ГЛАВА 5
НЕШ
Звукът от затварянето на вратата ме раздвижи, а след това ударът в главата ми ме накара да се размърдам. Какво, по дяволите, бях направил?
– Защо Неш е тук, мамо? – Попита един глас.
Отворих очи, за да видя къде, по дяволите, се намирам, когато слънчевата светлина ме накара да прокълна и да ги захлопна отново.
– Снощи спа тук на дивана и се събуди с главоболие – отговори Райли.
Намирах се в къщата на Брейди и Райли.
Бяхме отишли в бара. Бях пил много.
После дойдохме тук… О, по дяволите.
Въздъхнах и покрих лицето си.
– И сега си спомня защо пиенето на уиски е лоша идея – каза Райли.
– Болен ли е? – Попита Брайъни.
– Да – отговори Райли.
– Къде е татко? Той също ли пиеше уиски?
– Не, той е под душа. Ще донеса на Неш малко кафе. Отиди да вземеш чантата за нощувка в стаята си и си прибери нещата.
– Ще ходим ли на басейн днес? – Попита Брайъни.
– Да.
Най-накрая разговорът спря и аз си дадох няколко минути, преди да отворя очи отново. Този път бавно и седнах. Устата ми беше като шкурка. Колко ли шибано уиски бях изпил? И какво, по дяволите… Ебаси.
– Райли. – Извиках името ѝ, въпреки че звучеше като хъркане.
– Да? – Отвърна тя и се върна в дневната.
– Тя беше ли тук? – Попитах я.
– О, да, и ти беше в рядка форма. Мога честно да кажа, че никога не съм те виждала толкова пиян.
– По дяволите – промълвих аз и отпуснах глава в ръцете си.
– Той е буден. – Гласът на Брейди влезе в стаята.
– За съжаление – измърморих аз.
Брейди изпусна тежка въздишка.
– Трябваше да те прекъснем по-рано. Не разбрах, че си изпил толкова много, докато не стана твърде късно.
– Колко е часът? – Попитах.
– След девет, но Аса отиде на тренировка рано сутринта – отвърна Брейди.
– Чудесно – промълвих аз.
Райли се върна в стаята с чаша кафе и хапче в ръка.
– Вземи това и изпий кафето. След това се прибери вкъщи и си вземи душ, защото миришеш. Щом се възстановиш, трябва да отидеш да намериш Талула. Престани с това нелепо противопоставяне, което вие двамата правите. Знам какво се е случило и то не е това, което си мислиш. Отиди там и поговори с нея заради всички нас.
Взех аспирина и го пъхнах в устата си, след което го залях с кафето. Погледнах към Райли и видях, че тя е сложила ръце на хълбоците си и ме гледа отвисоко.
– Тя няма да иска да ме види след снощи.
Райли извъртя очи.
– О, моля те. Ти беше пиян. Тя знае това. Тя ще иска да види трезвения Неш. А сега се събери.
Брейди седна на стола срещу мен, а Райли излезе от стаята. Допих кафето си в мълчание. Не бях сигурен какво всичко бях казал снощи, но си спомнях, че се изправих пред нея и я изплаших като проклет луд. Тя миришеше на Талула. Боже, тя ми липсваше.
– Колко лош бях? – Попитах Брейди.
Той сви рамене.
– Освен факта, че се опита да я изядеш, изобщо не беше зле. Тя те остави да се приближиш и не помръдна, така че това говори нещо. Не съм сигурен какво, по дяволите, си и шепнел в ухото, но тя не те отблъскваше.
– Тя избяга оттук – напомних му аз.
Той се засмя.
– Да, избяга. Ти крещеше на Уест като ревнив обезумял идиот и я изплаши до смърт.
– Майната му – промърморих отново, след което поставих чашата си и се изправих. – Трябва да тръгвам. Къде са ми ключовете?
Брейди кимна към вратата.
– На закачалката за ключове – каза той.
Сгънах покривалото, което беше хвърлено върху мен, и след това отидох да взема ключовете си.
– Благодаря, че не ми позволи да се прибера – казах му.
Брейди се усмихна.
– Не мисля, че имах друг избор. Ти загуби съзнание.
Поклатих глава и излязох от дома на Брейди. Трябваше да сложа нещо в стомаха си, а Райли беше права: смърдях.
* * *
Аса не беше вкъщи, когато спрях на шосето, и аз се зарадвах. От говоренето ме болеше главата. От слушане ме болеше главата. По дяволите, от дишането ме болеше главата. Горещият душ обаче ми донесе известно облекчение – или лекарството за болка, което Райли ми беше дал, беше започнало да действа.
След като вече не миришех на уиски и дим, си направих препечен хляб със сирене. Храната също помогна за подобряване на махмурлука. Райли беше прав, трябваше да отида да поговоря с Талула. Проблемът беше, че не знаех откъде, по дяволите, да започна. Бяха минали тринайсет месеца, двайсет и един дни и седем часа, откакто бях излязъл от офиса ѝ в Чикаго. Виждайки я снощи, не се брои, защото спомените ми бяха в най-добрия случай замъглени.
Ако след всичкото това време тя все още поглъщаше мислите ми, това не означаваше ли нещо? Трябваше да ѝ дам шанс да ми каже защо я бях хванал да се целува с онзи глупав шибаняк. Трябваше да знам дали е била с него тази година. Дали са се срещали? Дали се е виждала с някого? Щях ли да се справя, ако беше така?
– По дяволите – изръмжах аз, изправих се и ударих с длан по масата. Само мисълта за това ме свиваше отвътре толкова силно, че не можех да си поема дълбоко въздух.
Звънецът на вратата прекъсна срива ми и главата ми се вдигна, за да погледне към вратата, сякаш ме беше обидила. Не бях в настроение за поредната ободряваща реч на някой от приятелите ми. Не можеха ли да ме оставят за пет минути на мира, за да помисля? Имах твърде много неща, с които да се справям в момента, а те не ми помагаха.
Запътих се към вратата и я отворих с дръпване, готов да отпратя всеки, който беше решил да се отбие и да се намеси в живота ми, когато очите ми се спряха върху тези на Талула. Целият ми гняв изчезна и аз останах там, загледан в нея. Тя беше дошла при мен. Не бях сигурен, че това е нещо добро. Аз бях този, който трябваше да отиде да ѝ се извини. Ами ако тя беше дошла да ми каже довиждане?
– Чувстваш ли се добре? – Попита тя със съчувствена полуусмивка.
Повдигнах рамене и прокарах ръка през косата си, преди да се отдръпна.
– По-добре, отколкото заслужавам – признах. – Влез.
Отначало изглеждаше колеблива, но влезе вътре и ароматът на ванилия се разнесе покрай мен. Трябваше да стисна ръце, за да не посегна да я хвана.
– Имаш нов диван и нов пикап – каза тя, като погледна сивия кожен диван.
– И ново легло – отвърнах аз.
Тя се насили да се усмихне и ме погледна назад.
– Това не прилича на теб – каза тя. – Да си купуваш нови неща по този начин.
– Почти бях изтръгнал душа и го бях заменил с нов – признах аз.
Веждите ѝ се вдигнаха нагоре.
– Защо? Тази къща не е толкова стара.
С въздишка погледнах към сивия диван.
– Не беше заради нуждата от нов. Просто не можех да се справя с нищо, което имахме… което ми напомняше за… това, че бях с теб.
– О – прошепна тя.
– Спомените, те ме бяха съсипали. Всеки проклет ден. Мислех, че получаването на нови ще ми помогне.
– Помогна ли? – Попита тя тихо.
Погледнах я назад.
– Не.
Тя прибра един кичур коса зад ухото си и си пое дълбоко дъх.
– Виж, Неш, не се върнах в града, за да създавам проблеми. Дойдох, защото това беше твоят почерк върху онзи плик. Мислех, че може би си готов да говориш, но след снощи… – Тя направи пауза и стисна устни, сякаш не беше сигурна какво да каже по-нататък.
– Снощи бях пиян задник. Исках да дойдеш – казах и аз.
Устните ѝ се свиха, докато си поемаше дъх.
– Добре – каза тя. – Това означава ли, че искаш да чуеш какво се е случило?
Не знаех дали мога. Или дали изобщо има значение. Тя беше тук, в моята къща. Къщата, която бях купил за нас. Беше се върнала там, където и беше мястото, и осъзнах, че не ми пука за случилото се. Просто не исках тя да ме напуска.
– Зависи – отвърнах аз и направих крачка към нея. – Все още ли ме обичаш?
Тя се разсмя кратко и задъхано.
– Нямаш представа колко ми се иска да не го правя. Как толкова много се опитвах да не те обичам. Но се страхувам, че винаги ще… те обичам.
Затворих пространството между нас и прокарах ръка по ръката ѝ.
– Тогава това е всичко, което ме интересува. Ако мога да те имам, не ми пука за шибаното минало. Просто искам да си те върна. Не съм пълноценен без теб, Талула.
Очите ѝ се напълниха с неизплакани сълзи и тя изпусна лек плач.
– Наистина?
– Да, наистина. Ще продам тази къща. Ще я пусна на пазара утре и ще се преместя в Чикаго.
Очите ѝ се разшириха и една сълза се спусна по лицето ѝ.
– Ти обичаш работата си – каза тя.
Погалих лицето ѝ с две ръце.
– Не, аз обичам теб. Само теб. Нищо друго няма значение, ако теб те няма.
Изтрих с палци сълзите, които сега свободно се стичаха по лицето ѝ, след което притиснах устните си към нейните. Боже, как ми беше липсвало това. Гръдният ми кош сякаш щеше да се пръсне. Сладкият ѝ вкус ме опияни и аз я обгърнах с ръце, за да я притисна към себе си. Никога повече нямаше да я пусна. Тя беше моят живот.
Талула прекъсна целувката и аз погледнах в очите ѝ.
– Искам да се прибера у дома – каза тя. – Чикаго не е моят дом. Ти си.
Поклатих глава.
– Не, няма да ти позволя да се откажеш от тази работа заради мен.
Тя се засмя.
– Още преди днешния ден планирах да напусна работата и да се върна. Липсва ми Лоутън. Липсва ми животът ни тук.
– Сигурна ли си, че искаш точно това? Защото, кълна се в Бога, с удоволствие ще те последвам до шибаната Антарктида, ако искаш да отидеш там.
Смехът ѝ ме изпълни и тъмнината, която се беше превърнала в част от мен, изчезна.
– Това няма да е необходимо – каза тя, след което притисна още една целувка към устните ми. – Тази къща, нашата къща, точно тук, в Лоутън, е точно мястото, където искам да бъда.
Оставих следа от целувки от устата ѝ до ухото, след което прошепнах:
– Ако това е така, тогава имам ново легло, което искам да ти покажа.
Смехът на Талула беше най-сладкото нещо на света.