Глава 1
Живот без любов
Ще го направи ли или не?
Погледнах Рен, търсейки нотка на емоция в лицето му.
Мина една минута. Мисля, че улових момента, в който взе решението си.
Рен протегна ръка и направи хода си.
– Печеля! – С усмивка той събори пионката на Кишан от дъската и премести своята на надписа „НАЧАЛО“. След това се облегна назад в стола си, кръстосвайки ръце на гърдите си. – Казах ти, че никога не губя на пачиси!
Измина повече от месец, откакто освободихме Рен от лагера на Байга, където беше затворен и измъчван от Локеш, и точно три седмици след моя ужасен рожден ден – а животът продължи да бъде истинско чистилище. Въпреки че дадох на Рен дневника си и използвах цялото налично брашно в къщата, за да пека прочутите бисквити с шоколад и фъстъчено масло на майка ми, Рен за жалост, нямаше никакъв спомен за мен. Нещо се беше случило при Локеш, което беше причинило амнезията на Рен. Така или иначе, сега бяхме заедно, но и не бяхме заедно.
Но все още се надявах, че той по някакъв чуден начин ще си спомни нашето минало и бях решена да възстановя паметта му. Дори ако Рен не можеше да бъде мой никога повече, бях си обещала да открия другите два дара, за да изпълня пророчеството на Дурга и да разваля проклятието над тигрите, за да могат двамата принцове отново да бъдат обикновени хора. Най-малкото, което можех да направя за човека, когото обичам, беше да не го изоставям.
Всеки ден да бъда близо до Рен, но да не съм с него, беше много трудно. Господин Кадам правеше всичко възможно, за да ме разведри, а братът на Рен, Кишан, уважаваше чувствата ми и стоеше до мен като готов да окаже подкрепа приятел, макар че всеки поглед и докосване даваха много ясно да се разбере, че все още му се искаше нещо повече.
Нито Рен, нито аз знаехме как да се държим в близост един до друг. Четиримата сякаш стъпвахме на пръсти в очакване да се случи нещо, каквото и да е. Единствено Нелима, пра-пра-правнучката на господин Кадам, помагаше на всички ни да продължим да дишаме, да се храним и да запазим разсъдъка си.
В една собено изпълнена със сълзи вечер намерих господин Кадам в стаята с пауните. Четеше книга на меката светлина на една лампа. Седнах до него, сложих глава на коялонот му и заплаках тихо. Той започна да ме потупва по гърба и да тананика индийска приспивна песен. Най-сетне се успокоих и споделих страхотете си. Казах му как се тревожа, че Рен е изгубен за мен, и го попитах дали едно разбито сърце може наистина да се излекува.
– Вече знаете отговора на това, госпожице Келси. Сърцето ви беше ли изпълнено с щастие, когато бяхте с Рен преди?
– Да.
– Сърцето ви не беше твърде наранено от смъртта на родителите ви, за да обичате Рен?
– Не. Но това са два различни вида любов.
– Различно е в някои отношения, но същото – в други. Способността ви да обичате не намалява. Още обичате родителите си, нали?
– Разбира се.
– Тогава бих предположил, че онова което идпитвате, не е покриването с белези или загиването на сърцето ви, а отсъствието на любимия.
Погледнах мъдрия индийски бизнесмен и въздъхнах:
– Доста тъжно е, когаточувствам отсъствието на любимия си, докато той стои в същата стая.
– Така е – призна господин Кадам. – Може би ще бъди най-добре да не правите нищо.
– Искате да кажете да го пусна да си върви?
Той ме потупа по ръката и след като помисли за момента, каза:
– Един от синовете ми веднъж улови птичка с наранено крило. Копнееше да се грижи за нея и да я задържи като домашен любимец. Един ден ми я донесе. Беше мъртва. Обясни, че птичката била оздравяла и пляскала с криле. Но той изпаднал в паника и я уловил, преди да отлети. Държал я толкова здраво, че тя се задушила. Птичката можеше да избере да остане със сина ми или да отлети. Всяко от тези събития щеше да доведе до по-щастлив завършек. Ако си беше отишла, синът ми щеше да тъгува, но щеше да си я спомня с усмивка. Вместо това той беше съкрушен от смъртта ѝ и му беше много трудно да се съвземе от приживяването.
– Значи наистина казвате да пусна Рен да си отиде.
– Това, което казвам, е…че ще бъдете по-щастлива, ако той е щастлив.
– Е, определено не искам да задуша Рен до смърт – въздъхнах и подвих крака под себе си – не искам и да го избягвам. Харесва ми да бъда около него, а ако го избягвам, това ще затрудни задачата да довършим заедно мисията, възложена ни от Дурга.
– Може ли да предложа да опитате да му бъдете приятелка?
– Той винаги е бил мой приятел. Може би ако мога да си върна тази част от него, няма да се чувствам, сякаш съм изгубила всичко.
– Мисля, че сте права.
„Да станем приятели? С Рен?“ – Замислих се, докато се качвах по стълбите към стаята си, докато сплитах панделка в косата си.
– Предполагам, че това е по-добре от нищо, особено след като ми е писнало от нищо.
На следващия ден господин Кадам и Нилима бяха организирали късна закуска. Вече си бяха тръгнали, но открих Рен в кухнята да отрупва чиния с плодове и сладки рулца. Всеки ден все повече приличаше на себе си. Високото му тяло се наливаше, тъмната му коса си беше възвърнала лъскавината. Великолепните му сини очи ме наблюдаваха със загрижено изражение, докато си вземах чиния.
Когато стигнах до ягодите, го бутнах с хълбок и той застина.
– Би ли се преместил малко, ако обичаш? – Помолих – Иска ми се да опитам тези датски сладкиши с извара, преди Кишан да дойде.
Рен рязко се съвзе:
– Разбира се. Съжалявам.
Той остави чинията си на масата, а аз седнах срещу него. Наблюдаваше ме, докато бавно отлепваше хартията от един мъфин. Лицето ми леко пламна от вниманието му.
– Добре ли си? – Поде той колебливо. – Чух те да плачеш снощи.
– Добре съм.
Той изсумтя и започна да яде, но все така ме наблюдаваше. Когато почти беше свършил, извърна поглед.
– Сигурна ли си? Съжалявам, ако съм те разстроил…отново. Просто не помня…..
Прекъснах го веднага, като вдигнах ръка:
– Просто така се чувствам и толкова, Рен.
– И все пак. Извинявам се, задето нараних чувствата ти- каза той меко.
Забих вилица в пъпеша си. Въпреки протестите и опита ми да се покажа равнодушна, ми беше трудно да следвам съвета на господин Кадам. Очите ми ме пареха.
– Кога? Онзи път на рождения ми ден, когато каза, че не съм привлекателна или че не можеш да понасяш да си в една и съща стая с мен, или когато каза, че Нилима е красива, или…
– Добре, схващам идеята.
– Добре, защото бих искала да зарежа темата.
След миг той уточни:
– Между другото, не съм казал, че не си привлекателна. Просто казах, че си млада.
– Такава е и Нилима по твоите стандарти. Ти си на повече от триста години!
– Вярно е – той се ухили криво в опит да ме накара да се усмихна.
– Технически погледнато, би трябвало да излизаш с много стара жена. – Мъничка усмивка премина по устните ми.
Той направи гримаса:
– Освен това искам да знаеш, че си много приятна компания и много симпатична. Никой друг преди не ми е въздействал така. Разбирам се с почти всички. Няма обяснима причина защо изпитвам нужда да те избягвам, когато влезеш в някоя стая.
– Освен натиска да си спомниш, искаш да кажеш?
– Не е натискът. Нещо…друго е. Но реших да не му обръщам внимание.
– Можеш ли да го направиш?
– Разбира се. Колкото по-дълго стоя близо до теб, толкова по-силна е реакцията. Трудно е не да говоря с теб, а просто да съм близо. Би трябвало да опитаме да разговаряме по телефона и да видим разлика. Просто ще се постарая да изградя имунитет.
– Разбирам. Значи целта ти е да си изградиш търпимост спрямо мен. – Въздъхнах. – Добре.
– Ще продължа да се опитвам, Келси.
– Не се напрягай прекалено много, защото вече няма значение. Реших да бъда просто приятелка с теб.
Той се наведе напред и каза заговорнически:
– Но не си ли все още, нали се сещаш, влюбена в мен?
Аз също се надвесих напред:
– Не искам да говоря повече за това.
Рен скръсти ръце на гърдите си:
– Защо не?
– Защото Лоис Лейн никога не е задушавала Супермен.
– За какво говориш?
– Ще трябва да гледаме филма. Въпросът е, че вече няма да те възпирам, така че ако искаш да излизаш на срещи с Нилима, давай.
– Чакай малко! Значи просто ще ме отрежеш?
– Това проблем ли е?
– Не съм казал, че е проблем. Просто работата е там, че чета дневника ти и за момиче, което уж е лудо по мен, определено се отказваш твърде бързо.
– От нищо не се отказвам. Сега между нас няма нищо, от което да се отказвам.
Той се втренчи в мен, докато набождах ново парче круша и каза, разтривайки челюстта си:
– Значи искаш да бъдем приятели.
– Да. Без натиск, без сълзи, без постоянни напомняния за неща, които си забравил, без нищо. Просто ще започнем съвсем отначало. На чисто. Ще се научим как да бъдем приятели и да се разбираме въпреки вътрешния ти порив да побегнеш. Какво ще кажеш? – Изъбрсах ръка в една салфетка и я протегнах. – Искаш ли да скрепим сделката с ръкостискане?
Рен помисли малко, усмихна се и пое ръката ми. Стиснах здраво неговата веднъж.
– За какво се споразумяваме? – Попита Кишан, намесвайки се в най-дългия разговор, който водихме с Рен от пленяването му насам.
– Келси току-що се съгласи да ми демонстрира умението си с мълнията – излъга гладко Рен. – Способността да изстрелваш огън от ръката си е нещо, което трябва да видя.
Погледнах го и повдигнах вежда. Той се усмихна и намигна, после се изправи и занесе чиниите и на двама ни до кухненската мивка. Златистите очи на Кишан ми хвърлиха изпълнен със съмнение поглед, но когато седна и грабна останалата половина от датския ми сладкиш с извара, плеснах игриво ръката му, преди да взема кърпа и да помогна на Рен. Когато свършихме, той дръпна кърпата от мен, като ме перна леко с нея по бедрото. Засмях се, наслаждавайки се на новооткритото ни закачливо движение, а когато се обърнах, открих, че Кишан ни се мръщи.
Рен леко ибви ръка около рамото ми и наведе глава по-близо до ухото ми:
– „Тоз мършав Касий явно мисли много; такива са опасни“. По-добре го дръж под око, Келси.
Засмях се, радвайки се, че поне помни Шекспир, ако не мен.
– Не се притеснявай за Кишан, Цезар. Той само лае, а не хапе.
– Да те е хапал напоследък?
– Не и наскоро.
– Хмм. Ще те наглеждам – каза Рен, докато излизаше от стаята.
– За какво беше всичко това? – Изръмжа Кишан и за миг зърнах в очите му да се крие нещо от свирепия черен тигър.
– Празнува освобождението си.
– Какво имаш предвид?
– Казах му, че искам да бъдем приятели.
Кишан се покалеба:
– Ти това ли искаш?
– Без значение е какво искам аз. Да ми бъде приятел, е нещо, с което може да се справи. Точно сега не ни е писано да ми бъде гадже.
За щастие, Кишан си замълча. Досещах се, че искаше да предложи себе си като „заместник“ или сериозно, или на шега, но замълча. Заради тази постъпка на излизане го целунах по бузата.
***
След като ледът между Рен и мен най-накрая беше разчупен, всички можехме да продължим и скоро си създадохме рутина. Обаждах се на приемните си родители, Майк и Сара, всяка седмица и на практика не им казвах нищо, освен че съм добре и съм заета да помагам на господин Кадам. Уверих ги, че съм завършила първата си година в Унивеситета на Западен Орегон онлайн и че ще прекарам лятната ваканция на стаж в Индия.
Сутрин тренирах бойни изкуства с Кишан, устройвах си късни закуски с Рен, а следобед помагах на господин Кадам да проучва третото пророчество на Дурга. Вечер двамата с господин Кадам приготвяхме вечерята заедно – освен когато той искаше да готви къри. В тези вечери си приготвях сама вечерята, използвайки Златният плод.
След вечеря играехме игри, гледахме филми, а понякога четяхме в стаята с пауните. Кишан стоеше в библиотеката само ако разказвах някоя история, а тогава се свиваше на кълбо в краката в образа на черния тигър. Започнахме да четем „Сън в лятна нощ“ заедно. Господин Кадам купи няколко екземпляра от пиесата, за да можем да четем различни роли. Харесваше ми да мога да споделя тези моменти с Рен.
Господин Кадам се оказа прав, както обикновено. Рен наистина изглеждаше щастлив. Всички реагираха на подобреното му настроение, включително Кишан, който някак се бе променил от мрачен и унил, изпълнен с негодуваниепо-малък брат в уверен мъж. Кишан се държеше на дистанция, но златистите му подканващи очи караха лицето ми да пламти.
Понякога намирах Рен в стаята за музика да свири на китарата си. Подрънкваше на струните и се смееше, когато молех за „Моите любими неща“ от „Звукът на музиката“. Една такава вечер Рен свиреше песента, която беше написал за мен. Наблюдавах го внимателно, надявайки се, че някой спомен може да се върне. Той се съсредоточаваше силно, докато свиреше тихо нотите. Постоянно се запъваше и започна отначало няколко пъти.
Когато улови погледа ми, той отпусна ръце и се ухили смутено:
– Съжалявам. Изглежда, просто не мога да си спомня тази. Имаш ли други желания тази вечер?
– Не – казах рязко и се изправих.
Рен взе ръката ми, но рязко я пусна
– Какво има? Тъжна си. Повече от обикновено.
– Тази песен… тя е…
– Песента? Чувала ли си я преди?
– Не – излъгах и се усмихнах тъжно. – Тя…прекрасна е. – Стиснах ръката му и с препъване се отдръпнах, преди да успее да зададе някакви други въпроси. Избърсах една сълза от бузата си, докато се качвах по стълбите. Чувах го как отново подема песента, опитвайки се да намери мястото на нотите.
Друга вечер си почивах на верандата, вдъхвах аромата на нощния жасмин и гледах нагоре към звездите, когато дочух Кишан и Рен да си говорят.
– Променил си се – отбеляза Рен пред брат си. – Не си същият човек като преди шест месеца.
– Още мога да изтупам праха от бялатата ти кожа, ако това имаш предвид.
– Не, не е това. Все още си силен боец. Но сега си по-спокоен, по-сигурен, по-..овладян. – Той се засмя. – И много по труден за ядосване.
Кишан отвърна тихо:
– Тя ме промени. Усърдно се старая да стана такъв мъж, от какъвто има нужда тя, такъв човек, какъвто вярва, че съм.
Рен не отговори и двамата влязоха в къщата. Седях тихо, дълбоко замислена за думите на Кишан. Кой да знае, че животът и любовта са толкова сложни?
Назад към част 2 Напред към част 4
