Глава 11
Маркъс
– Джес, аз не ги виждам. Както казах, мисля, че си прекалила с пиенето. – Джес кръстоса стратегически ръце под гърдите си и се нацупи. Започвах да си мисля, че са ме измамили, а това ме вбесяваше. Когато Джес беше дошла да ме помоли да и помогна да стигне до колата си отзад, и бях казал да намери Рок. Но тя каза, че не може да го намери, а навън имало две големи бездомни кучета, които препречвали пътя и към колата. Това, че оставих Уилоу с Престън, ме притесняваше. Тя беше много разгорещена от нашите танци. Толкова беше разгорещена, че трябваше да се отделя от нея, за да мога да мисля трезво. Когато тя започна да трепери в ръцете ми, докато прокарвах ръце по бедрата и, помислих, че си въобразявам. Но след това тя го направи отново и по-силно. За Бога, никой друг освен мен нямаше да стане свидетел на нейния оргазъм. Сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите и бях толкова ужасно твърд, че бях почти сигурен, че щях да претърпя трайни увреждания, ако не я бях измъкнал от дансинга и не се бях успокоил.
Появата на Джес беше разсейването, от което се нуждаех, за да изгубя ерекцията си и да си поема дъх. Справянето с бездомните кучета щеше да прочисти главата ми. Така щях да мога да се върна и да заведа Уилоу на онази разходка по плажа, която и бях обещал. Исках тази вечер да е специална. Да обърна тази малка рокля и да плъзна ръце между краката и определено не беше това, което исках да се случи. Особено като се има предвид, че тя трябваше да е адски неопитна, за да бъде доведена до оргазъм само с няколко докосвания. Бавно Маркъс. Трябваше да действам бавно.
– Ами добре тогава. Предполагам, че можеш да се върнеш вътре при твоята среща – измърмори Джес.
– Да, мисля, че си в безопасност – отвърнах аз и се отправих към задната врата. Там никога не е имало кучета. В това бях сигурен. Но поне вече не бях с адска цепеница. Спрях до бара и взех напитките ни, след което се отправих към масата. Престън и Дуейн бяха сами и строгите погледи на лицата им ме накараха да спра крачките си.
АХ, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ!
Аз съм идиот.
Блъскайки напитките на масата, изучих лицата на двамата и разбрах. Без да питам, знаех.
– Кога си е тръгнала? – Успях да попитам над болния възел в стомаха си.
– Веднага след като си тръгна, държейки се за ръка с Джес – отговори Престън.
– Каза, че си поема въздух, но всички знаем, че това означава, че е изстреляла самолета – измърмори Дуейн.
– Защо не направихте нещо? – Едва сдържах рева в гърдите си.
Престън сви рамене, изглеждайки някак огорчен:
– Направих, човече. Казах и, че вероятно не е това, което изглежда.
– Вероятно не е било това, което изглежда? Наистина Престън? Това е най-доброто, което можеш да направиш?
– Ей, не ми се карай. Ти беше този, който беше достатъчно глупав, за да си тръгне с Джес, след като почти беше правил секс с Лоу на дансинга.
Щеше да ми стане лошо.
Запътих се към вратата, като отчаяно исках да избягам. Дали тя се беше обадила на Кейдж? За да я спаси от мен? Отворих вратата и се озовах на паркинг, пълен с коли, но без хора. Никаква Уилоу.
Защо не и бях казал какво ще направя? Нима не осъзнаваше, че правя всичко възможно да не намеря празен ъгъл и да не прокарам ръце и език по цялото и тяло? Как можеше да си мисли, че ще я оставя заради някой друг? Нима не се бях изложил съвсем ясно с интереса си към нея?
Дръпнах вратата на камиона, влязох вътре и погледът ми попадна на чантата и, която седеше на освободената от нея седалка. Телефонът и. Посегнах към малката червена чантичка, която подхождаше на червените и обувки. Вътре беше прибрала телефона си. Извадих го. Един текст от Кейдж.
„Тръгвам към Дестин тази вечер, бейби. Трябва да се върна сутринта по някое време. Пиши ми, когато се прибереш вкъщи в безопасност“.
Захвърлих чантата и. Запалих двигателя на пикапа и потеглих от паркинга. Тя трябваше да се прибере пеша. С тези токчета. В тъмното. Изглеждаше като най-сексапилното нещо на планетата. Сърцето ми се разтуптя в гърдите по други причини. Моля те, Боже, нека тя да е добре.
Бавно се върнах към апартамента, търсейки Уилоу по тъмните тротоари. Нямаше и следа от нея, когато най-накрая спрях на паркинга на апартамента. Тя не можеше да се прибере пеша. Не е имала време да се прибере пеша. Или е била тук и някой я е закарал, или аз поклатих глава. Не исках да мисля за „или“. Вече започвах да се паникьосвам. Не можех да мисля по този начин. Трябваше да запазя главата си. Тръгнах нагоре по стълбите и отворих вратата на един много тъмен, тих апартамент.
– Уилоу!
Тръгнах към спалнята на Кейдж, но леглото беше празно. Тя не беше тук. Обърнах се панически. Къде можеше да бъде? Бях я изгубила. Имам една среща с нея и я губя. Не можех да се погрижа за нея дори за една нощ. Главата ми заби в такт със сърцето. Щях да се върна и да спра хората по пътя. Може би някой я е видял. Може би тя се е качила при някого и те са отишли първо някъде другаде. Някой трябваше да е видял нещо. Затичах се обратно към вратата, дръпнах я и я отворих, а после взех стълбите по две наведнъж. Ще я намеря. Трябваше да го направя.
– Маркъс?
Спрях и се обърнах, за да видя Уилоу, която вървеше по плажа, а високите и обувки висяха от ръката и. Тръгнах с бяг към нея. Тя беше тук. Беше в безопасност. Никой не я беше наранил. Имах само миг, за да се вгледам в големите и изразителни зелени очи, пълни с изненада, преди да я обгърна в ръцете си.
– Добре си – заявих, като имах нужда да позволя на мозъка си да регистрира, че Уилоу е добре.
– Да – отговори тя с колеблив глас.
Прокарах ръка по косата и, за да я усетя. Да знам, че тя е истинска и е тук. Трябваше ми секунда, за да осъзная, че ръцете и са се озовали между телата ни и тя ме отблъсква. Пуснах я и се отдръпнах.
Сладкото лице, което ми се беше усмихнало по-рано тази вечер, беше изчезнало. Беше заменено от много ядосана гримаса. Лицето и беше обляно в сълзи. Защо беше плакала? О. Бях забравил защо изобщо си беше тръгнала. Джес.
– Моля те изслушай ме. Ти не…
– Не, Маркъс, ти слушай. Осъзнавам, че може би не съм момичето, което обикновено водиш на срещи. Не се движа в социалния кръг на семейството ти и, нека си признаем, нямам тяло на модел на бански костюми. Но и аз имам чувства. Вероятно много по-чувствителни от красивите жени, с които обикновено се срещате. АКО искаш да си тръгнеш с някое друго момиче, трябва поне да предупредиш настоящата си половинка и да и намериш някой, който да я заведе до вкъщи. Не я оставяш там да изглежда като глупачка. Това не е хубаво! – Тя се промъкна покрай мен и започна да крачи към стълбите. Стоях като замаян и я гледах.
– Уилоу – извиках, тичайки след нея. Тя спря и после бавно се обърна.
– Какво?
– Никога нямаше да те оставя. За никого. Бях идиот. Направих грешка. Трябваше да ти кажа за кучетата и да помогна на Джес да стигне до колата си. Но честно казано, мислех си само за разсейването, което щеше да бъде, а аз наистина имах нужда от разсейване, защото ти ме беше накарала да се втвърдя толкова, че едва вървях.
Поех си дълбоко дъх и зачаках, докато тя преценяваше обяснението ми. Щях да продължа да я моля, ако имаше нужда от повече. Не бях против да застана на колене, ако това щеше да я спре.
– Кучета?
Искаше ми се да се разсмея от облекчение.
– Да, кучета. Бездомни кучета бяха препречили пътя на Джес между вратата отзад и колата и. Тя не можеше да намери Рок. Дори нямаше да отида и да и помогна, ако не ми трябваше още малко време, преди да се доближа до теб отново.
Малка бръчка смръщи челото и.
– Когато казваш, че си се потрудил? – Тя направи пауза
– Имам предвид, твърд като скала Лоу.
По лицето и се разля малка усмивка. Не я изчаках да каже нещо друго. Намалих разстоянието между нас и хванах лицето и в ръцете си, след което притиснах устата си към нейната. Тя издаде малък звук на изненада, но след това ръцете и се спуснаха нагоре по ръцете ми и стиснаха раменете ми. Беше по-трудно да я достигнеш, когато беше боса. Тези токчета бяха помогнали много по-рано. Протегнах ръка надолу, хванах я за кръста и я вдигнах, докато тя не обви краката си около кръста ми. О. Да.
Уилоу
Стори ми се, че Маркъс отваряше вратата точно когато ни подкрепи в тъмния апартамент. Толкова бях потънала в целувката му, че пропуснах факта, че той вървеше нагоре по стълбите, носейки ме. Отворих очи достатъчно дълго, за да го видя как отива до дивана и се свлича на него, а аз съм опъната върху него. Отдръпна се и ме погледна втренчено.
– Скоро ще трябва да спрем. Почти съм на предела на силите си – гласът му беше дрезгав.
– Край? – Попитах, преди да запратя дъжд от целувки по челюстта и врата му.
– А, моят лимит Уилоу. Знаеш ли – той изпитваше затруднения да говори и това ме накара да се почувствам силна. Чувствайки се смела, изплезих език и бързо облизах врата му. Той миришеше толкова приятно. Стенейки, той се премести под мен, докато ерекцията му не се притисна в крачола на бикините ми. Усещането беше твърде силно и аз извиках от шок и удоволствие.
– И това е моят лимит – каза Маркъс, като ме избута от себе си и се изправи. Започнах да си мисля, че отново съм направила нещо нередно, но по начина, по който дишаше, сякаш току-що беше пробягал маратон, реших, че това трябва да е добре.
– Какво става? – Попитах го, взирайки се в него и искайки той просто да слезе тук. Бях намерила нещо, което наистина ми харесваше.
Маркъс затвори здраво очи и издаде силен стон.
– Уилоу, бейби, моля те, свали роклята си – помоли той. Поглеждайки надолу, забелязах, че роклята ми се е вдигнала около талията.
– Упс – казах аз, като се захилих и я дръпнах обратно надолу.
Маркъс се засмя и срещна въпросителния ми поглед.
– Уилоу тази вечер беше невероятно. С изключение на частта, в която те нараних, а ти избяга и ме изплаши до смърт. Да бъдеш с теб е невероятно. Искам да го направя отново. Утре. И на следващия ден – засмях се, а той се усмихна, след което продължи: – Разбираш идеята. Но ето какво. Не искам да се движа твърде бързо с теб. Ще трябва да поработя върху това, защото съм свикнал да се движа доста бързо.
Тогава защо да се движиш бавно с мен? Намръщена, аз се изправих. Едва стигнах до раменете му, когато нямах помощта на токчетата. Носех обувки с токчета, за да ми дадат допълнителен тласък.
– Не съм те молила да вървиш бавно.
Той потърка лицето си, прокара ръка през косата си и издаде странен стегнат смях.
– Знам това, но искам. Ти си различен. И ако съм прав, наистина си неопитна.
Топлина заля лицето ми. Трябваше да знам, че той ще може да разбере. Целувките ми не могат да бъдат това, с което е свикнал.
– Не, Лоу, не си ме разбрала правилно – той посегна да ме докосне и се спря: – Слушай ме. Никой, искам да кажа, никой никога не ме е разгорещявал толкова само с целувки. Ти си перфектна. Всичко в теб е съвършено.
Е, това ме накара да се почувствам по-добре. Накара ме да се почувствам силна. Хареса ми.
Направих крачка към Маркъс и той се засмя тихо.
– Не ме дразни, Лоу – помоли той.
Извих устни и се намръщих към него.
– Добре, добре. Ще те оставя на мира.
Заобиколих го и се отправих към спалнята на Кейдж.
– Лоу?
Обърнах се при звука на гласа му.
– Да?
Изглеждаше несигурен и нервен. Прииска ми се да го прегърна и да го уверя, че всичко е наред.
– Можеш ли. Искам да кажа, че ако… – той направи пауза и си пое дълбоко дъх, – ако спя тук, на дивана, би ли могла да спиш в леглото ми?
Не бях очаквала това.
– Защо?
– Защото не мога да спя, като знам, че си в леглото на Кейдж.
Простото му обяснение ме накара да изтръпна цялата.
– Добре – отговорих, без да мога да сдържа глупавата усмивка от лицето си.
Той изпусна дъх, сякаш го беше задържал.
– Благодаря ти.
Усмихнах се и свих рамене:
– Няма за какво.
– Но трябва да вляза там и да си взема пижамата – обясних.
– Просто вземи всичките си дрехи.
Засмях се:
– Маркъс, не можеш просто да се преместиш на дивана. Това не би било честно. Имаш хубаво и удобно легло в стаята си. Не би трябвало да се налага да спиш на дивана.
– Тогава спи. Просто спи. С мен, в моето легло. Така правиш и с Кейдж сега, нали?
– Да, но Кейдж не ме привлича.
– Ще се справим с това. Просто те моля да преместиш нещата си в моята стая.
Колкото и чудесно да звучеше това, то звучеше и така, сякаш се преместваме заедно. Което беше олицетворение на бързото придвижване.
– Значи ще живеем заедно? Нали осъзнаваш, че ще бъде точно така. Това е наистина бързо.
Маркъс се намръщи и погледна обратно към дивана.
– Права си. Добре, засега ще спя на дивана. По-късно… когато сме готови, ще се преместя в леглото.
– Сигурен ли си в това – попитах аз.
– Да. Искам да видя докъде ще стигне това с нас, а не мога да го направя, докато ти спиш в леглото на Кейдж всяка вечер. Искам да си тук. Но не и там – той посочи към стаята на Кейдж.
С такова обяснение как можех да му откажа?