***
– Кажете ми, лер, възможно ли е един метаморф да промени основния си външен вид? И изобщо, откъде знаете, че това е основния, а не някой от индуцираните?
– Лесно е да се разбере: Основния външен вид е този, който метаморфа приема за първи път в живота си и след това остава в него най-дълго време. Но да се промени… Не, това все още не се е случило.
– Така че за моя Кер той все още ще бъде плъх?
– Абсолютно – кимна мага, решил, че е разочаровал ученичката си. Айра обаче, сякаш не забелязвайки снизходителността в гласа му, изведнъж се намръщи неразбиращо.
– Но доколкото ми е известно, лер, последващите му форми не могат да бъдат много по-големи от основната. Така че може да порасне до размерите на котка или малко куче, но никога няма да бъде… Да речем, тигър или… Е, мечка.
– Точно така – съгласи се отново господин Оге, което я накара да се намръщи още повече.
– А ако той стане друг?
– Няма такова нещо – усмихна се магьосника. – Ако стане плъх, ще си остане плъх. Или пък животно, не много по-голямо от плъх. Съзнавам, че сигурно бихте искали нещо повече, но уви, никой не може да промени природата.
Кер внезапно вдигна глава и изхърка презрително.
– Добре – разумно остави темата Айра. – Каква е разликата между дивите метаморфи и охраняващите? Само присъствието на господар?
– В по-голямата си част да.
– Но дивите все пак са по-силни?
– Зависи от това къде и от кого са родени. Или по-скоро в какво се превръщат, след като се родят. Ако звяра е бърз и силен, тогава предположението ви е правилно, лейди. Ако е малък и страхлив, не.
– Ами ако срещне животно, което е многократно по-голямо от него? Той няма да стане същия веднага, нали?
– Не, разбира се, че не – поклати глава господин Оге, като погледна метаморфа, който се търкаляше по пода. – Първо ще бъде младенец, който ще се крие и дебне като всички малки деца. После може да се промъкне до така наречения си родител и да се опита да влезе в стаята му. Или в гнездото, ако първия е бил птица. А след това всичко зависи от това как ще бъде приет: Ако бъде приет в стаята, той ще живее цял живот в основната си форма. Малките му вероятно ще бъдат същите. Случва се обаче инстинкта все пак да отблъсне женската от семейството и да я принуди да ражда малки сама. Така че, така да се каже, вида да не изчезне. И тогава всичко започва отначало.
Айра потръпна.
– Ами ако метаморфа бъде прогонен от стаята?
– Тогава ще му се наложи да намери друга форма и да опита отново. А колкото повече го гонят, толкова повече маскировки ще трябва да изпробва.
– Значи – замръзна момичето при неочакваната мисъл – оказва се, че колкото по-зле се справя новородения метаморф с външния си вид и колкото по-често го прогонват от потенциалната стая, толкова повече лица получава?
– Да. Но в същото време и той отслабва, защото всяко младо момче има нужда от нещо за ядене, а майките им не се грижат за потомството си. И ако не намери стая до края на първите три дни, или ще бъде убит от по-големи животни, или ще умре от глад, или… Или ще се опита да напусне опасното място.
Айра примигна с ожесточение.
– Ето откъде ги вземате! Намирате тези, които не са успели да се справят…
Магът кимна неохотно.
– Да, по принцип, да. Когато метаморфите напуснат Занд, ние ги намираме и ги вземаме за себе си. Правилно се досетихте, лейди: вземаме само онези, които не са способни да оцелеят в Занд. Неудачниците и слабите, които след това лесно могат да съжителстват с хората. Онези, които не са приети в стаята, които по-зле се справят с промяната на формата и със сигурност щяха да умрат, ако не се натъкнат на нас. Докато дивите…
– Никой никога не е виждал диви метаморфи, защото те са твърде умели в това да се крият сред другите зверове – завърши Айра със сивкав глас. – Защото са силни и умеят да крият същността си. Просто защото са били приети там и вече са се настанили някъде. Не могат да бъдат различени от нормален звяр, не могат да бъдат видени или хванати, защото всъщност напълно са се слели със стадото. Държат се като тях, хранят се като тях, тичат, летят и скачат в блатата… Или пък седят по клоните на някое иглолистно дърво и търпеливо чакат възможност да си намерят нов облик.
Тя се вгледа с разширени очи в Кер, който се обърна и я изгледа втренчено – умно, ловко, интелигентно и изненадващо пъргаво животно, което никога не бе възнамерявало да напуска Занд. Което съвсем случайно се бе натъкнало на умиращо дете. Погледнало в умиращите му очи и неволно опитало кръвта му. И след това остана до него години наред, сънувайки същите сънища и дишайки същия въздух. И дори напуснал Занд едва когато малкия човек внезапно решил да се върне при своите.
– Боже…
Айра преглътна конвулсивно.
– Нещо не е наред ли, лейди? – Изненада се лер Оге.
– Точно сега си помислих…
Тя вдигна ръмжащия плъх, който не бързаше да се превърне в белка в присъствието на непознат, и го притисна плътно до гърдите си.
„Кер… Кер… как, за Бога, успя да излезеш от общия ритъм на живот в родината си? Как рискува да се приближиш до мен? Кой ти каза какво трябва да направиш, за да попречиш на Занд да изхвърли обратно човешкото момиче? На място, където смъртта щеше да е неизбежна? Как реши да споделиш тази съдба с нея? И как можа да останеш с нея през всичките тези години, да слушаш странни гласове, да виждаш странни същества, да усещаш многобройни аромати и сладко да дремеш под сянката на гигантско Дърво с невероятни лилави листа? В очакване на мига, в който най-накрая новата господарка щеше да отвори очи и да му каже: „Здравей. Най-накрая ме намери!“
„Ти си див, нали, малкия ми Кер? Истински див метаморф, който по някаква причина е искал да намери смъртна стопанка? Никой не те е прогонвал от никъде. Ти си много адаптивен. Превръщаш се във всякакъв облик, защото си видял толкова много от тях за времето, през което съм спала в сърцето на Занд.“
„Да, малкия? Ти си див, нали?“
Кер погледна бледото ѝ лице с обожание.
– И така, какво си мислите, лейди? – Господин Оге се закашля деликатно, докато мълчанието се проточваше.
Но Айра не отговори, вътрешния ѝ поглед все още беше вперен в пламтящите в лилаво страници, където прилежно издълбаните букви бързо се осветяваха.
„В историята на Занд се споменава и за диви метаморфи, които имат способността да променят значително размерите си. Дори и сега обаче повечето изследователи категоризират съществуването им като недоказани митове.
Смята се, че дивите индивиди не са привързани към един-единствен външен вид и са способни да го променят по свое желание. Освен това има сведения, че те са много по-издръжливи, способни да натрупват магическа сила като жив източник в количества, много по-големи от тези на пазачите. Те са способни да изминават големи разстояния и лесно имитират големи птици, водоплаващи, земноводни и дори змии. Особено склонни са да приемат облика на големи хищници, но по правило не променят навиците си.
Живеят на малки групи или самостоятелно. От хората в повечето случаи се държат настрана.
Случаите на опитомяване са изключително редки и се срещат само сред Високите. Единственият достоверно регистриран случай на сближаване на див метаморф с човек се отнася до прочутия лер Иберат, приет от източните елфи като равен, след като случайно спасил и опитомил бебе див метаморф.
По-късно Иберат го използва като пазител, открива разликите му с нормалния вид и с негова помощ се научава на пълно трансгресиране. След това го нарекъл заради новите му качества „боен“, а после бил приет в един от елфическите кланове. По-нататъшната съдба на великия магьосник останала неизвестна… “
– Лейди? – нетърпеливо напомни учителя.
Айра вдигна разширените си, свирепо горящи очи към него и, изпаднала в някакво странно прозрение, прошепна нечленоразделно:
– Аз разбрах каква е разликата между метаморфите на стражата и дивите метаморфи, лер. Благодаря ви за помощта. Извинете ме. Вероятно трябва да тръгвам, нали?
– Няма за какво, лейди – господин Оге и подаде галантно ръкостискане. – Радвам се, че успях да ви помогна да разберете. Ако имате още въпроси, ще се радвам да ви отговоря. Така че не се колебайте да питате.
– Благодаря ви, лер – каза Айра с дрезгав глас и бавно се обърна към вратата. – Благодаря ви за отделеното време.
Тя вървеше като сомнамбул към вратата, като държеше малкия хитрец плътно до себе си. След това погледна към Зорг, който трополеше вярно до нея, гледайки по-силния и по-пъргав от двамата с нескрито уважение и възхищение. Със закъснение тя разбра защо пустинния дракон оказва толкова голяма почит на един „обикновен“ плъх. Тя излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си, като отряза разочарования Зорг от коридора. След това се вгледа още веднъж в лилавите очи на плъха и въздъхна тихо:
– Е, момче? Как да те наричам сега? Див? Или може би „боен“ би било по-правилно?
Кер сладко изкряка, после се преобърна в белка, пъргаво се уви около шията ѝ, а след това нежно побутна влажния си нос, обливайки кожата ѝ с топлия си дъх.
Айра въздъхна отново и като нагласи живата си яка, тръгна нанякъде – да усвои новата информация и, разбира се, да изненада Марсо още веднъж.