Глава 4
ПРОРОЧЕСТВОТО
Седях в джунглата облегнала гръб на едно дърво. Уморена, изтощена от дългото бягане и емоционален шок. Разумната част част от съзнанието ми казваше, че Рен трябва да е имал основателна причина да ме изтрие от паметта си. За съжаление имаше и друга част – тази, която се съмняваше в това – и нейният глас беше много по-силен. Заболя ме. Ако някой ме беше попитал, преди Рен да бъде отвлечен, дали му вярвам, отговорът щеше да е „да“. Имах му абсолютно доверие, 100%. Нямах ни най-малко съмнение в неговата искреност.
Но един изпълнен с отрицание глас ме глождеше, казвайки ми, че не бях подходяща за него и че е трябвало да очаквам това. Казваше ми, че съм недостойна за Рен и така или иначе, рано или късно щях да го загубя. Всъщност винаги съм смятала, че е твърде красиво, за да е истинско. И сега всичко си дойде на мястото.
Най-болното беше, че самият Рен реши да се оттегли от играта. И това беше много по-болезнено. Как съм могла да греша толкова много? Бях прекалено наивна. Да, не съм първото момиче, чието сърце е разбито, и със сигурност няма да съм последното. Но му се доверих! Повярвах на уверенията му за вечна любов!
Преди да посетя Фет, можех да си казвам, че Локеш е причинил това. Че Рен няма нищо общо. Че дълбоко в себе си ме обича. Сега научих, че той самият е искал да ме забрави. Той искаше да се отърве от мен и е намерил много убедителен начин да го направи!
Колко удобно – просто да заличиш грешката си! Избрал си грешното момиче? Всичко е наред! Просто го изтрий от паметта си! И никакви спомени няма да те безпокоят. Той трябва да патентова това лекарство и ще стане милиардер. Има толкова много хора по света, които са направили неща, които искат да изтрият от паметта си…
Потънах в самосъжаление за около час, след което се затътрих обратно към хижата. Когато прекрачих прага, всички разговори спряха. И двамата братя мълчаливо ме гледаха, а Фет започна оживено да счуква подправки.
Рен се изправи и направи крачка напред. Погледнах го безизразно и той замръзна на място.
– Значи не можеш да направиш нищо повече за нас? – Попитах Фет.
Той се обърна към мен, наклони глава и отговори спокойно:
– Фет е изпълнен със съжаление. Не може да помогне с това.
– Добре – обърнах се към Кишан – тогава искам да си тръгнем. Сега.
Кишан кимна и започна да събира нещата ни.
– Келси. – Рен протегна ръка към мен, но веднага я дръпна назад, когато погледнах ръката му, сякаш беше нещо неприятно. – Трябва да поговорим.
– Няма за какво да говорим – сопнах се аз, подавайки ръка на Фет. – Благодарим ти за гостоприемството и за всичко, което направи за нас.
Фет стана и ме прегърна:
– Без грижи, Кел-сии. Винаги помни: водата и земята са едно.
– Помня, но сега съм по-скоро като луната. За мен не остана и капка вода!
Фет сложи ръце на раменете ми:
– Има вода за Кел-сии. И луната призовава приливите и отливите.
– Добре – въздъхнах тихо. – Благодаря ти. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Не се тревожи за мен – успокоих го, прегръщайки стареца силно. – Довиждане.
– Следващия път ще дойдеш с голямо щастие, Кел-сии.
– Надявам се. Ще ми липсваш Фет. Съжалявам, че те напускаме така внезапно, но искам бързо да премахна проклятието, веднъж завинаги! – Грабнах раницата си и се втурнах към вратата.
Кишан ме настигна.
– Келс – започна той.
– Може ли просто да вървим? – Сопнах се аз. – Не съм в настроение да говоря!
Няколко секунди златните му очи изучаваха лицето ми, след което каза тихо:
– Добре.
Преди да се отдалечим, белият тигър ме настигна и потри глава в ръката ми. Отказах да реагирам на това, просто хванах презрамките на раницата си по-здраво и се закрачих до Кишан. Той погледна сгърченото ми лице, после белия тигър, който сега се влачеше зад нас и скоро изостана толкова много, че го изгубих от поглед.
Вървях по-спокойно и мълчаливо, без да спирам да се нахраня или да почина, докато краката ми не се подкосиха. Тогава помолих Шала за малка единична палатка и се строполих върху спалния си чувал, отказвайки да се погрижа за вечерята и оставих братята да се справят сами. Оставиха ме сама – това ме накара да изпитвам благодарност, примесена с раздразнение – и накрая заспах.
Събудих се в тъмното и погледнах екрана на телефона си за първи път от дни. Нито едно обаждане от г-н Кадъм. Беше четири сутринта. Не исках да спя повече, затова подадох глава от палатката и видях слабата светлина на гаснещия огън. Нито Рен, нито Кишан бяха наоколо. Хвърлих шепа клони в огъня, запалих го отново и пожелах чаша горещо какао от Златния плод. Отпивайки бавно от горещата напитка, мълчаливо гледах в огъня.
– Кошмар ли сънува?
Обърнах се рязко. Рен стоеше облегнат на едно дърво. Познах го по бялата му риза, лицето му беше в сянка.
– Не. – Обърнах се отново към огъня. – Просто спах достатъчно, това е всичко.
Той пристъпи в кръга от светлина и седна на дънера срещу мен. Трепкащите пламъци направиха кожата му още по-бронзова. Реших да го игнорирам. Защо е толкова красив? Сините му очи ме изучаваха внимателно.
Духнах какаото, опитвайки се да не го гледам.
– Къде е Кишан?
– Ловува. Напоследък не успява да го прави често, затова се наслаждава на момента.
– Надявам се, че не очаква да вадя бодли на таралеж от лапите му! Ако се набоде, нека се оправя сам. – Отпих глътка. – Защо не си с него?
– Грижа се за теб.
– Знаеш ли, това не е необходимо! Аз съм голямо момиче. Върви да ловуваш, ако искаш. Честно казано, дори трябва! Все още си слаб като скелет.
– Радвам се, че обръщаш внимание на това. Страхувах се, че си ме забравила.
Повдигнах вежди, кипяща от гняв.
– Забравих за теб? Аз? Забравила съм? Дразниш ме, разбираш ли?
– Много добре. Трябва да изпуснеш парата.
Оставих чашата си и скочих.
– Харесва ли ти? Хубаво ли е да ме караш да се кълна във вечна любов, и в същото време да се подиграваш!
Той също стана.
– Но аз не ти се присмивам, Келси.
Вдигнах ръце.
– Наистина ли?! И защо? Имаш всички основания! В крайна сметка ти получи от мен всичко, което ми беше скъпо! Ти… ти изтръгна сърцето ми, смачка го и го хвърли на маймуните! И аз, глупачката, ти се доверих! Идиотка. Вярвах, че наистина ме обичаш. Че те обичам. Че ни е писано да бъдем заедно. А ти… ти… ти си просто… квадратна възглавница, това си! И наскоро разбрах, че харесвам кръгли, разбираш ли?
Той се засмя учтиво, което ме ядоса още повече.
– Квадратна възглавница ли съм? И какво значи?
– Това означава, че не сме подходящи един за друг, това е всичко. Трябваше веднага да разбера, че ще разбиеш сърцето ми! Думите, които казаваше, стиховете, които написа, те не са означавали нищо за теб! Като се върнем, ще ти върна всичко!
Той се напрегна.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Че и аз вече не се нуждая от тях! По-добре е да ги хвърля в огъня, поне ще има полза от тях!
– Не вярвам да го направиш.
– Ще видиш!
Втурнах се в палатката, грабнах дневника си и трескаво прелистих страниците, докато не намерих стихотворението за безценния бисер. Отново отидох до огъня, откъснах страницата със стихотворението от дневника и го погледнах предизвикателно.
– Келси. – Сините му очи срещнаха моите. – Не прави това.
– И защо? Човекът, който го е написал е долен лъжец и самозванец!
– Не си права. Това, че не те помня, не означава, че предишните ми чувства към теб са били лъжа. Да, не знам защо и как съм се принудил да те забравя. Но това няма значение. Давам ти честната си дума, не съм лъжец.
Поклатих глава.
– Ти си мъртъв за мен! – И хвърлих листа в огъня. Стоях и гледах как се върти във въздуха. Сълза се търкулна по бузата ми, когато ъглите на страницата се запалиха.
По-бързо от мълния, Рен грабна листа от огъня и стисна горящия ъгъл в юмрука си. Дишаше тежко и виждах, че го боли. Веднага изгарянията му зараснаха точно пред очите ми и не можех да откъсна очи от почернелия в ъглите лист.
– Винаги ли си била толкова сляпо, твърдоглаво и недосетливо момиче?
– Значи сега мислиш, че съм глупава?
– Може би, но по-скоро в поетичен смисъл.
– Имам едно стихотворение за теб: върви да се изгубиш някъде!
– Вече съм изгубен, Келси. Още ли не разбираш? Защо не можеш да видиш това, което е пред очите ти?
– Какво да видя? Тигър, който случайно е и принц? Човек, който по някаква причина ме мрази толкова много, че нарочно ме изтрива от паметта си с някакво заклинание? Мъж, който не може да понесе присъствието ми повече от две минути? Мъж, на когото му е непоносимо да ме докосва? Това ли трябва да видя? Ако да, тогава виждам всичко перфектно, не се притеснявай!
– Не, избухливо момиче! Не виждаш ето това!
Той ме сграбчи, придърпа ме към себе си и ме целуна. Страстно и горещо. Горещите му устни се сляха с моите, но свърши толкова бързо, че нямах време да реагирам. Рен залитна назад и се преви, като се хвана за ствола на дърво. Дишаше тежко, ръцете му трепереха.
Скръстих ръце на гърдите си и мълчаливо го наблюдавах.
– И така, какво се опитваш да докажеш с това?
– Щом трябва да ме питаш, значи определено съм се провалил в опита си.
– Добре, целуна ме. И какво? Това не значи нищо!
– Означава всичко.
– Какво искаш да кажеш?
Той си пое дълбоко глътка въздух и се облегна на дървото.
– Означава, че започвам да изпитвам чувства към теб, а щом ги изпитвам сега, вероятността да съм ги изпитвал преди е доста голяма.
– Ако това е вряно, премахни блокирането.
– Не мога. Не знам какво е или откъде се е взело, или какво може да отключи спомените. Донякъде се надявах, че като те целуна, това ще отключи спомените. Очевидно не е така.
– Значи…какво? Мислеше, че като целунеш жаба, тя ще се превърне в красива принцеса? E, никак не ми е приятно да пукам сапуненият ти мехур, но това, което виждаш е това, което получаваш!
– Какво за бога те кара да мислиш, че не бих се заинтересувал от това, което виждам?
– Знаеш ли, не искам отново да го обсъждам с теб! Обсъждали сме го това преди, макар и да не можеш да си спомниш. С краткотрайната памет, която все пак притежаваш, може би си спомняш как каза, че Нелима е красива!
– Да. Спомням си, че казах това. И какво? Защо изказването ми, че тя е красива, да означава, че ти не си?
– Всичко е в начина, по който го каза! „Толкова по-зле, че не съм влюбен в Нилим, тя е умна и красива!“ Това означава, че аз не съм. Наистина ли нищо не разбираш от жени? Никога не наричай, че една жена е красва пред друга.
– Не съм го казал пред теб. Ти подслуша разговора ми с Кишан.
– И какво от това! Няма значение!
– Чудесно. В такъв случай чуй какво мисля и можеш да ме оставиш без ядене, ако лъжа. Ти си красива.
– Влакът вече е свирил, а ти нямаш билет!
Той отчаяно прокара пръсти през косата си.
– Значи каквото и да кажа, няма да ми повярваш?
– Мисля че не! – Сложих ръце на хълбоците си. – Просто защото не разбирам защо би го направил! Ако ме обичаше, как можа да направиш това? Изводът е – ти не си ме обичал. Винаги съм знаела, че си твърде добър, за да си истина.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти сам го каза на Кишан! Каза, че не можеш да си представиш как можеш да обичаш някой като мен. Разбираш ли? Ти знаеш, че не сме един за друг. Ти си г-н Перфектен, а аз съм мис Посредственост. Вижда се от пръв поглед и това е, което си почувствал искрено, след като те спасихме.
Рен се засмя горчиво.
– Повярвай ми, Келси, аз съм далеч от съвършенството, а ти си толкова посредствена, колкото самата Дурга. Едва те познавах, когато казах тези думи на Кишан, и освен това ти си ме разбрала погрешно.
– Как така?
– Аз … това, което имах предвид … това, което казах беше… виж! Не си това, за което те мислех тогава!
– Аз съм същата!
– Не. Тогава те избягвах. Не исках да те опозная. Бях…
Откъснах още една страница.
– Келси! – Той скочи, изтръгна дневника от ръцете ми и неволно изстена от болката, причинена от близостта ми. – Спри! Не си и помисляйте да изгориш друга страница!
Грабнах дневника и го дръпнах към себе си.
– Това е моят дневник, ще правя с него каквото си искам!
Той дръпна дневника към себе си.
– Не бива да ме съдиш въз основа на това, което казах веднага след като се върнах! Тогава бях едва жив и не можех да мисля свързано. Трябваше ми време да те опозная, да… За да разбера, че те харесвам! – извика той. – Харесвам те достатъчно, за да разбера защо съм те обичал… въпреки че ме ядосваш!
Взех му дневника.
– Ти… аз… харесваш ме достатъчно?! Достатъчно? Е на мен достатъчно не ми стига!
Той отново ми взе дневника.
– Келси, какво искаш повече от мен?
Дръпнах дневника към себе си.
– Искам стария Рен!
Той замръзна, после изсъска:
– Е, в такъв случай не знам какво да ти кажа. Може би старият Рен си е отишъл завинаги. Но… новият Рен не иска да те загуби. – Той ме погледна мрачно, сложи ръка на кръста ми и ме привлече към себе си, забравил за дневника. – Освен това, ти сама го каза, можем да започнем всичко отначало.
– Не мисля, че е възможно. – Дръпнах дневника с всички сили и този път Рен го пусна и се отдръпна от мен.
Рен отпусна ръцете си свити в юмруци до бедрата, след което заговори с опасно тих глас.
– Направи го възможно.
– Искаш твърде много!
– Не. Ти искаш твърде много. – Той пристъпи към мен. – Държиш се неразумно, Келси. Дай ми малко време.
Погледнах го, очите ни се срещнаха.
– Бях готова да чакам вечно, но това беше преди Фет да ми разкрие истината.
– „Колко беден е този, който не е богат на търпение! Коя рана зараства веднага?“
– Шекспир няма да ти помогне този път, Супермен. Твоето време изтече.
Той повдигна вежди.
– Може би трябва да започна да изучавам „Укротяването на опърничавата“.
– Чудесно, ето ти първият урок: „Но по-добре жлъчта си да излея. Вратата ей я, никой ви не спира.“
– Не ми трябва урок. Вече знам как свършва. Той я победи. „Ще я поискам, даже да крещи по-зле от грамотевица наесен“ – Той присви пръст и ме повика да се приближа. -„Първо ме целуни, Кейт, и да тръгваме.“
Стиснах очи.
– Изопачи репликите и освен това много скоро ще видиш, че не съм толкова лесна за опитомяване като Катарина!
Рен се намръщи, махна с ръка раздразнено:
– Чудесно. Печелиш. Ако искаш да ми върнеш стиховете, давай. Само не ги изгаряй.
– Добре! Ще се съглася да не ги горя, ако ти се съгласиш да ме оставиш на спокойствие за остатъка от пътуването
– Чудесно! Между другото, не мога да разбера как изобщо съм те смятал за мил, приятен и добросърдечен човек! Ти… да, ти си бодлива като таралеж! Всеки мъж, който се доближи до теб, рискува да свърши с лице, набодено от бодли!
– Точно така. Едно момиче трябва да бъде по-внимателно с мъжете, които искат да я погълнат за обяд. Особено, когато тези мъже са диви тигри, скитащи се в търсене на неприятности.
Той присви очи, хвана ръката ми, ощипа ме леко от вътрешната страна на китката и след това ме целуна на същото място, въпреки че беше невъзможно да не забележа, че изпитва силна болка.
– Още не си видяла колко див мога да бъда, subhaga jadugarni.
С театрален жест изтрих целувката му от ръката си.
– Какво означава това?
– Това означава… „прекрасна вещица“.
– Ласкателствата вече няма да ти помогнат, камо ли съмнителните комплименти. Твърде добре научих твоите словесни номера!
Той се усмихна лукаво, засмя се и откровено задържа поглед върху устните ми.
– Според твоя дневник, пълен със стихове, моите словесни трикове и съмнителни комплименти са били успешни.
– Нямаш ли си нещо друго, което да преследваш?
– Разбира се. Не се притеснявай, ще ти дам преднина.
– Не в този живот, приятелю!
Той скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.
– Спри! Вбесяваш ме с усмивките си!
Излъгах. Усмивката на Рен никога не ме е ядосвала. Честно казано, точно обратното. Тя ме накара да копнея за него. Усетих как тиха тъга ме обзема, охлаждайки сляпата ми ярост до температурата на бавно кипене.
– Никога досега не си ме наричал така!
– Как? Subhaga? Значи съм ти давал други имена?
Поколебах се, после прошепнах:
– Да…
– И как те наричах? – Той наведе глава и ми хвърли подигравателен поглед. – Вероятно съм използвал думите: упорита, ограничена, раздразнителна, нетърпелива …
Безумната ярост се върна, пламна с ослепителни пламъци, кипна толкова горещо, че поисках да го нараня.
Сложих двете си ръце на гърдите на Рен и го блъснах с всичка сила, но той дори не помръдна и се засмя обидно на жалките ми опити, така че трябваше леко да го поразя с мълния.
– Еха! Страхотно, котенце, ти ми показа ноктите си, сега аз ще ти покажа моите. – С това Рен притисна двете ми ръце към бедрата ми, обездвижвайки ме. Бях притисната плътно до гърдите му, ръцете му се превърнаха в железни обръчи. Целуна врата ми и промърмори тихо: – Знаех си, че нямаш търпение да се докопаш до мен.
Задавих се от гняв:
– Ти… ти… предател!.. Дезертьор!
– Какво? Дезертьор? Ако имаш предвид любител на десерти, тогава да, той е пред теб. Наистина, ще трябва малко да те подсладя! – Той се засмя и отново ме целуна по врата.
Отдръпнах се, треперейки цялата от възмущение (поне искрено исках да мисля така). Сериозно обмислях да изстрелям в тялото му достатъчно силна м ълния, за да накарам косата му да се изправи и да изтрия тази самодоволна усмивка от лицето му, но тогава Кишан се втурна с трясък иззад дърветата.
– За какво е цялата тази врява? – Попита той.
– Можете да кажеш на подлия си брат, че повече не говоря с него!
Кишан се засмя.
– Няма проблем. Рен, тя вече не ти говори. Притесних се, че напоследък се разбирате твърде добре! Оказа се, че е било ненужно.
Усмивката напусна устните на Рен. Той погледна навъсено брат си, после присви очи към мен.
– С радост приемам да не говоря с теб, поне ще ми бъде спестена необходимостта да те слушам. – Той се поклони подигравателно и добави: – Тъй като няма какво да добавя, с радост ще приема условията ти за капитулация.
– Никога няма да капитулирам пред никого, Ваше Височество, принце на Битката на петте коня! И аз съм адски щастлива, защото и аз не искам да ме слушаш!
– Титлата ми звучи като Победител в битката на Стоте коня!
– Чудесно! Защо не хукнеш обратно в галоп до джипа, победителю?
– Чудесно! Точно това ще направя.
– Прекрасно! – Изръмжах, едва успявайки да сдържа яростта си. – И гледай да не пострадаш при излизане от джунглата!
Без да откъсва очи от мен, Рен тръгна напред. Той кипеше от възмущение и раздразнение, а аз… почти се втурнах след него, за да го прегърна и целуна.
Уловил ядосания ми поглед, Рен спря и тихо каза:
– Съжалявам за горкия Кишан, който трябва да извърви остатъка от пътя в твоята компания.
– Нищо, ще оцелее! – Отвърнах язвително.
Рен погледна студено Кишан.
– Без съмнение. Ще се срещнем при джипа.
Кишан кимна, но Рен не си тръгна.
Скръстих ръце.
– Е? Какво чакаш? Целувка за довиждане?
Погледът му се задържа върху устните ми.
– Трябва да внимаваш какво си пожелаваш, mohini stri.
За част от секундата сериозно се уплаших, че ще приеме предизвикателството, но Рен само наведе учтиво глава, усмихна ми се с безобразно разбираща усмивка, прескочи огъня и изчезна в джунглата.
Кишан се взря в пролуката в джунглата, където Рен изчезна, след което се обърна и сложи ръце на раменете ми.
– Никога не съм те виждал толкова ядосана.
– Какво да кажа, Кишан? Брат ти изважда най-доброто от мен.
Кишан повдигна вежди.
– Може би си права.
– Какво значеше това, което каза?
– Mohini stri? Това означава „магьосница“ или „очарователна жена“.
Аз се засмях.
– Оказа се, че той отново ми се подигра!
Кишан ме погледна озадачено.
– Келси, не мисля, че ти се подиграваше.
– Разбира се, че се подиграваше, знам го много добре! Между другото, ще те предупредя, че не съм в настроение да започвам битка с друг тигър, така че ако искаш да последваш брат си, не те задържам! Действай!
– Келси, няма да те оставя сама в джунглата. И аз не искам да се карам с теб.
– Много добре, поне един от вас е джентълмен! – Изсъсках и започнах да събирам багажа. Вдигнах от земята смачкания лист със стихотворението, виновно го изгладих и внимателно го поставих в разкъсания си дневник.
– Келси, можеш да си мислиш каквото искаш, но и Рен никога не би те оставил сама в джунглата. Ако не бях аз, той щеше да остане с теб.
– Да, разбира се! Той ще се радва, ако скоча от най-високата скала! И все пак, защо, за бога, го защитаваш?! Мислех, че искаш да изчезне от сцената.
– Това… не е съвсем вярно.
– О?! Разбирам. Значи за всичко е виновна Келси! Това е Келси, която разбира всичко погрешно! Ти си добър, но Келси е лоша! В такъв случай нека се уверим, че разбирам правилно намеренията ти. И така, искаш ли да си с мен или не?
Кишан повдигна вежди.
– Знаеш отговора ми.
– Страхотно! Сега е шансът ти! Целуни ме.
Кишан изучава лицето ми за няколко секунди, след което поклати глава.
– Не.
– Не? Не искаш ли това?
– Обещах, че ще те целуна едва след като всичко приключи между теб и Рен. А сега не е така.
– Ха! Уверявам те, всичко свърши.
– Не. Честно казано, твоето предложение да те целуна, го доказва.
Изправих се на пръсти, за да изглеждам по-висока, и изпънах врат, доближавайки лицето си до това на Кишан.
– Страхотно! Тогава не е нужно никой от вас да ме изпраща по обратния път.
Грабнах раницата си и се втурнах покрай смаяния Кишан. Няколко минути, подтиквана от гняв, ходих злобно през джунглата, след което извадих мобилния си телефон от джоба си и потърсих на картата точката Рен. Точката на Кишан се движеше на известно разстояние зад мен. Стоеше достатъчно далеч, за да бъде невидим и мълчалив, но достатъчно близо, за да се втурне на помощ, ако е необходимо.
Ходенето през джунглата в относителна самота ми се отрази добре. Първо, тя ми даде време и възможност да се успокоя. Все още бях бясна и мърморех ядосано под носа си, но напрежението вече се беше нормализирало и не бях заплашена да получа удар. И когато си спомних, че съм запазила и Шала, и Златния плод, веднага се развеселих и с отмъстителна усмивка се сетих за тигрите, които ще трябва да гладуват или да ловуват. Доволна, поръчах си огромна фунийка сладолед и в движение започнах да овладявам гнева си с парченца шоколад.
Няколко часа по-късно видях Рен, който стоеше до джипа, паркиран в сянката на едно дърво. Той мълчаливо ме наблюдаваше как си проправям път през гъсталаците. Вероятно е чул стъпките ми десет минути преди да се появя. Рен погледна зад мен, изненадан, че съм сама, след това присви гневно с очи, превърна се в бял тигър и тръгна през храстите, така че не се виждаше повече.
Внимателно пренебрегвайки присъствието му, се свлякох на земята, облегнах се на джипа и отпих от шише с неподсладена лимонада. Всъщност бих предпочела да пия вода, но Златният плод не можеше да направи обикновена вода.
Кишан излезе от джунглата, погледна ме бързо, запазвайки изражението си безстрастно, след това отключи и отвори рязко вратата на джипа. Рен излезе от храстите и безшумно скочи на задната седалка. Нямах намерение да седна до него, затова се метнах на пътническата седалка, пуснах климатика, направих си възглавница и се облегнах назад.
Пътуването беше необичайно тихо. Щом джипът спря пред къщата, изскочих като куршум от колата, блъснах вратата с всичка сила и се втурнах вътре.
– Г-н Кадам, прибрахме се! – Извиках и изчезнах в спалнята си.
Няколко часа по-късно, отпочинала и повече или по-малко възвърнала човешката си форма, набързо си приготвих чиния с плодове и сандвич с пиле, след което отидох в стаята с пауните в търсене на г-н Кадам.
– Господин Кадам! Няма да повярвате колко много ми липсваше компанията на истински джентълмен… – млъкнах по средата на изречението, забелязвайки твърде късно, че събеседникът ми не е сам, а в компанията на Рен, който наскоро беше излязъл от душа.
– Влезте, госпожице Келси – каза г-н Кадам, разтваряйки ръце.
Прекрачих неловко прага, прегърнах г-н Кадам и изгледах злобно Рен. Мократа му коса беше пригладена назад, той се беше преоблякъл в тесен син потник с V-образно деколте и сиви дизайнерски панталони на рибена кост. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а мускулите на предмишниците му бяха изпъкнали. Беше бос и неизказано красив, не помня кога за последен път съм го виждала такъв.
Изгледах го злобно.
– Е, ще ви оставя. – Рен се поклони подигравателно и излезе от стаята, като нарочно ме докосна с ръка.
– Надявам се, че те е заболяло! – Изсъсках и го чух да се смее, докато влизаше в кухнята.
Г-н Кадъм сякаш не забеляза караниците ни.
– Г-це Келси, елате седнете тук. Трябва да ви покажа нещо.
– Какво?
– Приключих с дешифрирането на третото пророчество и бих искал да чуя вашето мнение – обяви той и ми подаде листа.
Думите бяха написани с калиграфския почерк на г-н Кадам. Започнах да чета на глас:
„Блестящи скъпоценни камъни в пламтящо черно
Красяха нявга нежната ѝ кожа.
Огърлица безценна на шията ѝ някога висеше,
Но нанизът потъна в дълбините.
И камъните му сега в морета са дълбоко потопени –
Смелчак един оттам ще ги извади.
Чудовища ужасни дебнат, жилят там и хапят –
На тях не можете се довери.
Ала тризъбеца размахвайте и камандала намерете,
И тази, що коприната тъче,
Ще ви упъти и ще каже тя как да положите
Венеца в море от мляко.
Кралете дракони вий на петте океана намерете:
На дракона червен звездите гонят се отново по небето,
А синият ще ви посочи пътя,
Зеленият ще ви помогне да прозрете в мъглата,
градът на златния пясък пък край вълните там лежи,
отключва белият вратите към ледни светлини,
оръжията нейни вий вземете, служете си с тях добре
и нейната награда вий неопетнена спечелете.
Пленете жилото с ловка сила,
Отново поемете към дома.
На Индия тъй скъпа, земите с малкото вода да охладите;
Река, поток, ще рукне буен дъжд.
Земята суха ще се напои.
Че иначе и лапата лечебна все така ще спи.“
Бавно свалих хартията на коленете си и се взрях в господин Кадам с неописуем ужас.
– Д-дракони? – Беше всичко, което успях да промълвя.
Назад към част 5 Напред към част 7
