Глава 19
– Вера, скъпа – провикна се Фауст. – Трябваше да те очаквам. Макар че може би ти си тази, която трябваше да ме очаква.
Малко хумор за ясновидците. Сладко.
Вера се изправи, докато бандата главорези я заобикаляше. Аз, за съжаление, нямаше да стоя, за да се присъединя към тях. Стаята се въртеше бавно и ми бяха нужни усилия, за да задържа очите си да не се завъртят в главата ми.
Може би бях прекалил със способностите си.
Фаустус, осъзнал, че не съм заплаха в момента, задържа половин око върху куцото ми размазано аз, докато разглеждаше Вера и пълната ѝ раница.
– Можем ли да предположим, че си откраднала от мен?
– Това нещо е мое – изсумтя тя.
– Страхувам се, че не сме съгласни по този въпрос.
– Не можеш да се сърдиш, че съм си взела обратно това, което е мое.
Усмивката му се изостри.
– Мога да бъда, аз съм и съм сигурен, че си наясно какво се случва с онези, които имат нещастието да попаднат на грозната ми страна.
От мястото, където седях, всяка страна беше грозна страна при този пич.
– Чъки – обърна се той към приличащия на орангутан готвач – искаш ли да имаш тази чест?
Човекът пристъпи напред, огледа я нагоре-надолу, после погледна шефа си с любопитство.
– Точно сега?
– Страхуваш ли се, Чъки? Тя е просто ясновидка. Въпреки че е полезна способност, тя няма истинска власт.
В този конкретен момент и аз нямах. Бях изчерпал психическия си сок и ми трябваха няколко минути, за да се възстановя достатъчно, за да си спася задника, особено ако трябваше да се насоча към целия този колектив от слисани митици.
Орангутанът обърна дланите си нагоре и над ръцете му се разгоря огън. Дали Фауст е карал враговете си да горят живи като салемските вещици?
Очите на Вера се разшириха, а погледът ѝ търсеше спасение, но такова нямаше. Пиромагът вдигна ръце, а пламъците се стрелнаха към тавана. Подобна на пещ топлина ме обля дори от масата ми в ъгъла.
Изправих се на мястото си.
– Какво ще кажеш за размяна, Фауст? Информацията ми струва повече от живота ни – и от лакомствата на Вера.
Фаустус направи жест на Чъки да изчака, после се завъртя с лице към мен.
– По-скоро се съмнявам в това.
– Откраднатият артефакт на Цербер. Знам къде е.
Той остана неподвижен.
– Невъзможно.
– Невероятно – поправих го. – Но знам и ще ти кажа веднага щом Вера и аз се измъкнем безопасно оттук.
Усмивката в три точки се върна.
– Аз не съм глупак, Кит. Ще ми кажеш, преди ти или Вера да сте стъпили извън това заведение.
Избутах се на крака. Стаята не се завихри като атракцион в увеселителен парк и аз наричах това победа.
– Тогава ще ти кажем от вратата. Какво ще кажеш за компромис?
Той го обмисли.
– Съгласен.
Отрядът от главорези развърза Вера и широкият ѝ уплашен поглед се впи в моя, докато отстъпвахме към вратата. Тя хвана дръжката, готова да дръпне вратата, за да избягаме. С гръб към изхода се изправих пред Фауст, който стоеше между телекинетичния си звяр и пиромагската маймуна.
– Къде е артефактът, Кит?
Преглътнах.
– Тайна група екстрасенси, водена от майстора на гилдията на ККК, го открадна. Той е заключен в трезор в един от офисите им.
– ККК? – В очите му блесна алчна, маниакална светлина. – Техният ГМ е мъртъв.
– Да. Почти всички, които знаят за хранилището и артефакта, са издъхнали. – Извих вежди. – Така че на този етап ще ги намерят само тези, които ги пазят.
По лицето на Фауст разцъфна предизвикваща тръпки усмивка и Вера дръпна вратата, за да можем да се измъкнем.
Или се опита да го направи. Вратата не помръдна.
Тя изкърти дръжката. Тя не беше заключена. Защо не се отваряше? Хванах дръжката над ръцете ѝ и дръпнах с всичка сила. Тя се разклати, но не се отвори.
Фауст се засмя.
Върнах се назад – и забелязах, че телекинетичният звяр беше протегнал едната си ръка. Той държеше вратата затворена със силите си и беше толкова силен, че Вера и аз, взети заедно, не можехме да преодолеем психическия му натиск.
– С удоволствие щях да те приобща, Кит – промърмори Фаустус. – Но не беше писано да се случи. Убий ги.
Пламъците се върнаха в дланите на пиромага, а останалите мъже вдигнаха ръце, изработиха артефакти или извадиха оръжия изпод дрехите си.
Вера измъкна от раницата си нещо с размерите на подложка.
– Вентос!
От артефакта се разнесе вятър. Воят на порива повали целия момчешки клуб от краката им и изпепели веждите на бедняка, който стоеше непосредствено зад пиромага.
Тя се хвърли към уплашените мъже. Предният ѝ ритник се заби в гърдите на пиромага и го прати да се размаже върху най-близките двама бедняци. Въртейки се, тя удари с кокалчетата си носа на друг мъж. Докато той се запъваше назад, в стената от митици се отвори пролука – път към кухнята и неохраняемата задна врата.
Добре. Имаше си път за бягство. Аз използвах предната врата – която беше точно зад мен.
Хванах дръжката и вратата се отвори. Дъждовен бриз с вкус на свобода ме връхлетя и аз прескочих прага.
Невидима сила се вкопчи в торса ми и ме издърпа назад. Прелетях във въздуха и се блъснах в гърдите на свръхголемия телекинетик. Ръцете му на Лу Фериньо ме обгърнаха, изтласквайки въздуха от дробовете ми. Целият ми скелет скърцаше от натиска.
С изпъкнали очи се вкопчих в съзнанието му и пуснах халюцинация в мозъка му – видението на пламъци, които оживяват по цялото ми тяло.
Той изръмжа и ме отхвърли от себе си. Аз се блъснах в друг човек и отскочих, нестабилен на краката си. Миг на движение – Вера спринтира към вратата на кухнята.
Изстрелях се през пролуката, която тя беше създала, като забих рамо в ребрата на случайния продавач на мазнини, който се изпречи на пътя ми. След мен се разнесоха стъпки и покрай главата ми профуча огнена топка.
Влязох в кухнята и грабнах първото нещо, което видях – чугунен тиган, покрит с мазнина, който стоеше до мивка, пълна с кафява вода. Когато вратата се отвори отново, замахнах с оръжието си. То попадна в рамото на преследвача ми – още един откачен човек. Той падна на плота, блокирайки вратата за ордата главорези, които влизаха точно зад него.
Спринтирах навътре в кухнята. Дълъг плот с вградена в него скара разделяше помещението наполовина, а моето спасение – изходът – беше от другата страна.
– Кит! – Вера изскочи иззад задния край на плота и ми махна с ръка. – Тук!
Впуснах се зад него, все още стискайки кулинарното си оръжие. Друго огнено кълбо прелетя покрай мястото, където бях, и се взриви в тенджерата. Отрядът главорези се втурна в кухнята, а ние имахме две секунди, преди да ни достигнат.
– Можеш ли да ни направиш невидими? – Попита тя отчаяно.
Може би – но не за дълго. Като си поех дъх, съсредоточих се върху Вера и себе си и изпратих невидимата бомба точно когато оранжевият орангутан заобиколи плота. Той погледна надолу към мястото, където бяхме приклекнали, с малоумно объркване.
– Върви! – Изсъсках на Вера, като отчаяно задържах проекцията с изпаренията в резервоара си с психичен газ.
Тя скочи, а аз я последвах, като отчаянието ми се увеличи, когато осъзнах, че зрението ми се замъглява – страничен ефект от психическото пренапрежение, който никога преди не бях изпитвал. Спринтирахме към изхода.
– Там! – Изкрещя някой.
Какво? Но моята халюци-бомба все още беше активна, нали?
Като стрелнах паникьосан поглед през рамо. Вера направи същото. Тя се задъха – и аз осъзнах три неща наведнъж.
Първо, не бях включил тигана, който носех, в моята халюци-бомба, което означаваше, че всички можеха да видят как той бяга през стаята съвсем сам.
Второ, зрението ми не се замъгляваше. Замъгляването се дължеше на това, че стаята се изпълни с буреносни облаци – странна гледка, която предизвика спомена ми за това какво е „темпемаг“ – маг на времето.
И трето, въздухът трещеше по тревожен начин – а аз държах метален проводник.
– Тиганът! – Изкрещя Вера, но предупреждението ѝ дойде твърде късно.
Електрическият ток удари тигана със силен пукот. Мъчителна енергия се разля по ръката ми и по цялото ми тяло. Мускулите ми се свиха, а челюстта ми се стисна неволно. След част от секундата, която ми се стори като проклета вечност, крайниците ми отслабнаха и аз се отпуснах назад, а тиганът се удари в плочките на пода. Вера ме хвана, преди да падна, и ме издърпа нагоре.
От другата страна Фауст се усмихваше с онази страховита, зловеща усмивка, напълно доволен от вътрешната си гръмотевична буря.
– Ето те.
Предполагам, че това, че съм получил електрошок, е убило халюцинацията ми.
Цялата му сила от главорези се беше наредила до него, а пиромагът стоеше само на няколко метра от него, а от стиснатите му юмруци прескачаха искри. Супертелекинетикът се извисяваше над Фауст и се надсмиваше нетърпеливо, докато чакаше команда да измъкне мен и Вера от вратата.
Подпрях краката си. Мозъкът ми беше като ударен от разярена горила – или може би като ударен от мълния – но събрах съсипаното си внимание. Умора, каквато не бях изпитвал никога досега, се стовари върху съзнанието ми. Никога досега не бях натоварвал психическата си издръжливост толкова.
И ми предстоеше да разбера колко още мога да стигна.
Извиках видение за това, което исках, разтегнах силите си, за да погълна всички умове, освен този на Вера, и отворих портал към ада.
Вратата на хладилника се превърна в черен разрив в тъканта на реалността и отвътре на този мрак пропълзя демон. Не истински демон – нямах представа как изглежда истински обитател на ада, а моята собствена версия, предизвикваща кошмари, вдъхновена от всеки филм на ужасите и средновековна картина, която някога бях виждал.
Очите му представляваха дълбоки ями, направени от слуз и пипала на октопод.
Кожата му представляваше сълзяща, струпейна, кървава каша, която скърцаше, докато се плъзгаше по пода на шест деформирани крайника.
Слюнката му беше разтопена лава, която изтичаше между жълтите му, подобни на кинжали зъби.
Цялостната му форма наподобяваше неудобно мускулест скорпион с хуманоидно тяло и шестметрова опашка, от която капеше отрова.
Демонът падна на лепкавия кухненски под с хрущене – и вкаменените главорези се втренчиха назад, лицата им бяха бледи, а челюстите – отпуснати. Не можеха да откъснат очи от чудовището. Нито един от тях не посмя да отдели и частица от вниманието си, за да провери крадците, които се готвеха да убият с ентусиазъм.
Единственият проблем беше, че толкова голяма част от съсипаната ми, изтощена концентрация беше нужна, за да задържа проекцията на „Създанието“, че не можех да отделя никаква мисъл за бягство.
Вера не можеше да види чудовището, но сигурно беше разбрала, че правя нещо. Тя ме хвана за ръката и ме поведе назад. Запътих се сляпо, втренчил поглед в съществото, задържайки го дори когато зрението ми за останалата част от стаята се разколеба и удвои.
Чудовището се надигна, разпервайки крайниците си. Гръдният му кош се разшири, докато вдишваше дълбоко. Фауст и главорезите се сковаха от паника.
Пантите на вратите заскърцаха. Влажният вятър ме удари в гърба, когато Вера ме прехвърли през прага.
Точно преди да прекъсна видимостта си, свих очи, задъхвайки се от усилие. Чудовището, готово да атакува, нададе раздиращ ухото рев и избълва струя магма в цялата кухня. Всички митици, включително и Фауст, се хвърлиха на пода, закривайки главите си с ръце.
После Вера и аз излязохме през вратата. Държейки лакътя ми в смъртоносна хватка, тя се затича по алеята, а аз тичах след нея, главата ми се въртеше, стомахът ми се свиваше, а крайниците ми трепереха от психическото и физическото изтощение.
Но, хей, моето демонично чудовище беше сериозно страшно, нали?
Назад към част 19 Напред към част 21
