можеш ли да се изкачиш по нея?
Тя проследи погледа му до нещо, което приличаше на някаква водопроводна тръба, доста солидна.
– Да. – Искането я изненада. – Мислех, че гледаш на мен като на дете.
– Вероятно сме под наблюдение – каза ѝ той, гласът му беше вещ. – Не мога да те защитя напълно.
– Това предполага, че можеш. – Тя го простреля със сладка усмивка, примесена с ирония. – Трябва да вземем предвид и нещо друго – ако ни наблюдават, тогава ангелите и вампирите от високо ниво трябва да знаят какво сме замислили. Няма да предам ловец в ръцете им. – Ангелското отмъщение можеше да бъде душегубно жестоко.
Дийкън се вгледа в лицето ѝ, без да мигне.
– Ето защо първо трябва да стигнем до него. Ще предадем смъртта с милост.
Кимвайки, тя прие предавателите, които той ѝ подаде, и се затича към тръбата. Беше достатъчно лека – и което е по-важно, имаше достатъчно мускули, – за да се издърпа нагоре сравнително лесно. Когато стигна до перваза на прозореца, той ѝ се стори лесен и широк. Беше толкова близо, че се изкушаваше да бутне прозореца и да влезе, но не бързаше да оглежда всичко.
Оказа се, че е добре.
Шах беше поставил гарафа през отвора, на точната височина, за да отреже всеки, който влиза. По слабия блясък тя предположи, че е покрит с натрошено стъкло. Ужасно, но сигурността на дома не беше престъпление. Проверила два пъти за електрически кабели, които биха могли да бъдат свързани с алармата, тя погледна надолу към Дийкън и сигнализира за намерението си да влезе.
Той кимна веднъж и даде знак. Две минути.
Като вдигна прозореца, тя влезе внимателно, избягвайки смъртоносния удар, като се наведе ниско. Озова се в нещо, което приличаше на всекидневна. Беше тъмно. Но не достатъчно тъмна, за да скрие мъжа, който седеше мълчаливо във фотьойла.
Назад към част 3 Напред към част 5
