Глава 6
Противно на всички очаквания обаче вътре не ни посрещна нищо ужасно, освен „творческата“ бъркотия, следите от гризачи и плесента. Едва се сдържах да не затисна носа си от миризмите, които се носеха навътре. За щастие, виждайки мъката ми, кураторът дискретно направи мах с ръка и аз бях заобиколена от странна полупрозрачна сферична преграда, която скри всички неблагоприятни миризми, които ме объркваха. Усмихнах се с благодарност на брюнета, игнорирайки недоволния дроу, който отново бе намерил повод да ми се разсърди. Лакомника се прехвърли на рамото на арханида и присви недоброжелателно очи, наблюдавайки островния гений. Той, от своя страна, също ме наблюдаваше и все повече се напрягаше от безсрамното си внимание.
Той се усмихна подигравателно на щита, който ме обграждаше, но не направи никакъв коментар. С жест ме помоли да го последвам. Вървяхме нататък, като не забравяхме да проучим съдържанието на жилището на учения. Невидима струна се стягаше в мен с всяка крачка, затова, когато драконът извика, се обърнах твърде рязко. Нещо неприятно щракна във врата ми и за няколко секунди се почувствах замаян, но бях готова да атакувам непознатия враг.
– Махнете тази гадост от мен! – С дълъг ноктест пръст драконът посочи неприлично двете омагьосани костени ръце, които летяха около него и бяха изкуствено създадени. Но те изглеждаха достатъчно правдоподобно, за да уплашат крилатия нещастник.
– Те са само мои приятели, няма нужда да ги обиждаш – каза магът, като погледна Лакомника снизходително.
– Кой нормален човек би поддържал такива страшни приятели у тях? – Възмути се малкия. – Те дори не са живи, не са интелигентни и са отвратителни!
– За вкуса не се спори – сви рамене надменно хазяинът.
Стигнахме до кухнята. Тя изглеждаше много по-добре от останалите помещения, чиста и подредена. Небе и земя, в сравнение с другите стаи. Сякаш обиталището на храната беше свещено място в къщата, което не биваше да се довежда до ужасно състояние и което се нуждаеше от постоянна подкрепа на чистотата, уюта и реда. Мислено изхъмках и огледах оскъдния интериор. Беше минимален, но с най-необходимото, с нещата, които винаги трябва да са под ръка и без които човек не може да се справи.
– Чай? – Предложи мъжът с напрегнат, приятелски тон. – Или искате да преминем направо към същността на въпроса?
С голямо съмнение погледнах към нагорещения чайник в ръцете му, а после към четирите чаши и малката чинийка на масата. Сякаш ни беше очаквал и сега разиграваше добре изиграна сцена, но не се интересуваше от малките неща, които го издаваха. Спътниците ми също забелязаха тази странност и сега всячески се опитваха да не показват колко са напрегнати. За куратора не беше трудно, но дроу предпочете да отклони вниманието си от мен и да ми се разсърди отново, вместо да започне да ме вбесява отново. Имам чувството, че скоро може да му порасне опашка, забравяйки клетвата си, че ще го направя само ако ми писне от нашата война.
Най-лошото е, че водата ни свършваше и лудият маг беше наясно с това, така че щеше да заподозре нещо нередно, ако откажехме. Обстоятелствата играят срещу нас: чаят може да е подсилен или подправен. Ако започнем да проверяваме дали има нещо в него, можем да си навлечем неприятности. Не знам какви планове има господарят на къщата за нас и какво трябва да очакваме, ако сега сгреша. Но професорът не ми харесва и не мога да направя нищо по въпроса. Затова трябва да се усмихвам и да се преструвам на наивна глупачка, която не разбира нищо.
По неизвестни за мен причини нашият „гений“ ме е взел за главна, затова се интересува от всичко преди всичко от мен, а другите, мълчащи отстрани, само потвърждават теорията му. А сега решиха да хвърлят решението на проблема върху мен, стрелкайки очи в моята посока. Ясно е, че професор Валгордом няма да се намесва в практиката ни, само в някои моменти ще помага в борбата с враговете, от него очаквах ненамеса. Но тук можеше да помогне Алвасдин, който вместо да изчака решението ми и да подкрепи изцяло играта, да измамим островния маг.
– Не бихме имали нищо против да пием чай след толкова дълго пътуване – усмихнах се още по-широко, като влязох в образа си на глупачка.
Нима искат да видят в мен едно глупаво, неопитно момиченце, което се доверява на всички наляво и надясно? Моля те, ще ти дадем най-доброто! Главното е по-често да шариш глупаво с очи и да се преструваш, че не разбираш нещо, както и да обръщаш внимание само на глупости и да говориш за тях. Да не се оплакват после само, че сами са го искали!
Опитах се да си представя как очите ми блестят само от факта, че най-сетне мога да достигна до заветната влага и вече не се притеснявам, че ще свърши водата от личните ни запаси. Че вече не е нужно да сме на строга хранителна икономия, а след това да направя съответното изражение на лицето, когато ми повярват. Остава само да спечеля доверието на нашия учен и да го убедя, че сме съюзници, така че не трябва да се страхуваме или да се предаваме. После ще разберем от него как да убием местния пазител, как да стигнем до гробището, а след това ни остават само люспите на русалките и кръвта на сирените, които вече ни бяха обещани. Ах, да, аленото кълбо… Все пак трябва да го намерим сред бъркотията тук и по никакъв начин да не показваме интереса си към реликвата на рибената опашка.
– В такъв случай сядайте – поканиха ни към столовете и се усмихнаха добродушно.
Усмихнах се мило и седнах на масата, а на второкурсника и учителя не им оставаше нищо друго, освен да последват примера ми и да сложат благодарни усмивки на лицата си. Като се има предвид характерът на учителя и постоянният му мрачен поглед, излезе криво и страшно, но обектът на нашата задача дори не помръдна вежда, а може би дори не забеляза нищо, като обърна цялото си внимание на мен. Пред мен беше поставена чаша, пълна догоре с чай. Дискретно проверих съдържанието за отрови и други отровни гадости, а след това погледнах към Лакомника, който се тъпчеше със сметаната, която ми беше предложена.
Вместо да завъртя очи заради безразсъдството му и липсата на самосъхранение, се усмихнах още по-широко и се опитах да се преструвам на развеселена. Не знам дали заради моята игра или заради глупостта на нашия луд професор, но той веднага се отпусна и седна на останалия стол. Напълни чашата си и отпи глътка, като не откъсваше поглед от мен, което започваше да става досадно. Въпреки това се доверих на инстинктите си и поднесох чашата към устните си, отпих глътка от сладката напитка, а след това стиснах очи, като по този начин демонстрирах удоволствието си.
Но такова нямаше. Никога не съм харесвала сладък чай и кафе. Захарта в тях ми се струва ненужна – прави вкуса по-слабо изразен. Но сега щеше да ми се наложи да изпия поне половината, за да не обидя господаря на къщата и да не разруша крехкото му благоволение към нас. Това би било жалко, като се има предвид положението ни. Разполагаме с три дни, за да се справим с гробището, артефакта и островното божество. Въпреки че можем да оставим последното за накрая и да се подготвим добре. Не се знае как ще реагират сирените, ако съпоставят всички факти и разберат кой е убиецът на такова могъщо същество. А като се има предвид, да речем, рангът на пазителя на острова, обезглавяването може и да не е всичко, което е необходимо…
– И така, каква е целта на посещението ви на острова, стажанти? – От размислите ми ме изтръгна гласът на един гений. – Между другото, можете да ме наричате Вейстейн.
– Мейлинара – представих се и протегнах ръка, която в същата секунда бе стисната силно и не бе пусната веднага. – За мен е удоволствие да се запозная с вас. А ние дойдохме тук за люспите на русалките и главата на едно ужасно чудовище, което без твоята помощ никога няма да успеем да победим – тя въздъхна тъжно и отвърна поглед. – Още нямаме късмет да се справим със сирените, едва ги отблъснахме и избягахме. Страх ме е да си представя какво биха могли да ни сторят! Когато тялото ми започна да реагира на магията на рибената опашка, бях ужасена от това, което се случва… Дори не можеш да си представиш какво е да не можеш да контролираш собственото си тяло и желания – при тези думи трябваше да повиша малко глас и да предизвикам сълзи в очите си.
Алвасдин ме погледна, сякаш бях болна, професор Валгордом се престори, че пие чай и разговорът ни изобщо не го интересува. Но на мен не ми пукаше, защото чувствах, че това е начинът, по който трябва да се държа сега. За да не ни вземат насериозно и да не ни смятат за заплаха. Защото магът пред мен не беше от обикновените и обичаше черната магия, забранена за моя свят. Смъртните не го усещаха и дори не долавяха миризмата, идваща от него. Така че имаме добри шансове да спечелим доверието му, освен ако, разбира се, не отидем до ритуалния олтар и не станем поредната жертва.
– Срещали сте се с водача на сирените? – Престори се на изненадан Вейстейн. – Чувал съм, че той никога не пуска жертвата си. Как успяхте да се освободите от заклинанието му? – Опита се да ме захапе, но не тръгна срещу мен!
– Беше Лакомника, ако не беше той… – изхлипах нарочно, а споменатият дракон се задави с десерта си и ме погледна подозрително.
Имаше обаче само секундно колебание, след което крилатият гущер изпъчи гърди и гордо вдигна глава нагоре, като започна да показва мускулите на предните си крака, които не бяха там. Изглеждаше доста смешно, което той скоро осъзна, защото премина към демонстрация на удари върху невидимия противник, а след това много успешно издиша струя пламък и направи огнена спирала над главата си. И тъкмо когато си помислих, че в това отношение се е променил много от първата ни среща, струята изведнъж отново изчезна и излезе отзад, като почти изгори косата на арханида.
– Разбирам – протегна се Вейстейн, докато кураторът гледаше скептично стоящия Лакомник. – Такова неразбираемо същество би накарало всеки да се замая и да загуби концентрация. Мога да ви дам няколко люспи от собствения си запас на русалка. Кое е съществото, което трябва да победите?
„От собствените ми запаси“ ме заболяха ушите. Като гледам смъртника, мога само да кажа, че люспите не са получени доброволно, а по кървав начин. Такива люспи няма да взема дори и заради един „кърлеж“ за практика. Ще ми е противно да ги гледам, а после ще се чувствам виновна, че съм взела нещо от ръцете на този човек. Дроу и Професора, за разлика от мен, можеха дискретно да разлеят течността или дори да я изсипят в цветята до тях. На тяхно място не бих направила последното. Кой знае какви гадости има в саксиите си. Ще се окаже, че не е позволено да се залива, иначе те ще се събудят от някакъв зимен сън и ще издадат машинациите на „неблагодарните“ Антазелци.
– Същество, което през деня е във вид на елен с човешко лице, а през нощта приема формата на великан и се разхожда из собствения си имот, като от време на време убива неканените гости на острова – каза тя с глупаво присвиване на очи.
Професор Валгордом ме погледна, сякаш не можеше да повярва на чутото. Нямах време да изучавам последния етап от практиката ни, а той сякаш дори не забеляза, че ни наблюдават. Нито пък осъзнаваше, че въпросното същество вече се бе намесило в битката му с водния паяк и в този момент сериозно бе засегнало регенерацията ми. Трудно е да си представим изненадата му, когато разбере, че пазителят на острова ни е проследил чак до капана, в който така глупаво попаднахме.
– Интересувате се от Абуру ли? – Попита някак замислено той, без да говори на никого конкретно. – Лоша идея… Той ще ви убие и дори няма да забележи. Ще отнеме живота ви само с едно докосване до вас или до аурата ви. Съветът ми към вас е да се откажете от него, ако цените живота си, и да се приберете у дома.
– За съжаление, това не е възможно. Нуждаем се от главата му, за да отворим портала, иначе твоята реалност ще ни заличи – казах аз, като погледнах русокосия маг с очи, изпълнени с надежда, а после добавих съжалително: – Моля, помогнете ни.
Видях, че лицето на Алвас се е вцепенило и юмруците му са стиснати върху плота. Лакомникът ни гледаше възмутено, осъзнал, че целият интерес към него е изгубен. Надзирателят просто се взираше в мен, втренчено, като от време на време се мръщеше. За разлика от Дроу, той разбра, че знам много повече, отколкото му показвам, и не се хвана на играта ми. Слушах внимателно всяка дума, която чувах, и мислех за опасността. Информацията, която получавах, само потвърждаваше предположенията ми и правеше арханида все по-мрачен и по-мрачен.
Но тъмният елф се ядосваше все повече и повече с всяка моя дума и едва се сдържаше, за да не ме нападне веднага и да провали играта ми, като по този начин застраши живота ни. Не мисля, че лудият професор ще оцени колко хитро щях да го омотам около пръста си, а после да го лиша от реликвата на сирените и в същото време благодарение на неговите знания и разработки да унищожа местното божество. Ако ушатия дори се опита да направи такава глупава грешка, няма да се отърве само с опашката си. Би било неуместно дори да го помоля да излезе навън и да подиша чист въздух. Първо, това би породило въпроси, и второ, къде би отишъл, когато се намира на вражеска територия и рискува да загуби живота си във всеки един момент? Абуру вече ме е признал за враг, така че няма да пощади нито мен, нито спътниците ми. Да се изправиш сам срещу него не е добра идея.
Вейстейн започна да почуква замислено с пръст по повърхността на масата, като се взираше в една точка пред себе си и не забелязваше нищо друго. Наблюдавах го, опитвайки се да уловя емоцията в очите му, и се надявах да съм права, когато си мисля, че той също се нуждае от смъртта на пазителя на острова.
Не знам защо, но бях необходима, както ми се стори в момента, в който ни пусна от капана, а после проследи погледа ми. Сега му давам възможност да го направи. Всичко, от което се нуждая, е той да ми каже как точно да убия съществото и може би малко помощ, а останалото ще го измислим. Най-малкото ще трябва да видим втората форма на куратора, тъй като той е решен да ни помогне с последния елемент.
– Добре, аз ще ви помогна. Освен това вече имам идея как да го направим.
– Имаш? – Скочих от стола си и се загледах във Вейстейн с възхищение.
Изразяването на възхищение в нашата ситуация беше отвратително и трябваше да наблюдавам всяка емоция на лицето си и колебаещите се магически частици около мен. Не ме интересуваше, че по някаква неизвестна причина аристократът искаше да ме удуши и едва се сдържаше. По дяволите дроу и неговото неразбираемо поведение! С това ще се занимавам по-късно, не сега.
– Да – усмихна се широко мъжът. – Отдавна мислех да го убия сам, но не можех да се доближа до Абуру. А ти, млада госпожице, си била удостоена с тази чест и дори си почувствала силата му. Прав ли съм? – Той ме погледна с толкова хищнически и мрачен поглед, че за секунда ми се стори, че очите на смъртния са изпълнени с истински мрак, като тези на някой демон, който беше срещал преди.
– Прав си – опитах се да бъда смутена, което винаги беше малко трудно, така че след неуспешния опит просто сведех очи и леко наведех глава. – Той беше на няколко метра от нас и беше изпратил огромен воден паяк, който ме нарани силно. Абуру по някакъв начин повлия на тялото ми и започна да прехвърля регенерацията ми на своя подчинен, правейки го на практика непобедим, докато новоизлекуваните ми рани се отваряха отново и отново… – тя стисна ръце в юмруци и се разтрепери от гняв. – Беше ужасно. Изглеждаше така, сякаш жизнената ми сила беше на път да напусне кървящото ми тяло точно там, край езерото, пред очите на моите спътници и това създание…
– Съжалявам… – магьосникът успя да каже само това, след което ме разтри по главата, но аз не се отпуснах.
Сега той се преструва на най-милия човек на света, но аз виждам прогнилата му душа. Чувствам, че замисля нещо, но го е отложил временно, намирайки поредното предимство за себе си в нашето посещение. Но все още не осъзнава, че няма да постигне първоначалната си цел. Без значение какво замисля, никой няма да стане жертва на експериментите му и няма да направи нищо, което идва в ума на един луд. Време е да сложа край на този досаден спектакъл и да му покажа, че не бива да ме взема за неопитно момиче, което винаги се пречка.
– Благодарим ви… Наистина се надяваме да ни помогнете, защото искаме да се приберем у дома при семейството и приятелите си, които много ни липсват. И сме ви много благодарни, че се съгласихте да ни помогнете – казах със сериозен тон.
– Няма за какво – усмихна се магът. – Но ще трябва да отидеш до близкото гробище и да вземеш някои от съставките, от които се нуждая, включително скритата реликва на сирените.
– Сирените имат реликви? – Връщам се към глупавата си същност и разширявам очи от изненада, след което размахвам глупаво мигли. – Но те не са интелигентни! – В този момент усетих възмущението на Лакомника от наглите ми лъжи и възмущението на тъмния елф от играта ми.
В същото време изпратих емоционална вълна към гущера, в която се опитах да изразя цялото си недоволство и желание да го удуша, и настъпих крака на Алвасдин под масата. Той се дръпна и ме погледна гневно, но импулсът беше спрян. Очевидно разговорът ще се проведе в тази реалност, веднага щом се отървем от вниманието на местния гений, а след това и на куратора и дракона.
– Те само се преструват на глупави и безмозъчни, но в действителност са толкова интелигентни, колкото и ние с теб. Явно не са искали да познаваш тази тяхна страна. Ако искате, можете да спите при мен, така или иначе има много свободни стаи, а Абуру ви чака отвън.
След тази оферта благодарихме на домакина за гостоприемството и го последвахме до стаите, които щеше да ни определи. Надявах се, че там няма да е безпорядък като във всички стаи, които бяхме видели досега. В същото време се вслушах в ограниченията на стаите. Лабораторията, кабинетът, мазето и собствената стая на професора – всички те попадаха под забраната „за ваша собствена безопасност“.
За щастие, стаите бяха наред или просто бяха почистени така енергично от костеливите ръце, които излитаха от тях, карайки Лакомника отново да изтръпне от отвращение. Обособените спални бяха обзаведени в същия минималистичен стил, така че дори не се занимавах с дребните детайли, а насочих вниманието си направо към търсене на скрити артефакти за проследяване и подслушване. За моя изненада не открих такива артефакти нито с помощта на елементарна магия, нито с поглед.
Когато за четвърти път проверявах стаята, без да вярвам в подобен късмет, а Лакомника беше заспал на стола си, без да обръща внимание на шума, на вратата се почука. Намръщена, аз отидох и я отворих, като веднага открих на прага мрачен и недоволен Алвасдин. Вдигнал дясната си вежда в ням въпрос.
– Да поговорим ли? – Попита той грубо, предизвиквайки странна вълна, която прониза тялото ми.
Мълчаливо се дръпнах встрани и отворих по-широко вратата, като пуснах благородника вътре. Затворих вратата, като проверих дали има още някой навън. Просто се надявах, че непризнатият гений на острова няма да реши да ни безпокои сега, защото от такъв странен смъртен човек може да се очаква всичко.
– За какво искаш да говорим? – Попитах безразлично, като седнах на стола и подгънах крака под себе си. – Пак ли ще повдигнеш въпроса за езерото и нападението на паяка? Ако е така, не искам.
– Не, искам да поговорим за теб – каза ми напълно сериозно, докато сядах срещу него. – Професор Валгордом даде ясно да се разбере, че не сме достатъчно открити един с друг, трябва да се опитаме да поправим това, докато има време и войната отново е разперила ръце между нас.
– Това беше твоя инициатива – напомних му аз с подигравателна усмивка.
– Трябва да правя нещо, за да разчупя скуката – сви рамене той, после добави: – Освен това може би няма да имаш възможност да говориш така в академията. Брат ти винаги е наоколо, а всичките ми опити да поговоря с теб насаме успяха само веднъж.
– Хммм… Дори е невероятно как си успял да го омотаеш и да го накараш да си мисли през целия път до стаята, че го следвам или съм близо до него през цялото време.
– Това беше въздействието на клановия артефакт – отвърна уклончиво момчето. – Ами ти? Защо никое заклинание или отвара не може да ти въздейства? Веднъж се опитах да те изплаша и в час, когато пренебрегна поканата ми да седнеш до мен. Не се получи.
– Родова магия. Имунизирана съм срещу талисмани, повечето отрови и заклинания като твоето. – Също така не разкрих козовете си. – Мой ред. Какво се е случило в твоето семейство? Намериха ти годеница и заради това трябва да напуснеш академията? Тъй като сме решили да се прехвърлим на доверие, независимо колко личен е въпросът, трябва да поговорим за него.
Алвасдин искаше да стане и да си тръгне, но нещо в думите ми го накара да промени решението си и да се замисли. Тежката му въздишка беше положителен знак за мен и се приготвих да слушам.
– Вярно е… Ще се оженя за сестрата на кралицата и ще ѝ стана петнадесетият съпруг, защото тя ме харесва… Когато заминах за академията, си дадох отсрочка, но последните ми действия и силният ми интерес към теб чрез нашите схватки разгневиха принцесата и я принудиха да предприеме драстични мерки… След като завърша стажа си, трябва да се върна и да се закълна пред Забравената богиня, за да скрепя връзката ни.
Загледах го замислено, опитвайки се да разбера каква е уловката. Тъмните елфи бяха измислили друго мое превъплъщение под формата на тъмна, жестока елфка и дори ми бяха дали името Айнулиндейл. Дроу хората не ме наричат забравена, защото смятат, че това ще ме обиди и ще се окажат в още по-голяма немилост. Но Алвас ме нарече с име, което е обичайно за Антазел, така тяхната принцеса искаше да се отличава от останалите.
– Какво имаш предвид? – Намекнах за пояснение.
– Ти разбра всичко правилно. Нейно височество Риазанаел Руентана Вазарда иска да скрепи брака пред лицето на главната богиня-създателка на Антазел и да покаже на всички, че се е присъединила към изключението и е станала една от онези, които Забравената богиня нарича висша раса.
– В този случай имаш два избора. Да се ожениш за някой друг, докато все още има време, или да помолиш Забравената богиня за милост и да откаже да обвърже теб и принцесата.
– Страхувам се, че нито първото, нито второто са възможни. В първия случай не знам кого да помоля за такава услуга. Едва ли ти ще се съгласиш, а след подобно нещо едва ли ще искаш да продължим войната си. Освен това няма време да се оженя за друга. И второ, Забравената богиня е глуха за молитвите на моя народ и няма да се вслуша.
– Наистина ли мислиш така? – Попитах подигравателно, като се вгледах в сериозните му очи. – Кажи ми, че Айнулиндейл не е Забравената богиня и че тя е глуха и за теб. Не от слухове знам, че не един и двама елфи са идвали в главния храм на Забравената богиня и са я молили за помощ. И тя се е отзовала, помогнала е, защото всеки от нас е любимо същество за нея, макар че някои обича повече, а други по-малко. Трябва да я помолиш за помощ, когато застанеш пред олтара. Сигурна съм, че тя ще помогне и може би дори ще направи така, че принцесата да слезе от гърба ти и да не може повече да ти се налага.
– Ами ако тя не чуе или е заета? – Той размърда уши и се зачуди с нескрита надежда.
За пръв път го виждах в този вид и започнах да разбирам защо напоследък е в лошо настроение. Търсеше изход от безнадеждна ситуация и преценяваше шансовете си. Ако се ожени за непознат човек, който не е от неговия народ, против волята на родителите си, щеше да бъде изгонен завинаги или екзекутиран. Затова дори не обмисляше първия вариант и ми посочи основните причини, поради които не би рискувал. Освен това той е прав. Не бих се омъжила за него, знаейки, че ако го направя, той ще стане полубог и ще застраши мисията ми. Има само един изход и той трябва да го поеме, освен ако не иска да прекара остатъка от живота си в бягство от убийците на собствения си клан.
– Тя ще чуе веднага. В такава ситуация може дори да се появи лично и да накаже вашата принцеса, ако се опита да се противопостави на волята на богинята. Трябва да се опиташ да се свържеш с нея и да я помолиш за помощ. Защото не мога да дойда с теб в твоето царство. Аз и брат ми имаме много важен семеен проблем, с който само ние можем да се справим. Забравената богиня не може да ни помогне с този проблем, а само да ни покаже пътя – усмихнах се тъжно.
Алвасдин не попита за проблема ми, разбирайки, че не искам да говоря за него сега. Прекарахме вечерта заедно, като си разказвахме истории от детството. Припомних си всички пакости на Луис и моите ответни действия, постоянните ми кавги и приключения с чичо ми. Не споменах имена, но трябваше да изкарам от главата си местата на моите приключения, така че да се впишат в историята на Антазел и да не предизвикват въпроси или съмнения. Дроу имаше време да изтича за вечеря, разказа как като дете е бил принуден да пие отрови, за да си изгради постоянен имунитет, как са били изковани стандартите им, а после премина към редки игри с по-големия си брат и постоянни тренировки. Още от дете бил подготвян да стане член на харема на една от владетелките и неин верен телохранител.
От вечерта тя заключи, че детството на аристократа не е било толкова хубаво и весело, колкото това на всички деца. Било му е трудно, но той не се е отказал. Постигнал слава и успех сред връстниците си и станал изключителен воин със силно телосложение. Мнозина в академията са луди по него, самият тъмен елф упорито се старае в часовете си да не бъде изгонен от академията, въпреки поведението си и любовта към временно спечелената свобода.
След още малко разговори решихме да приключим деня. Утрешният ден щеше да е труден, въпреки че всичко вървеше странно гладко и в наша полза. След разговора, както искаше нашият наставник, все пак станахме малко по-близки един с друг и постигнахме разбирателство.
Назад към част 5 Напред към част 7
