ГЛАВА 2
РАЙЛИ
– Трябва ли ти тази маса под палатката? – Попита ме Неш, докато слагах памучно-сладко-розови покривала върху столовете, а след това ги връзвах с лилави панделки.
Погледнах назад през рамо.
– Да, моля, и можеш ли да окачиш тези хартиени фенери от средата там горе? – Попитах, като посочих центъра на палатката.
– Да – отговори той.
– Гънър! Вкарай си задника тук. Имам нужда от стълбата! – Извика той.
Продължих със столовете, като се чудех защо Брейди още не е тук с хелия. Да оставя Брайъни с него беше лоша идея. Вероятно тя щеше да го уговори да спре за сладолед. Това момиче го беше омотало толкова здраво около малкия си пръст, че не беше смешно. Щеше да се научи да и казва „не“.
– За какво ти трябва стълба, по дяволите? Това е палатка – обади се Гънър.
– Трябва да окача фенери от върха ѝ – отвърна Неш.
– Фенери? – Попита той.
– Просто я донеси тук – изкрещя му Неш.
Тези двамата бяха комични. Това беше третият рожден ден на Брайъни, за който бяха дошли да помогнат да се подготви. Беше се превърнало в традиция. Преди три рождени дни Брайъни за първи път беше нарекла Гънър „чичо Гънър“. Изразът на лицето му в този момент беше безценен. Неш и Райкър все още му се подиграваха, че се е разплакал.
Брайъни нямаше връзка с биологичния си баща и се съмнявах, че някога ще има такава. Но Гънър беше нейна кръв и исках тя да знае, че той не е просто приятел на Брейди, а неин чичо. Той беше тук заради нея. Не заради Брейди.
– Защо окачваме хартиени фенери на тавана? – Попита Гънър, като се взираше в горната част на палатката и се мръщеше.
– Защото ни казаха да го направим – отвърна Неш.
– Каква е темата на това парти отново? Румпелстилтскин ли? – Попита ме Гънър.
Засмях се на глас и поклатих глава.
– Не. Рапунцел – казах му.
– Тя ли беше тази, която изяде ябълката и заспа? – Попита той.
– Не, глупако, това беше Снежанка. Дори аз знам това – каза Неш и поклати глава с отвращение.
– Тогава коя, по дяволите, е Рапунцел? Звучи като Румпелстилтскин. Те закачаха ли се? – Попита ме Гънър.
Все още смеейки се, аз поклатих глава и станах от завързването на последната панделка на столовете.
– Не. Това дори не е „Дисни“.
– Дисни? Мислех, че каза Рапунцел? Къде са ушите на мишката?
– Боже, надявам се някой ден да имаш момиче – каза Неш и се засмя.
– Не ми пожелавай тази глупост – изстреля Гънър.
Светът, какъвто го познаваме, щеше да се промени, ако Гънър Лоутън някога имаше дъщеря. Отидох до масата, която Неш беше донесъл под шатрата, за да започна да я подреждам, когато мама излезе от задната врата, държейки поднос с напитки и закуски.
– Брейди току-що пристигна – каза ми тя.
– Най-накрая – казах аз, облекчена, че вече може да надуе балоните.
– Момчета, имате ли нужда от храна? – Попита мама и двете момчета пуснаха фенерите си и отидоха да вземат това, което майка ми беше донесла, сякаш бяха гладни. Бяхме се занимавали с това само от два часа. Извъртях очи и започнах да работя по украсяването на масата, която щеше да бъде за напитките. Фонтанът, който бях купила от „Амазон“, щеше да има ядлив блясък в лилавия цвят на ябълковия сок, който се стичаше от него. Нямах търпение Брайъни да го види.
– Съжалявам, че закъснях – каза Брейди зад гърба ми, след което ме целуна по бузата.
– Какво те убеди Брайъни да направиш? – Попитах го, като се обърнах с лице към него.
Той се намръщи.
– Нищо. Е, освен да остане при мама и да дойда с нея… и баща ми.
Начинът, по който тонът му спадна, когато каза „баща ми“, ме накара да потърся лицето му. Беше разстроен. Притеснен и стресиран. Това беше ясно изписано върху красивите му черти. Протегнах ръка и докоснах ръката му.
– Баща ти идва с майка ти? – Попитах го, за да уточня, че разбирам настроението му.
Той кимна.
– Беше в дома ѝ. Видях джипа му и спрях. Затова закъснях.
Обгърнах го с ръце. Нямаше какво да кажа, за да направя това по-добро. Знаех твърде добре колко тежко му се беше отразила аферата на баща му. Оттогава той беше изминал дълъг път, простил на баща си и загърбил стореното. Но знаех, че никога не е очаквал това. Не и след всичко, което майка му беше преживяла.
– Добре съм – каза той и целуна върха на главата ми. – Днес не става дума за тези глупости. Става дума за Брайъни, а аз имам балони, които трябва да се надуят. – Той спря и погледна към тавана. – Искаш ли първо да окача фенерите? – Попита той.
– Не, това правят Гънър и Неш – уверих го аз.
Той погледна към тях, които ядяха закуските, които мама беше донесла.
– Да, изглеждат трудолюбиви – изрече той.
– Ще се справят – казах му, след което се изправих на пръсти, за да целуна наболата му челюст. – Харесва ми това в теб – прошепнах аз. – Мъжествено е.
Очите му се върнаха към мен.
– Мъжествено, а? – Попита той, а погледът му вече не беше притеснен.
Кимнах.
– Дали „мъжествено“ води до това да те съблека?
Тогава се засмях.
– Винаги.
Той изръмжа, като се наведе и улови устните ми със своите. Ръцете ми се плъзнаха в косата му, докато той се приближаваше към мен. Ментовият вкус на дъвката му беше цялото освежаване, от което се нуждаех.
– Господи! Имаме парти, което трябва да украсим. Престанете да се изяждате живи – извика Гънър и Брейди бавно се отдръпна, прекъсвайки целувката.
– Той е глупак. Кажи ми още веднъж защо е тук – каза той.
– Защото е твой приятел и чичо на Брайъни – напомних му аз.
Той въздъхна и извъртя очи.
– Проклет късмет.
Засмях се и го плеснах по ръката.
– Той е прав. Трябва да приключим с това.
Брейди кимна, после ме целуна още веднъж бързо, преди да се обърне да разопакова резервоара с хелий. Наблюдавах го за момент, наслаждавайки се на гледката на дупето му в тези дънки. Тениската му беше достатъчно прилепнала, за да мога да видя мускулите му под нея. Усмихвайки се, накрая насочих вниманието си обратно към масата и продължих да украсявам. Можех да се вгледам в моя мъж по-късно.