Глава 6
Беше седем сутринта, когато отново тръгнаха – без сън, но надъхани от хормоните на щастието, както Сара обичаше да мисли за тях, и въоръжени до зъби. Беше очевидно, че вампирите, които я следяха, подготвят нещо – нямаше причина да им дават лесна мишена.
Улиците все още бяха тъмни през зимата, когато излязоха, мъглата се извиваше над къщите като прошепната милувка. Дори сметището изглеждаше нормално и някак по-меко в приглушената светлина.
– Нека да поемем по другия път днес – предложи тя. – Ще кажа, че съм тук, за да го проверя по заповед на Саймън. – Дийкън кимна и спря мотора пред заключената с катинар врата. – Луси трябва да е тук всеки момент.
Но въпреки че чакаха, любимата хрътка на Дийкън не се появи. Лошо чувство разцъфна в стомаха на Сара.
– Чакай. – Слизайки, тя отвори ключалката и помаха на Дийкън да мине. Изкушаваше се да остави вратата отворена за лесен изход, но не искаше Луси да избяга и да тероризира квартала, а може би да тероризира себе си, ако не може да намери пътя към дома.
Вратата беше заключена, тя се върна на мотора и те се отправиха към къщат-барака на Тим, или възможно най-близо, като се имат предвид произволните купчини боклуци. Вътре имаше светлина.
– Той си е вкъщи. – Сваляйки каската си, тя я закачи на едната дръжка, докато Дийкън направи същото с Неговата на другата.
– Това не ми харесва. – Думите на убиеца бяха спокойни, очите му бяха изпълнени с намерение, докато си проправяха път през пролука в боклука, за да излязат в относително отворено пространство близо до дома на Тим. – Нещо не е наред.
Инстинктите ѝ се съгласиха.
– Нека направим кръг на къщата, увери се, че нещата са … – в този момент тя ги видя. Вампирите. Клекнал върху разбити коли, лежащ между метални кули, облегнат на бараката на Тим.
Знаеше, че този път няма да избяга.
– Трябва да влезем в къщата. – Това беше единствената защитна позиция. Арбалетът ѝ вече беше в ръцете ѝ.
– Те ще бъдат готови за това. – Гърбът на Дийкън се срещна с нейния, докато стояха обърнати в противоположни посоки. – Освен ако Тим не се е барикадирал вътре.
Дийкън не каза нищо, но тя знаеше какво прави. Слуша. Ако Тим беше жив и беше в къщата, щеше да им каже. Но чуваха Люси, внезапни остри лайове и после нищо. Вампирът, който беше най-близо до Сара, прокле достатъчно силно, че звукът се носеше.
– Проклетото дяволско куче изяде половината ми крак.
Това беше толкова обикновено нещо да се каже, но тя знаеше, че той по никакъв начин не е обикновен. Не само, че е натрупал векове опит, в очите му той се движеше като човек, който знаеше как да използва всяка смяна в своя полза. Но в ръцете му нямаше оръжие. Архангелите бяха честни. Разбира се, тяхната представа за справедливост означаваше двама ловци – може би трима – срещу нещо, което изглеждаше като петнадесет вампира.
– Някой вдигна залога – промърмори тя под нос.
– Не познавам нито един от тях, дори и стария. Значи не са на Рафаел.
Тя си мислеше същото.
– Добре е да знам, че моят Архангел не се опитва да ме убие. – Тя насочи арбалета към лидера на групата. – Мисля, че е време за тренировка.
Вампирът се усмихна, полиран и гладък.
– Искам само глътка, милейди. – Глас, който съдържаше ехо от галантност и жестокост. – Казват, че директорът на Гилдията наистина е сладък.
Тъй като много се съмняваше, че Саймън би позволил на някой да го дъвче, тя прие това със зрънце сол.
– Толкова ли си жаден за кръв? – Тя се приближи малко към къщата. Дийкън се премести с нея.
Вампирите се държаха на разстояние … за сега.
– Нараняваш ме, малък войн.
Малък войн? Сара почти го застреля по принцип.
– Искаш ли да бъдеш чипиран?
– Лъжи, сладки лъжи. – Той вдигна пръст. – Позволени са само оръжия, вградени с чипове, по време на лов. Ако използваш незаконни копия върху мен, не можеш да бъдеш директор на Гилдията.
Проклятие. Не бе очаквала блъфът да проработи, но отговорът му означаваше, че е умен. Умен плюс стар не беше добра комбинация за вампирски опонент.
– Наистина ще те застрелям, ако се приближиш още малко и ако пусна стрела в сърцето ти, той ще те остави безпомощен.
Вампирът протегна ръце.
– Уви, имам заповеди. Господарят ми не вижда как човешка жена може да ръководи гилдия от воини.
– Има жени архангели. – Тя усети тялото на Дийкън напрегнато, готово за битка.
– Но ти не си Архангел. – И тогава той се премести.
Както и Сара, така и Дийкън. Сякаш са го правили от години. Стреляйки с арбалета, докато бягаше настрани, тя уцели главния вампир в рамото – целеше се в главата му, по дяволите – и презареди супер бързо, използвайки патентованата технология на Дийкън. Ловците обичаха оръжията му с причина. Беше изстреляла още пет стрели, когато отново бяха блокирани. Но сега бяха на три секунди от къщата.
Дийкън беше останал с нея през цялото време, като се справяше с по-малката ѝ крачка с лекота, което ѝ казваше точно колко добър е в битка. От звуците, които беше чула, той използваше някакъв вид пистолет, но не и нещо, което изстрелваше куршуми. Вампирите бяха твърде близо, за да рискува с чек, но тя не мислеше, че той е ранен някъде.
– Достатъчно игра? – Попита тя вампира, който изглеждаше като говорител на цялата група.
Красивият мъж вече беше махнал стрелата и сега я беше хвърлил в краката ѝ.
– Това беше доста неприлично.
– Е, не беше точно джентълменско да ме нападнеш. – Тя можеше да усети ръба на изгрева в далечината. Жалко, че вампирите няма да се разпаднат на прах при първото докосване на слънчевите лъчи. Само във филмите нещата бяха толкова удобни. Някои вампири страдат от чувствителност към светлина, но тя се обзаложи, че всеки един от тази банда е способен да се разхожда под самата обедна светлина.
– Да – казал вампирът. – Това е така. Но ти имаш рицар, който да те пази.
– Не се нуждая от рицар – каза тя, знаейки много добре, че става дума за нещо повече от физическа сила. – Не съм кралица, за да се крия зад войниците си. Аз съм генерал.
Изражението на вампира стана странно тихо.
– Тогава ще престана да бъда джентълмен.
Този път не можа да презареди достатъчно бързо. Пускайки арбалета, тя започна да се бие с ножове, забивайки го в гърлото, хващайки втори вампир с ритник в корема. Зад нея, Дийкън убиваше вампири наляво, надясно и в центъра. Но те бяха силно числено превъзхождани. Това по никакъв начин не беше честна битка.
Който и да е организирал това, е искал Сара да умре. Защо? Преряза линия през врата на един вампир и кръвта, която я удари, беше гореща, свежа и отвратителна. Вампирът се отдръпна назад, притисна ръка към гърлото му. Тя продължи да се бори, рита и чупи колене. Нещо изгоря в рамото ѝ и тя заби нож в ухото на вампира, който беше решил да я превърне в бюфет за закуска.
Злият, нападателят падна. Тогава Дийкън изръмжа и никога не бе чувала по-смразяващ звук. Той извади още трима, които се приближаваха към нея, задържайки други двама от собствената си страна, докато тя грабна пистолета, който беше пъхнала в долната част на гърба си.
– Готови! – Тя изкрещя и започна да стреля, за да прикрие презареждането му.
Бяха по-близо до къщата. Но не достатъчно близо. Ако Тим беше там, или беше ранен, или мъртъв, или не му пукаше, че и той щеше да стреля. Което означава, че е време за драстични мерки. Саймън беше много ясен в инструкциите си.
– Вървим по несигурна линия. Ангелите имат нужда от нас. Но ако се окажем твърде силни, те с радост ще ни заличат от живота. Наранявай вампирите, които изпращат след теб, но се опитай да не убиваш. Защото ако го направиш, се превръщаш в заплаха, а не в актив.
Проблемът бил, че вампирите се лекували от нефаталните рани, само за да продължат безмилостно – и открито смъртоносни – нападения.
– Дийкън?
– Да.
– Споразумение.
Дори когато ръката ѝ се движеше, за да извади миниатюрния огнехвъргач, прикрепен към бедрото ѝ, нож удари вампира пред нея, прекъсвайки сънната му артерия. Докато се задавя със собствената си кръв и пада от атаката, друг нож се заби в окото на вампира, когото тя ударил с първата си стрела.
И ножът не беше на Сара.
Ножовете са отляво. Изстрели отдясно.
И ясен път към къщата. Това беше най-добрият избор в началото, място, от което можеха да застанат. Но сега шансовете се бяха променили.
– Мислиш ли това, което и аз?
– Бори се.
Усмихвайки се, тя извади втори пистолет от кобур и започна да стреля с две ръце.
Пет минути по-късно, те бяха с гръб към къщата и вампирите бяха окървавени и разбити, хванати между оръжията си и този, който хвърляше Ножове – и други неща – от околностите на оградата.
Главатарят на вампирите вдигна ръце, с длани навън.
– Предавам се.
Останалите вампири – все още живи – стенеха колективно, докато падаха на земята. Сара не можеше да повярва.
– Мислиш ли, че просто ще оставя това да си отиде?
Вампирът се усмихна.
– Политиката е най-нелюбезната любовница.
– Да очаквам ли други посещения от теб?
– Не. Тестът е преминат. – Той мигна, нараненото му око се излекува с феноменална скорост. – Архангелите нямат особен интерес към вътрешните дела на Гилдията.
– Цялото това нещо с опита да ме убиеш? Какво беше?
– Трябваше да бъде направено. – Свивайки рамене, той се обърна към войниците си. – Време е да тръгваме.
Още пет минути и нямаше нито един вампир, който да се види в хладната зора на зимната утрин. Най-накрая Сара свали оръжията си и погледна Дийкън. Беше окървавен, якето му разкъсано на няколко места, но погледът в очите му я разтърси до мозъка на костите. Беше ядосан.
– По дяволите, Сара. Не ми харесва да те нараняват. – И след това я целуна.
Беше горещо и диво и невероятно … докато Луси не започна да вие. И някой се изкашля.
Сара се отдръпна от целувката, вдигна пистолет – за да види висока жена с дълга бяло руса коса, издърпана на конска опашка, очите ѝ бяха откровено любопитни и тялото ѝ бе облечено с ножове.
– Е – каза Ели с огромна усмивка – ти и убиеца, а? Харесва ми. – Тя погледна Дийкън нагоре-надолу и подсвирна. – Най-добър приятел с печат за одобрение. Дори със златно фолио.
Усмихната, Сара отиде да я прегърне. Елена поклати глава.
– Обичам те, Сара, но си цялата в кръв от вампири.
– Уф. – Сара погледна подгизналите си дрехи. – Мисля, че ти казах да стоиш настрана.
– Щеше ли да направиш това? – Ели вдигна вежда. – Именно.
Когато се предаде, Сара вдигна ръце.
– Трябва да проверим Тим – ловеца вътре. – Тя се обърна към Дийкън. – Мислиш ли, че трябва да изпратим Ели? Не бихме искали да изцапаме пода на Тим с кръв.
Очите на Дийкън блестяха.
– Добра идея.
Елена погледна от единия към другия.
– Да не би на челото ми да пише „загубеняк“? Не мисля. Знам всичко за демоничния приятел на Тимъти.
Въпреки думите му, Дийкън вече беше на вратата.
– Тим?
– Добре съм – дойде стенещият отговор, когато Луси изпадна в лаеща ярост. – Лус, момиче, долу. – Няколко ръмжения, но кучето млъкна.
– Покрий ме – каза Дийкън и отвори вратата.
Сара беше готова да застреля Луси – да обезвреди, не да убие-но „проклетото куче с дяволски очи“ седеше внимателно до разперената форма на господаря си и се зъбеше, сякаш само чакаше възможност да отхапе лицата им. Тим имаше пистолет в ръка, гадна синина отстрани на лицето … и миришеше на дестилерия.
– Господи, Тим – измърмори Ели, размахвайки ръка пред чувствителния си ловджийски нос. – Какво, да не си се къпал с бира? – Тим потрепери.
– Бил си на гуляй? – Изкара гневен дъх Сара. – Мислехме, че си мъртъв. Или сериен убиец.
– Хей – промърмори той – достатъчно дълго бях в съзнание, за да ги застрелям, нали? И ми е позволено да отида на гуляй, след като намеря вампир, разкъсан на парчета от омразна група – дори му отрязаха пръстите един по един. Колко благородно.
Сара също имаше един от тези случаи. Тя пече нонстоп пет дни след това. Съседите я обичаха.
– Кой храни Луси?
– Аз, разбира се. – Той ѝ хвърли възмутен поглед. – Сякаш ще оставя бебето си без храна. – Той целуна краставата черна глава – тя знае къде е скривалището ѝ. Оставям прясна вода навсякъде.
– Тим – натисна Сара – това е важно. Можеш ли да докажеш къде си бил последните няколко дни?
Той ѝ хвърли странно ясен поглед.
– Криейки се в ъгъла на бара на Сал цяла нощ. Кибритът е на масата.
Дийкън се обади и потвърди историята на Тим. Щастлива от новината, но съзнаваща последиците, Сара потърка лицето си.
– Ели, ще се погрижиш ли Тим да се изчисти и да се погрижи за синината? Дийкън и аз трябва да се справим с нещо.
– Добре съм – измърмори Тим и се опита да се изправи. Само за да падне на задника си. – Или може би не. – Елена въздъхна.
– Не се поти. Имаш ли нужда от помощ?
Дийкън беше този, който отговори.
– Стой близо. Ако ни трябва подкрепление, ще се обадим.
– Хванах те. – Дърпайки направи странна физиономия зад гърба на Дийкън, докато той излизаше да се обади отново, Ели вдигна палец на Сара.
Беше невъзможно да не се усмихне, но тази усмивка изчезна, когато стигна до мотора и Дийкън.
– Трябва да е Марко, а ако не, сме затънали до гуша. – Защото това означаваше, че те имаха непознат луд там.
– Току-що говорих със Саймън. Шах е напуснал града преди два часа, така че, ако има друго убийство … – Той поклати глава. – Не можем да чакаме това. Време е да играем твърдо с Марко.
– Мислиш ли, че можеш да го пречупиш? – Лицето на Дийкън беше мрачна маска.
– Да.
Трябваше да го уплаши. Защото и тя знаеше как да играе твърдо.
– Да го направим. – Качвайки се на мотора, тя взе каската, която той подаде. – След като това свърши, искам душ в наистина голяма баня.
– Ще ни осигуря Пентхаус.
– Какво те кара да мислиш, че ще го споделиш с мен?
– Живея с надеждата.
О, тя определено искаше да го задържи, помисли си тя, тъй като те затвориха вратата зад себе си и се отправиха навън. Може би има начин да проработи? Но тя знаеше, че няма. Едва ли можеше да види Дийкън в смокинг за някое „да“. И директорът на Гилдията трябваше да играе политика. Никой не харесваше силното присъствие на гилдията в града, но тази предпазливост можеше да се превърне в уважение и дори да се приветства с малко фини маневри.
Преди много време Гилдията бе избрала завесата на секретността. Крайният резултат е поредица от изгаряния на гилдии, които изравняват със земята много сгради, убивайки опустошителен брой ловци. Никой не искаше това да се повтаря.
Внезапно осъзна, че Дийкън драстично е намалил скоростта си, тя се извърна, за да погледне около една мускулеста ръка.
– О, няма начин. – Сваляйки каската си, тя застана на гърба на мотора, използвайки рамото на Дийкън за баланс. – Ти се предаде – казала тя на вампира, стоящ по средата на пътя. – Този път ще се стремим да убиваме.
Назад към част 6 Напред към част 8
