Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 43

„Излезте от моето поле“

ГЛАВА 42

БРЕЙДИ

Да видя Райли на трибуните не беше достатъчно, за да попречи на присъствието на баща ми отстрани да ме изнерви. Той се беше преместил да стои при треньорите, сякаш имаше право на това. Нима си мислеше, че така ще ме накара да играя по-добре? Че виждайки го там, ще ми окаже нужната подкрепа?
Пасът отново не беше завършен и нямахме шансове. Защитата щеше да се намеси сега и да се опита да ни върне малко инерция. Дръпнах каската си и се отправих към водата. Избягвах баща си на всяка цена.
– Брейди! – Треньорът извика името ми. Това беше единственият глас, който не можех да пренебрегна.
Обърнах се към него.
Той крачеше към мен.
– Какво, по дяволите, не е наред, сине? През първата половина на миналата седмица не ти вървеше, но това не беше нищо подобно на тази седмица. Не можеш да си свършиш работата.
Видях, че баща ми го следва, и разбрах, че и той ще каже нещо. Не можех да направя това. Не и тук. Той трябваше да си тръгне.
– С това темпо няма да успеем да се върнем след полувремето без чудо. Къде ти е главата?
Посочих към мъжа, който идваше към нас.
– Защо е на проклетия терен?
Треньорът се обърна към баща ми, после обратно към мен с намръщена физиономия.
– Баща ти?
– Той не играе футбол, не е треньор. Виждаш ли нечий друг баща тук долу? Той трябва да се качи на трибуните, където му е мястото.
– Брейди! – Гласът на баща ми избухна с предупреждение, което рядко чувах от него.
– Не смей да ме поправяш, измамна гат. Не те искам тук! Нямам нужда от теб тук. Не мога да понасям шибаната ти физиономия! – Вече крещях и някои от съотборниците ми ме чуваха. На мен просто ми беше все едно.
Той замълча при тирадата ми и ме погледна невярващо. Дали защото му крещях, или защото го бях нарекъл измамник? Не бях сигурен.
– Трябва да напуснеш терена, Бун. Очевидно тук има семейни проблеми и всички вие можете да си ги решите извън терена. Но тази вечер имам нужда от главата на момчето в играта. Ти влияеш на това.
– Трябва да поговорим за това. Ти не знаеш всичко – каза татко, а гласът му се сниши.
Направих крачка към него и го погледнах очи в очи.
– Аз те видях, по дяволите. Видях. Теб. С. Нея. Изчезни от лицето ми. Излез от моето поле. И си тръгни.
Изчаках, докато той примигне и отвърне поглед от мен. Той разбра. Без да каже нито дума, той мина покрай мен и се насочи към изхода. Искаше ми се да повърна. Отново. Да говоря така с баща ми беше трудно. Да го мразя толкова много беше болезнено. Бяхме близки през целия ми живот.
Това беше като да откъсна част от тялото си и да я изхвърля. Обърнах се към трибуните и видях как Райли се изправя. Погледът ѝ беше вперен в мен и оттук можех да видя загрижеността. Изглеждаше така, сякаш е на път да се хвърли тук долу. Идеята за това всъщност ме накара да се усмихна. Не голяма, но достатъчна, за да ми напомни, че не съм сам. Тя беше там.
– Можеш ли да го направиш? – Попита ме треньорът, връщайки ме към проблема.
– Не знам – казах му честно.
Той въздъхна и прокара ръка по почти плешивата си глава.
– Все още не мога да вкарам Хънтър. Той не е готов за това.
Всички те имаха нужда от мен. Това лежеше на моите рамене. Това не беше мечтата на баща ми. Тя беше моя. Никой не можеше да ми отнеме мечтата или да я обяви за своя. Райли ме беше научила на това. Тя беше права. Поех си дълбоко дъх и я погледнах още веднъж. Кимнах и, за да и кажа, че съм добре. После потърсих майка си. Баща ми не се беше върнал да седне до нея. Тя също ме гледаше. Кимнах ѝ със същото кимване, след което се обърнах към треньора.
– Готов съм.
Той ме проучи за момент.
– Слава Богу.
Уест ме чакаше. Не беше дошъл при нас, но знаех, че ни наблюдава внимателно.
– Нещо е сериозно прецакано. Ще се оправиш ли? – Каза той, когато застанах до него.
Повдигнах рамене.
– Вече мога да играя. Но не, съмнявам се, че ще съм добре за дълго време.
– Това е свързано с баща ти?
Само кимнах.
– Майната му – промълви той.
– Да, майната му – съгласих се аз.
Защитата ни им попречи да отбележат гол и очите на Гънър установиха контакт с мен.
– Добре ли си?
– Достатъчно, за да спечелим този мач – казах му. След това тримата излязохме на терена заедно с останалите от нападателната линия. Беше време да вкараме гол. Трябваше да изравня резултата преди полувремето, а разполагах с четири минути и тридесет и шест секунди, за да го направя.
– Изпълняваме тази игра – казах на Уест и той кимна. Това означаваше, че е готов.
С бързо подаване дадох топката на Уест, а той я пое и направи първия даун. Точно това ми трябваше. Още един такъв и щях да подам на Гънър. Той можеше да я вкара.
И точно това се случи.
Тълпата ликуваше точно когато последните десет секунди отмерваха първото полувреме на мача. Бяхме успели да изравним преди почивката.
Погледнах нагоре и видях очите на Райли върху мен. Само погледът към нея ми помогна. Знаех, че тя е там. Исках да погледна към майка ми и да я проверя, но ако баща ми беше заел мястото до нея, това щеше да ме стресне. Не исках да го виждам. Трябваше да си избистря главата и да се подготвя за последната половина.
– Какво, по дяволите, направи баща ти, за да те вбеси? – Попита Гънър, когато влязохме в полевата къща.
– Замълчи. Господи, Гънър – изръмжа му Уест с отвращение.
Сега нямаше да им кажа. Майка ми дори още не знаеше, но щеше да знае. Баща ми щеше да си признае. Тогава семейството ми щеше да избухне. Нищо вече нямаше да бъде същото.
– Нека първо се съсредоточим върху спечелването на този мач – казах му, след което изпреварих двамата и влязох в полевата къща с познатата миризма на пот, дезодорант и желание за победа.

Назад към част 42                                                       Напред към част 44

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!