ЕЛИС
Останалата част от седмицата премина твърде бавно. Данте и Леон не се върнаха в класните стаи, двамата бяха твърде потънали в скръбта и вината си, за да могат да се изправят пред нея. Аз присъствах само защото Гейбриъл настояваше да остане близо до мен и Райдър, за да може по-лесно да държи под око всички ни. Данте беше готов да даде собствената си сперма на Лайънъл следващия път, когато Джунипър се нуждаеше от оплождане, така че да има поне малък шанс Рори да бъде пуснат на свобода, ако бебето се появи като буреносен дракон, но Гейбриъл беше погледнал в това бъдеще и се кълнеше, че няма да се получи. И трябваше да призная, че това ми донесе облекчение. Мразех идеята някоя друга жена да носи детето на Данте, да не говорим за факта, че бях сигурна, че това щеше да го унищожи. Семейството на Данте беше целият му свят. Той нямаше да може да се справи, ако знаеше, че едно негово дете се отглежда от Лайънъл, шибания Акрукс.
Когато последното ни занятие в петък приключи и всички започнаха да се отправят към кафенето, за да вечерят, аз се оставих тълпата да ме понесе и се оказа, че вървя с Юджийн.
– Здравей, Елис, как вървят нещата? – Попита ме той с една от широките си усмивки и аз му отвърнах с най-добрия си опит да му се усмихна.
– Тази седмица Леон получи лоши новини от вкъщи, така че беше малко тежко – казах, за да обясня явно лошото си настроение. – Всъщност обаче не искам да навлизам в това. Ти как си?
– Добре съм – отговори той, кимайки с глава отново и отново, докато ровеше в чантата си за нещо. – Супер зает съм с всички тези неща, свързани с „Дръзки подлизурковци“ – разбираш ли? А и започвам да получавам отпор от някои задници на това място, на които не им харесва, че помагам на жертвите им да се борят.
– Надявам се да им дадеш урок, както направи с Фердинанд – казах аз. Грифонът подозрително отсъстваше от публичния си побой и бях чула слух, че си е взел лично време от училище.
– О, разбира се – съгласи се Юджийн, най-накрая извади лилавата си пелерина от чантата и я метна на раменете си, преди да я закопчае. – Но лилавата пелерина на справедливостта може да бъде тежко бреме. Налага се да се боря, за да запазя позицията си на защитник на D.U.D. почти ежедневно и вече не става въпрос само за моята гордост. Имам и други феи, които гледат към мен и се нуждаят от мен, за да им докажа, че наистина можем да отстояваме себе си и да променяме съдбите си. Едно изпускане на лош късмет може да бъде краят на моето царуване, още преди да е започнало.
– Не можем да допуснем това – съгласих се аз, тъй като споменаването на лошия късмет ме накара да се сетя за кристалите, които Леон ми беше дал с надеждата да запазя късмета в моя полза. – И в тази връзка имам нещо, което искам да ти дам.
– Подарък? – Изпищя Юджийн, като ме гледаше с големи очи, когато влязохме заедно в кафенето, а останалите ученици бързаха да се наредят на опашката за храна. – Така официално ме приемат в харема ли?
– При звездите, Юджийн, трябва да спреш с това – засмях се, извадих среднощния аметистов кристал от джоба си и му го подадох. – Харемът ми е пълен. Имам целия комплект и сериозно съм на предела на възможностите си за пениси.
Бузите на Юджийн пламнаха в черешовочервено, а аз си отдъхнах със смях, като хванах китката му и го накарах да вземе кристала от мен.
– Уау – въздъхна той, погледът му падна от лицето ми към кристала и очите му се разшириха от благоговение, докато изпитваше тежестта му в ръката си. – Това среднощен аметист ли е? – Носът му започна да трепери като луд и аз кимнах и се усмихнах на изражението на лицето му.
– Да. Солиден късмет, или поне така казват. Леон ми подари два, защото е лъвски задник и колкото и да го ценя, чувствам, че една бучка късмет трябва да е повече от достатъчна. А и след гадостите, през които премина, когато Брайс те надупчи и звездите те проклеха, смятам, че заслужаваш малко тежест в ъгъла си, що се отнася до късмета.
– Имаш два? – Попита ме той, като примигваше бързо. – Ти се отказа от двойния късмет заради мен?
– Не знам дали това, че имах два, наистина ми дава двоен късмет. Според мен или имаш късмет, или не. – Повдигнах рамене.
– О, не, не съм съгласен. Мисля, че два биха ти дали двоен късмет, а три – троен, а четири биха били…
– Пич, недей да правиш това странно – казах, като го побутнах закачливо, а той се усмихна широко, докато притискаше кристала към гърдите си.
– Ще го ценя завинаги – издиша той и ме гледа със сърдечни очи, а аз поклатих глава, без да мога да спра да се усмихвам на налудничавия му поглед.
– Извинете – прекъсна ни момичешки глас и една чанта се удари в ръката ми, когато тя застана толкова безумно близо до мен, че на практика беше на краката ми, принуждавайки ме да отстъпя назад и да я оставя да стои по-близо до Юджийн. Погледнах зелената ѝ коса с интерес, докато се опитвах да разбера дали я познавам, и тя отправи срамежлив поглед към мен, преди да се обърне към Юджийн.
– Тъкмо исках да те попитам дали искаш да се присъединиш към мен за обяд, Джини.
Трябваше ми един миг, за да осъзная, че Юджийн е Джини и че тя пристъпва, за да го поиска.
Усмихнах се на Юджийн над главата ѝ, докато отстъпвах още няколко крачки назад, позволявайки ѝ да има сцената.
– Не се притеснявай – казах аз. – Аз просто си тръгвах. Наслаждавай се на обяда си, Джини. – Намигнах на Юджийн, който изглеждаше напълно объркан, а момичето се втурна напред, целуна го по бузата и взе ръката му с дръзко движение, въпреки че по бузите ѝ се появи руменина. Тя го прегърна, преди да е осъзнал какво се случва, но по лицето му се разля ярка усмивка.
Погледнах към огромната опашка за храна и въздъхнах, осъзнавайки, че моето бавене току-що ми е коствало всякакъв шанс за приличен избор за вечеря и извадих парче черешова дъвка от джоба си, докато обмислях дали да не се откажа от храната изобщо. Последното място означаваше да получа няколко парчета от най-мръсната храна, а на мен не ми пукаше, че ще остана гладна, за да се храня така тази вечер след седмицата, която имах.
Вдигнах дъвката към устните си и започнах да се обръщам, но преди да успея, острото свиркане на Райдър ме хвана за ухото и аз се огледах, откривайки го да крачи покрай опашката от хора към предната част и да подръпва брадичката си към мен с ясна команда.
Изкривих вежди към него, което той добре знаеше, че е в отговор на свирката, и ъгълчето на устните му се изкриви в усмивка, докато той щракаше с проклетите си пръсти към мен.
О, по дяволите, не.
Направих крачка, за да се обърна, но се сблъсках с Гейбриъл, който само ми се усмихна и ме завъртя отново с лице към Райдър, като открадна от ръката ми несдъвканата дъвка и ме побутна, за да ме накара да се движа.
– Ако не тръгнеш доброволно, той ще те завърже с лиани и ще те размаха там като малка симпатична пинята – каза той, а очите му блеснаха от забавление при тази гледка и аз изръмжах под носа си.
– А може би искаш да се намесиш и да ме спасиш от тази съдба? – Предложих.
– Не. Ще ни намеря маса и ще изчакам двамата да си вземете храна.
Той ме побутна и аз изсумтях раздразнено, преди да се запътя към Райдър, който сега стоеше начело на опашката и задържаше всички останали докато чакаше мен.
– Е, това е невероятно грубо от твоя страна – подразних го, взех един поднос и го бутнах в ръцете му.
– Мислех, че ще ти позволя да избереш вечерята, за да компенсирам това – отговори той, а погледът му се спусна към голите ми бедра и бавно се върна обратно нагоре.
– Хм. – Погледнах масива от вкусно изглеждащи ястия и свих рамене. – Не. Дала съм ти цялото обучение, от което се нуждаеш на този етап. Мисля, че вече си способен сам да избираш хубавите неща.
Започнах да се отдръпвам от него, когато той постави подноса, извивайки вежди към мен, сякаш изобщо не беше съгласен, преди да посегне към купа с обикновен чудовищен ориз и да я вземе за нашата вечеря.
– Ех. – Почесах се по носа, когато той добави обикновени варени картофи и още зеленчуци – всичко това без подправки, а аз въздъхнах и се примирих, че ще се храня скучно и без хранителна стойност. Ужас.
Райдър продължаваше да прави лоши избори, а атласът ми иззвъня в джоба, давайки ми повод да отклоня погледа си от гадната вечеря, която беше избрал, и аз отговорих, без да си правя труда да проверя идентификатора.
– Еми, о, как се казваше, Елис – чу се гласът на директор Грейшайн от високоговорителя и аз изругах под носа си. Стараех се да го избягвам още от първия път, когато се опита да ме накара да дойда да си поговорим, но по някаква причина той изглеждаше решен да ме остави насаме.
– Здравейте – отвърнах бавно, движейки се, докато Райдър продължаваше да трупа вечерята ни, а аз престанах да му обръщам внимание.
– Надявах се, че ще можеш да се отбиеш в кабинета ми за онова говорене преди връзката ти с професор Титан? Страхувам се, че ако не го направиш, ще трябва да започна да разглеждам мястото ти в тази академия, Елис. Пропуснала си доста часове и ако не мога да прегледам няколко неща с теб, ще трябва да приема, че вече не отговаряш на критериите за настаняване в стипендията ти.
– Добре – изръмжах аз, чувайки допълнителната хапливост в тона си, и малко му изкрещях – това не беше точно най-добрият начин да го задържа на своя страна, ако мястото ми тук наистина беше застрашено. – Просто ще вечерям и после…
– Това ще бъде чудесно. Аз съм в кабинета си. Ела сама. Не казвай на никого.
– Какво? Защо не?
– О, ах, просто искам да кажа, че няма нужда. Няма какво да види тук. Само ти и аз си правим едно добро старо говорене, не е нужно да водиш някой друг със себе си или някакъв такъв джаз… хм, както и да е, ще те хвана на финала.
Грейшайн ми затвори слушалката и аз се намръщих на атласа си, като го пъхнах обратно в джоба, преди да се обърна и да погледна отново Райдър, точно когато стигнахме до края на линията за сервиране.
Той вече имаше и втора табла, тази с четири кутии пица, както и шепа бонбони и чиния с понички със захарно покритие.
– Оооо, вижте кой най-накрая е разбрал как да се храни като цар – подиграх се аз и посегнах да взема един поднос от него, но той продължи да държи и двата, като ми хвърли поглед.
– Няма да си толкова доволна от това, когато изгубя онова V, което толкова обичаш да облизваш надолу – подразни ме той в отговор, карайки очите ми да паднат към колана му, където за съжаление не можех да видя дори и следа от коремните мускули, да не говорим за много изкусителното V, за което беше споменал.
– Ами може би за десерт ще те накарам да се поизпотиш, за да изгориш калориите – предложих аз, следвайки примера му, докато той прекосяваше стаята и сядаше на масата, която Гейбриъл беше избрал за нас.
Никой друг не се осмели да се присъедини към него, въпреки че мястото беше претъпкано, и аз скочих, за да се настаня на края на масата, така че да седя между двамата. Погледите ни следваха навсякъде, където се движехме, и се разменяха шепоти. Откакто се върнахме в академията, непрекъснато ни гледаха, а новините за мен и приятелите ми все още бяха най-горещата тема за обсъждане навсякъде, където отидем. Не ми пукаше какво мислят за нас и си представях, че животът им трябва да е адски скучен, за да проявяват такъв интерес към нашия. Но както и да е. Гейбриъл се справяше чудесно, като ни помагаше да избягваме обажданията от пресата и дори ни беше насочил към Желязната гора, за да се скрием вчера по обед, когато един репортер някак си се беше промъкнал в кампуса, за да се опита да вземе интервю. Исках да обсъждам личните си дела със света толкова, колкото исках да си натъпча ананас в задника.
Райдър ме изгледа за дълъг миг, после ме хвана за кръста и ме издърпа от масата, така че паднах в скута му. Задъхах се от изненада и извърнах глава, за да го погледна, а в очите ми се четеше въпрос, на който той се наведе, за да ми отговори, като думите му бяха тихи и предназначени само за мен.
– От много време насам трябваше да се преструвам, че не си моя пред хората, бейби – изръмжа той, а ръката му се премести върху бедрото ми под масата, преди палецът му да проследи линия под ръба и. – Свърших с тези глупости. Искам всеки ебач тук да погледне и да види кой те притежава. Не искам някой от тях да си навлича луди идеи за това, че те споделям в смисъл, че може да съм готов да им позволя да се приближат и на сантиметър. Ние сме четиримата и това е всичко. Ние те притежаваме. Аз те притежавам. И искам да съм сигурен, че всеки един шибаняк, който те погледне, го знае.
– Тогава им покажи, бейби – издишах, очите ми срещнаха неговите в ясно предизвикателство и той не загуби нито секунда, за да улови устните ми с тях, а суровата хапка на целувката му ме изненада, докато ръката му се вдигна, за да хване брадичката ми и да ме задържи точно там, където ме искаше.
Поддадох му се, обичайки да ме владее по този начин, и му позволих да вземе от мен каквото искаше, докато студеният шип на езика му премина през езика ми.
Точно когато почувствах, че се разтапям в локва заради него, Райдър обърна брадичката ми от себе си, използвайки хватката си върху мен, за да ме накара да се обърна с лице към Гейбриъл, а той започна да движи устата си по шията ми, смучейки и хапейки.
Очите на Гейбриъл светнаха, когато той се изправи, постави дланите си на масата между нас и се наведе, за да ме целуне жестоко. За няколко изпълнени с блаженство мига забравих за заобикалящата ни стая, пълна с ученици, и се развихрих между тях, стенейки в устата на Гейбриъл и опитвайки го жадно.
Когато двамата се отдръпнаха, отворих очи и видях, че почти всички ученици в стаята ни зяпат, а във въздуха цари тишина. Бузите ми леко се зачервиха от цялото това внимание, но аз решително го пренебрегнах, протегнах ръка, за да взема кутията с пица, и отворих капака, като си взех парче.
Е, ако имаше някакви съмнения, че и Гейбриъл е замесен в тази връзка, сега вече нямаше.
Съсредоточих се върху яденето, докато шумът в стаята бавно се засилваше и когато погледът ми се откъсна от полупразната кутия с пица, почти всички се бяха върнали към собствените си дела. Взех от чинията една перфектна, сладка поничка, за да завърша храненето си, и се облегнах назад на Райдър, като започнах да я поглъщам бавно, въздишайки доволно от сладкия вкус на езика си.
Тримата братя Киплинг се приближиха към нас, докато приключвахме с храната, и Киплинг-старши подаде на Райдър запечатан плик, без да каже и дума.
– Има ли нещо друго, за което да знам? – Попита ги Райдър, като пусна плика в джоба си, без да го коментира.
– Всичко изглежда доста спокойно на територията на училището – отговори Киплинг-младши с вдигане на рамене. – Ушите ни ще останат отворени, както обикновено.
– Добре – измърмори Райдър. – Дай на моето момиче портокалова сода.
Младши подаде една толкова бързо, че сигурно я беше приготвил.
Усмихнах се, като грабнах кутията, отворих я и отпих дълга глътка преди да въздъхна с благодарност.
– Благодаря. Искаш ли поничка? – Подадох чинията към тях и лицето на Средния Киплинг затрептя от ярост, за което бях сигурна, че се случва за първи път, когато виждах някаква емоция по него.
– Можеш да си задържиш курвите, пълни с карбурати, много ти благодаря – изсумтя той, преди да се обърне рязко и да се измъкне от стаята.
– Не е фен на храната с дупки – коментира Киплинг старши, сякаш обсъждаше времето.
– Прекалено провокативно – съгласи се Младши.
– На практика го моли за това – каза Старши с кимване.
– Особено ако има глазиран топинг.
Младши кимна към поничките и двамата се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат и дума повече, оставяйки ме да изплюя шибаната си поничка с потръпване.
– По дяволите, звезди – изстенах, а Гейбриъл се засмя за моя сметка, преди да си вземе поничка и да я отхапе с удоволствие.
Погледът му се плъзна към този на Райдър и можах да кажа, че между двамата все още има малко напрежение заради идеите на Райдър да използва тъмна магия, за да се опита да проследи Гарет, но за щастие никой от тях не беше почувствал нужда да спори отново оттогава.
– Е, колкото и да ми е приятно, имам среща с Грейшайн – въздъхнах аз.
– Не – изръмжа Райдър. – Имам среща с Шадоубрук и останалите относно бунтовниците и…
– Така че отивай – отвърнах аз. – Знаете, че ми харесва, че всички искате да ме държите под око през цялото време, но също така не мога да продължавам да се крия вечно. Кинг не е направил никакъв опит да ме отвлече отново и мисля, че би бил доста глупав да опита сега. Не само че имам четирима, луди, притежателни, убийствени приятели, които биха дошли да му отмъстят, но и съм Алтаир.
– Като стана дума за това, има ли информация дали новото ти семейство са успели да проследят това копеле или не? – Попита Райдър, като насмешката в гласа му беше ясна за всички ни.
– Не – въздъхнах аз. – Говорих с Кейлъб снощи и той каза, че няма никакви новини, но продължаваше да говори за това, че агентите на FIB, които са изпратени да се справят с него, са специални части и всякакви такива глупости, така че е сигурен, че ще успеят.
Очите на Гейбриъл се замъглиха от някакво видение и аз му дадох миг да го прозре, но той просто сви рамене.
– Не виждам как ще получиш новината, че Кинг е бил заловен. Така че нека приемем, че това няма да се случи скоро, и просто се придържаме към плана си да се държим заедно. Мога да те заведа да се видиш с Грейшайн, а след това и при връзката ти с Титан тази вечер. Леон се прибира у дома, за да говори с родителите си за Рори, а Данте също има работа с бандата.
– Добре – съгласих се с въздишка, станах и целунах Райдър по бузата за довиждане, преди той да се обърне и да тръгне към мястото, където седяха Итън и групата му.
Гейбриъл ме хвана за ръка, когато излязохме, и аз се опитах да не се бавя, докато се придвижвахме към офиса на Грейшайн.
Почуках на вратата, когато пристигнахме, и Грейшайн я отвори почти мигновено, а очите му се разшириха от облекчение, което бързо отпадна, когато забеляза и Гейбриъл там.
– О, ах, г-н Нокс. Какво, какво, какво правите тук? – Скръсти ръце Грейшайн, докато гледаше между нас, а аз свих рамене.
– Има ли някаква причина да не е тук? – Попитах.
– Ами да, наистина трябва да говоря с вас. Насаме. Така че, може би, господин Нокс, бихте могли просто да се върнете в общежитието си и…
– Оставам – каза твърдо Гейбриъл, а Грейшайн повяхна малко пред него, след което бързо кимна, когато той се отдръпна, за да ни пусне вътре.
– За какво става дума? – Попитах.
– Просто някакви формуляри, които трябва да подпишете. – Той се запъти към бюрото си. – И просто исках да се уверя, че не изпитвате затруднения по някои предмети след пропуснатите часове.
– Не сте я молил да дойде и да обсъди пропуснатите уроци. А и това беше преди седмици, така че не виждам защо сега е проблем. Гейбриъл се премести да застане зад мен, докато аз заемах място на единствения свободен стол от тази страна на бюрото, който не беше затрупан с книги.
– Не, ами, хм… Мис Калисто се съобразява с различни стандарти от вас, господин Нокс, защото тя е тук на стипендиантска основа, която има определени изисквания. Едно от тях е тя да присъства на минимум деветдесет и четири процента от занятията си и след като пропусна цял месец, се опасявам, че сега не може да изпълни…
– Чакай – прекъснах го аз. – Да не искаш сериозно да ми кажеш, че можеш да ме изгониш, нали?
Сърцето ми започна да бие учестено, докато го гледах с отчаяние в погледа.
С милионите и едно неща, за които трябваше да мисля в момента, да се тревожа и да се плаша, последното нещо, за което мислех, бяха шибаните правила за стипендиите.
– Не можеш да я изгониш – изръмжа яростно Гейбриъл. – Тя трябваше да си вземе този отпуск, защото не можеше да опазиш тази академия от шибаните банди. Когато хората се записват да дойдат на това място, едно от основните неща, които академията гарантира, е, че има магически защити и ключалки, които да ни пазят по време на обучението. Така че не се опитвай да заблуждаваш мен или нея, като казваш, че тя не е спазила своята част от споразумението, когато ти си сигурен, че не си спазил своята.
Грейшин падна на седалката си с твърд удар, примигна към Гейбриъл с воднисти очи и прочисти гърлото си няколко пъти, докато разбъркваше някакви документи на бюрото си.
– Не, не, не исках да намекна, че тя ще загуби мястото си… смекчаващи обстоятелства и всичко останало. Но аз, ах, трябваше просто да проверя дали тя…
– Аз съм тук – казах аз, като махнах с ръка в знак на раздразнение, за да върна вниманието му към мен и да го отклоня от замислената харпия, която се навеждаше над рамото ми. – Не говори за мен, сякаш ме няма в стаята.
– Разбира се, че не! – Запъна се Грейшайн, забелязвайки кътниците ми, които бяха изскочили от раздразнението ми, и сякаш си спомни, че сама по себе си съм доста дяволски силна. И проклетият Алтаир също, като се замисля.
– Просто трябва да знам дали имаш някакви затруднения или искаш да поискаш допълнителна помощ от учителите си или дори индивидуално време с приятел за учене или с учител?
– Справям се добре – отговорих, макар да знаех, че това е малко лъжа. Бях изостанала, докато пропускахме толкова много уроци, а и така или иначе бях изостанала почти от самото присъединяване към академията. Напоследък ми беше адски трудно да се концентрирам с всичко, което ми се случваше, така че това наистина не беше помогнало на ситуацията.
– С удоволствие бих я обучавал – добави Гейбриъл, докато Грейшайн смръщи вежди, сякаш не беше сигурен дали му вярва.
– Бихте ли? – Попита Грейшайн с надежда. Все пак Гейбриъл беше най-добре класираният ученик в класа ни, така че предположих, че бих могла да се справя много по-добре с него за учител.
– Да, така или иначе се интересувам от преподаването като възможна професия, така че това ще бъде добра практика за мен, за да видя дали наистина ми харесва, или не – отговори Гейбриъл.
– Чудесно! – Обяви Грейшайн, пляскайки с потните си ръце, след което отново ме погледна с надежда.
Погледнах към Гейбриъл и му се усмихнах в знак на благодарност.
– Ако кажа „да“, това покрива ли всичко? Добре ли е да приема, че стипендията ми е наред и мястото ми тук е сигурно тогава? – Попитах.
– Да. – Кимна силно Грейшайн, бършейки челото си, за да отмие капчица пот, а от начина, по който продължаваше да ме гледа, можех да се закълна, че има нещо друго предвид.
– Чувствате ли се нервен, сър? – Попитах го с любопитство, като насочих надарения си слух към сърдечния му ритъм и установих, че е ускорен.
– Не, не – отвърна той бързо. Прекалено бързо.
Отново погледнах към Гейбриъл, за да проверя дали не е видял нещо, което да ни тревожи, но той само сви рамене, явно също толкова в неведение, колкото и аз.
– Добре, ами ти каза, че трябва да подпиша нещо? – Добавих и Грейшайн пребледня, преди да кимне отново и да се разрови наоколо.
Накрая намери един лист хартия и го бутна към мен, като държеше ръката си плоска над страницата и се наведе, докато ми предлагаше химикалка.
Протегнах ръка напред, за да я взема, и се намръщих, когато усетих, че се плъзгам в малък балон за заглушаване, който той явно беше хвърлял набързо, за да изключи Гейбриъл.
– Трябва да дойдеш и да ме намериш насаме възможно най-скоро – изсъска той, но балонът се разтвори, преди да успея да го разпитам, и аз се намръщих още по-силно.
Грейшайн дръпна листчето, за да ми напомни да се подпиша, и объркването ми само нарасна, когато открих, че цялата страница е празна. Сигурна съм, че нямаше да подпиша нещо, което дори не можех да прочета. Макар че не останах с впечатлението, че това е измама, по-скоро наистина беше просто някаква хартийка, която той беше намерил. Погледнах нагоре, за да попитам какво, по дяволите, се случва, но той изглеждаше толкова ужасно нервен, тъй като просто отново посочи страницата, така че бързо я подписах. Името ми обаче със сигурност не беше адмирал Хардкок, така че това нямаше да ме обвърже с нищо.
– Добре, благодаря. Довиждане.
Грейшайн измъкна страницата, след което с много ръкомахания изведе мен и Гейбриъл от кабинета си.
Вратата рязко се затръшна и заключи зад нас, а аз се обърнах към Гейбриъл който изглеждаше също толкова объркан, колкото и аз.
– Той току-що ме накара да подпиша празен лист хартия, след което използва балон за заглушаване, за да ме помоли да дойда да го намеря сама. Дали планира нещо съмнително, или просто е шибан чудак? – Попитах Гейбриъл и той изръмжа, докато възприемаше тази информация.
Дадох му малко време да се опита да види нещо, което би могло да обясни странното поведение на нашия директор, но след няколко минути опити той просто поклати глава.
– Нямам представа за какво става дума. Не виждам обаче нищо, което да ни тревожи. Но ти няма да се срещнеш с него сама. Може би е под влиянието на Кинг или работи за него и използва някаква тъмна магия, за да блокира виденията ми. Няма да поемам никакви рискове с теб.
– Добре – съгласих се аз, хванах го за ръка и го поведох по дългия коридор към кабинета на професор Титан, където се провеждаше сеансът за връзка. – И така, никога преди не си ми казвал, че искаш да станеш професор.
Гейбриъл всъщност за момент изглеждаше някак смутен и усмивката ми нарасна, когато стиснах ръката му в своята.
– Не е окончателно – отговори той с вдигане на рамене. – Просто имах нужда от голяма помощ с „Прозрението“ и Мистик ми оказа огромна помощ. Научи ме как да живея с него, да го отключвам, да го разбирам и тълкувам и си помислих, че може би ще е готино, може би един ден, след като още по-добре разбера собствените си дарби, да помагам на другите да научат за тях.
– Искаш да промениш нещо така, както той го е направил за теб? – Попитах го, като го дръпнах да спре пред кабинета на Титан. Бяхме рано и вратата беше открехната, което ми показваше, че той още не е тук.
– Може би. Не знам. Не ми се иска да си изкарвам прехраната, като разгласявам видения на най-високата цена, а и никога не съм изпитвал влечение към друга кариера. Зрението е толкова голяма част от това, което съм, че просто имаше смисъл да се съсредоточа върху тази някак си. – Сви рамене тей, изглеждайки повече от неудобно, а аз се усмихнах на това колко страшно мил беше.
– Значи затова искаш да ми бъдеш учител? – Попитах. – Няма нищо общо с това да си играем на някаква палава ученическа фантазия или нещо подобно?
Очите на Гейбриъл се спуснаха по тялото ми и усмивката му стана с три нюанса по-мръсна.
– Искам да кажа, че това не ми е минавало през ума. Досега…
Той ме дръпна към себе си и ме накара да изпищя като идиотка, когато ме придърпа към себе си и доближи устата си до моята.
Но, разбира се, преди да успеем да изживеем поне малко от тази фантазия, професор Титан застана зад ъгъла и прочисти гърлото си гръмогласно.
Откъснах се от Гейбриъл с въздишка, последвах Титан в стаята и видях как погледът му обхожда неканената ми сянка.
– Знам, че господин Найт настояваше да бъде тук на предишните ти сесии, Елис, но наистина не виждам нужда още един ученик да присъства на тях сега – каза Титан, звучейки уморено, и аз спрях, преди аз и Гейбриъл да заемем местата си, поглеждайки към моята Харпия, докато в гърдите ми се въртеше чувство за вина.
– Той има право – казах бавно и се зачудих дали не мога да накарам Гейбриъл да се отдръпне малко. – Ще имаш ли нещо против да ме изчакаш отвън, вместо да седиш вътре? Все пак това не е особено интересно за теб и… – Замълчах, свих рамене и не исках да кажа на глас, че всъщност ми харесваха малките ми разговори с професор Титан. Защото, да, бях осъзнала, че донякъде се вживявам в ролята на човек, който разчита на него, и донякъде ми харесваше да имам тази връзка между баща и дъщеря с него, макар да знаех, че всъщност трябваше да се стремя към това с моя ДНК баща и всичко останало. Но с Титан беше някак по-лесно.
Гейбриъл се поколеба, разгледа ме за момент и накрая кимна.
– Ще чакам отвън – каза той и знаех, че го разбира повече от останалите, защото имаше подобен род отношения с Бил. – Няма да поставяш заглушащи балони.
Усмихнах му се, когато той се наведе, за да вземе бърза целувка от устните ми, след което излезе в коридора и затвори вратата след себе си, оставяйки ме да подаря на Титан неловка усмивка, докато се спусках на стола си.
– Липсваше ми… – Титан се прекъсна, когато атласът му започна да звъни и той го погледна бързо, преди да го заглуши с извинение към мен.
– И на мен ми липсваше – изтърсих аз, а той ме погледна с празен поглед за момент, преди да се засмее.
– О, просто исках да кажа, че съм пропуснал последната актуализация на г-н Плутон за напредъка ти в сесиите по консултиране – обясни той и лицето ми се разгорещи, когато осъзнах какво току-що му бях казал като шибан гаден чудак.
– Еми… – Засмуках устни между зъбите си и помолих дивана да ме погълне, но той, разбира се, не го направи като пълен задник. Дори нямах какво да кажа на това, защото не бях имала нито един сеанс с господин Плутон благодарение на това, че Райдър му плати за мен, така че сега просто гледах.
– Но и на мен ми липсваш, разбира се – каза Титан, като ме избави от страданието ми, макар че сега знаех, че това е само за да се опита да ме накара да се почувствам по-добре, което беше още по-унизително.
– Не знам защо го казах – промълвих аз, погледнах обувките си и се надявах на звездите, че Гейбриъл всъщност не слуша това гадно шоу.
– Е, мисля, че знам. Знам, че моята работа е да присъствам на тези сесии и да се грижа за теб, но двамата с теб създадохме… роднинска връзка, ако щеш. Свързва ни скръбта и повече от няколко общи интереса, които надхвърлят само ролята ни на учител и ученик. Аз също много те харесвам и ми е приятно да чуя, че чувстваш същото.
По някаква шибана причина очите ми се насълзиха от думите му и аз се размърдах като неловко пате, докато се опитвах да разбера какво да правя с тях.
– И така – продължи Титан, спасявайки ме от необходимостта да измислям някакъв отговор на това, защото нямах какво да кажа. – Много неща се случиха, откакто за последен път имахме подобна среща. Ти си сродена с още две феи и си изиграла важна роля в цялостното преустройство на културата на бандите в Алестрия, което има потенциала да промени масово начина, по който всички в този град живеят ден за ден. Това е доста голямо, Елис. Да не говорим за факта, че си открила баща си. И че сега си член на едно от най-могъщите семейства в цялото кралство.
Въздъхнах със смях и се преместих малко неудобно на мястото си.
– Искаш ли да говорим за това? От снимките, които видях по всички вестници, разбирам, че си се вглъбила в новото си семейство.
Устата ми се отвори и затвори като на риба няколко пъти, след което изведнъж се разплаках, заравяйки лицето си в ръце.
Опитах се да се скрия от света, докато стените ми се взривяваха и всичко това просто ме удари като тон тухли. Точно заради това се държах настрана от Марлоу и останалите от Алтаир. Те бяха новото ми семейство. Но не бях готова да се откажа от старото си семейство. Защо ми се струваше, че едното е толкова неразривно свързано с другото? Сякаш да си позволя да се впусна в идеята да бъда Алтаир, да имам повече хора, на които може да им пука за мен или да искат да бъдат нещо за мен, означаваше да се откажа от Гарет и всичко, което той беше.
Той дори не е имал същия баща като мен, така че е бил нищо за тях.
Буквално. Просто някаква тъжна история за момче, което никога не са познавали и за което са чували само от мен. Разбира се, можеше да им е тъжно за мен, но това беше всичко. А аз не бях готова да го оставя зад гърба си, за да се хвърля в техния свят.
Диванът потъна до мен и Титан несигурно обви ръка около раменете ми, потупвайки ме нежно, когато паднах на гърдите му и просто си позволих да плача.
Никога досега не бях била държана така. Не и от някой, който се интересуваше единствено от моето благополучие. Някой, който не искаше нищо друго от мен, освен да се почувствам по-добре. Разбира се, имах своите крале и Гарет винаги ме беше утешавал, когато се чувствах тъжна. И майка ми ме прегръщаше, когато бях малка, но с възрастта между нас се бе създала дистанция, която вече не позволяваше това. Тя винаги ме е наричала твърда и се е шегувала, че нямам нужда от никого. Но това не беше вярно. Имах нужда от родител. Просто не знаех как да я помоля да бъде повече такъв за мен, когато тя очевидно се бореше с толкова много собствена болка. Гарет винаги е бил този, който се е грижил за мен. Още от времето, когато бяхме малки. Но това никога не е трябвало да бъде негова работа.
– Марлоу изглежда мил – въздъхнах, след като успях да овладея плача достатъчно. – Искам да кажа, че не е напълно възстановен от времето, когато… се изгубил в джунглата.
Лъжата имаше горчив вкус на устните ми, но не можех да разкажа на Титан истината за това къде е бил и кой го е намерил. Официалната версия беше, че Марлоу е знаел, че майка ми е бременна, преди той да изчезне, и така са ме открили.
– Но той просто иска много от мен. Всичко наведнъж. Сякаш иска да си върне цялото изгубено време или нещо подобно, но аз не мога просто да му го предам. И не мога просто да се преструвам, че израстването без него не е означавало нищо, дори и да не е възнамерявал да си тръгне от мен, както си мислех…
Титан въздъхна тежко, като ме държеше достатъчно силно, за да знам, че няма да ме пусне, докато не се отдалеча, но и не ме стискаше прекалено силно.
– След като дъщеря ми умря… – Той прочисти гърлото си и продължи. – Взех решение да нямам повече деца. Разбира се, знаех, че ще ги обичам, ако ги имам, и че те няма да я заменят, но… – Той изпусна дълъг дъх. – Струваше ми се, че да го направя, щеше да означава да продължа живота си, да я оставя зад себе си. И в това няма нищо лошо, разбира се, в някои отношения. Животът продължава, светът продължава да се върти и не можем да живеем само за мъката си, но не е лесно да направиш избора да започнеш нещо различно, когато знаеш, че то никога няма да включва тях.
Кимнах, оставайки там, където бях, облегната на гърдите му, и знаейки, че трябва да се отдалеча, но крадях някаква утеха от него, а не бях способна да направя този избор точно сега.
– Не е като да не искам да ги опозная – казах аз. – Просто е много. И те са непознати за мен. Мелинда, Кейлъб и останалите са доста сдържани по отношение на това, държат се нормално и прочие. Но Марлоу е толкова интензивен и имам чувството, че той вече има представа в главата си за всички неща, които съм или ще бъда за него, и аз никога няма да мога да отговоря на това.
– Сигурен съм, че той ще те обича независимо от всичко – увери ме Титан, но аз леко поклатих глава.
– Не знам. Мелинда му подари Атлас и той ми съобщава, че не трябва да спирам, но… – Вината се извиваше в стомаха ми, защото в момента ме чакаха над петдесет непрочетени съобщения, някои от които бях видяла да мигат в известията ми и знаех, че питат за неща като храната, която обичам, или книгите, които чета, заедно с отговорите на тези въпроси от него. Просто всичко това беше толкова много наведнъж и знаех, че само бягам от проблемите си, като ги игнорирам, но не знаех какво друго да направя. Не бях готова. Дори още не бях преработила това, а Марлоу искаше да го наричам татко. – Чувствам се по-близка до теб, отколкото до този непознат – прошепнах аз и Титан се успокои.
– Чувствам се… много защитнически към теб, Елис – промълви той след няколко мига, в които усетих толкова много топлина да се надига по бузите ми, че се учудих, че не съм го подпалила. – Но ние имахме време да създадем тази връзка. И сме споделяли скръбта си. Без съмнение проектирам върху теб някои от желанията си за откраднатия живот на собственото ми дете, а ти винаги си била без баща, така че…
Никой от нас не го каза, но знаехме, че това е, което е между нас. Ние запълнихме известна част от празнотите, които всеки от нас притежаваше, но дали това наистина беше лошо? Титан го разбра. Той ме разбра. Беше лесно и се беше случило естествено. Исках това с мъжа, който беше допринесъл с ДНК-то си за моето създаване по някакъв начин, но какво, ако при него не беше толкова естествено?
Не беше като да съм дете, което се нуждае от татко. Бях пораснала жена, която е преживяла безброй неща, които той не можеше да разбере, и която беше напълно способна да избере собствената си съдба сега. Не знаех какво щеше да означава това, след като се дипломирам, защото фокусът ми все още беше върху свалянето на Кинг и откриването на това какво се е случило с Гарет, но след това щях да реша сама. Това, което исках от баща, беше… това. Някой, на когото му пука, на когото мога да се разтоварвам и който просто ме разбира. Наистина ли трябваше да се опитвам да го наложа на непознат, след като вече го бях намерила?
– Какво ще кажеш за едно обещание? – Предложи Титан, като се облегна малко назад и аз също седнах, избърсах сълзите си и му се усмихнах смутено, докато се отдалечавахме един от друг.
– Какво обещание?
– Мисля, че трябва да се опиташ да се свържеш с Марлоу Алтаир. Човекът явно е преминал през много неща и разбирам, че те претоварва, но имам чувството, че цял живот ти е липсвала бащината любов и сега той е точно там и те чака. Ако текстовете са прекалено много, кажи му го, не е нужно да игнорираш всички. Може би просто отговори на един и обясни, че имаш нужда от известно време, за да се адаптираш, преди да отговориш на всички.
– Може би – промълвих аз, мачках подгъва на полата си и избягвах погледа му.
– А моето обещание към теб е, че… все още ще бъда тук. Грижа се за теб, Елис, и няма да отида никъде. През цялото време, докато желаеш да имаш такива отношения с мен, аз ще го приветствам. Не знам защо, но имам чувството, че ти и дъщеря ми бихте могли да бъдете приятелки и виждам много от нея в теб. Чувствам много от привързаност към теб за това… но аз не съм ти баща. Без значение какво би желал някой от нас. Така че… аз все още съм тук. Но не искам заради мен да пропуснеш възможността да се свържеш с мъжа, който наистина е твоя кръв.
– Добре – въздъхнах аз, като успях да го погледна и да му се усмихна леко. – Но знам, че той няма да е толкова готин като теб.
– О-хо, сега съм готин, нали? Е, благословете звездите, може би трябва да организирам някакво парти в чест на това!
Изхлипах от смях, а той се засмя, хвана ме за рамото и кимна към вратата.
– Вярваш ли, че и Габриел Нокс ще стане твой Елисейски партньор след време? – Попита той, но това беше по-скоро констатация.
– Обичам го също толкова силно, колкото и останалите – отвърнах аз. – Сребърни пръстени или не. Той е мой и аз съм негова.
Титан издаде ниско свистене.
– И те наистина са добри с теб? Всички? Дори Данте Оскура и Райдър Драконис?
– Добри са – съгласих се твърдо. – Те са по-добри мъже, отколкото повечето хора биха могли да осъзнаят.
Титан абсолютно не изглеждаше убеден от това твърдение, но просто си пое дъх и сви рамене.
– Чувствам, че в червата ми се заражда строг разговор, така че може би е време да приключим с тази сесия?
– Добре – казах аз и се изправих на крака. – Не е нужно да завършваме с това, че ще крещя предизвикателно и ще затръшвам вратата пред лицето ти.
– Не позволявай на съдбата – съгласи се той с кикот.
Придвижих се до вратата, пръстите ми се свиха около дръжката, преди да погледна назад през рамо към него, когато той отново зае мястото си зад бюрото.
– Благодаря ти – издишах. – И за всеки случай смятам, че дъщеря ви е имала голям късмет да ви има, докато е била жива.
Титан ми се усмихна тъжно, като за момент очите му се напълниха със сълзи преди да кимне и да ми пожелае лека нощ с груб глас.
Излязох навън в коридора и в момента, в който затворих вратата, ръцете на Гейбриъл ме обгърнаха и аз вдишах вкусния свеж аромат на кожата му, докато си поемах бавно дъх.
– Видях – обясни той. – И мисля, че имаше нужда от това.
– Имах – съгласих се аз.
– И какво сега?
– Сега мисля, че искам да отида на някое тихо място и да отговоря на едно от съобщенията на Марлоу.
Гейбриъл ме бутна нежно назад и постави нежна целувка на устните ми.
– Тогава да вървим, ангелче. – Той ме хвана за ръка и ме поведе по коридора, а аз се почувствах по-лека за първи път от много време насам, тъй като поне няколко от притесненията ми сякаш се изплъзнаха.
Назад към част 33 Напред към част 35