* * *
– Браво на теб! – Прошепна Рева, тичайки покрай Айра по коридора. – Мислех, че това е края на почивния ми ден. Да прекараш целия ден в библиотеката, ровейки се в плесенясали филиа, не беше точно вида отдих, в който исках да прекарам седмия ден от седмицата. Имаме само един почивен ден, а този мармот едва не го съсипа! Не знам как си го направила, но много ти благодаря… е, Айра, нали?
Айра кимна изненадано, но дебелото момиче вече се беше втурнало напред, настигайки съседката си и развълнувано бъбрещите момчета, които всички бързаха към столовата, за да хапнат и да споделят впечатленията си, а след това да стигнат до Хербалогията, която беше в края на първия учебен ден.
Айра също бързаше, страхувайки се не толкова да не остане гладна, колкото отново да се изгуби в непознатите коридори. Трябваше да грабне тетрадката си, да вдигне подгъва на прекалено дългата си роба и да се втурне с главата напред по коридорите, отчаяно объркана от завоите, стълбищата и многобройните разклонения.
Колкото и да е странно, този път тя не се изгуби – трапезарията на първия етаж отвори врати за гладните адепти и блесна с редица красиво украсени маси. Имаше изобилие от пълни подноси, крехки на вид чаши, големи тенджери и просто огромни чинии, пълни до ръба с екзотични плодове.
В интерес на истината за Айра, която не беше виждала нищо в новия си живот, те наистина изглеждаха екзотично, но останалите гледаха красиво подреденото великолепие без особена изненада. Вземайки подноси от рафтовете, те се втурнаха покрай масите и без притеснение си взеха всичко, което пожелаха – от сладки ябълки и медени, сочни круши до огромно, сочно парче месо с голяма порция печени зеленчуци.
– А ти какво правиш тук? – Попита някой с тих глас, докато Айра следваше останалите да вземе поднос. – В академията хранят бездомници ли?
Момичето изтръпна от изненада, едва не събори чинията със сладкиши и се обърна: Грей Асгрейв стоеше на една ръка разстояние и изглежда изпитваше голямо удоволствие от объркания ѝ поглед.
– Мястото ви не е тук, лейди. – Той наблегна подигравателно на последната дума. – Мисля, че причината за познанията ви за устройството на земноводните е повече от очевидна и вероятно бихте избрали по-познат хранителен режим, нали? Защо бихте искали телешко или свинско? Може би това би било достатъчно?
Той кимна, като посочи богато изрисувана чиния, върху която бяха наредени пържени жаби.
Айра едва не изтръпна от отвращение. Дали този гадняр намекваше, че тя яде боклуци и от глад ще изяде мушица, хлебарка или мъртъв плъх? Дали тя ловува жаби в съседното блато и ги разчленява с удоволствие?
Айра се огледа и с разочарование видя, че цялата трапезария наблюдава спора с нескрит интерес. Но от повече от три дузини хора само лицата на Милера и Рева показваха леко неодобрение, а едрия мъж Бри гледаше към забавляващия се свой приятел с ням укор. Струваше му се нередно да обижда слабите… е, котета, кучета, мишки… но, разбира се, никой нямаше да се намеси или да застане в защита на един просяк непознат. И Грей сякаш прекрасно осъзнаваше това. Нещо повече, той искаше да бъде видян. Искаше всички да видят, че той не прощава обиди, и възнамеряваше да го направи по образцово груб начин.
Айра усети как нещо в гърдите ѝ се свива: Беше време да вземе решение. Имаше няколко възможности: Или да се примири с ролята на мълчалива жертва, или да се бори, рискувайки да си навлече гнева на наследника на един от най-благородните домове в Лигерия.
„Не смей да се предаваш! – Вътрешният глас я удари в лицето. – Не смей! Разбираш ли?! Поддадеш ли се веднъж, скоро цялата улица ще хвърля камъни по теб! Първо децата, после възрастните… Искаш ли да станеш за смях?! Искаш ли да те хвърлят като изтривалка, когато си поискат?! Искаш да ти се смеят, да те сочат с пръст и да ти се подиграват, защото дори не можеш да спориш?! Така ще бъде! Не забравяй, че щом им позволиш да се измъкнат, те ще ти се качат на врата. Тълпата е глупава! Тълпата е алчен, глупав и изключително агресивен звяр! Хищническа глутница, която само чака краката ти да се подкосят! Искаш ли да бъдеш закуска за тях? Искаш ли да бъдеш разкъсвана на парчета при всеки удобен случай? Не? Тогава се обърни с лице към тях и направи така, че тази глутница да не смее дори да се доближи до теб! Бори се! Живей по техните закони! Стани не един от тях, а над тях! Само така ще си извоюваш правото да живееш!“
„Какво право?! – Помисли си Айра с копнеж. – Какво право на живот и как ще го извоювам, когато никога не съм държала дори нож в ръцете си! Асгрейв е няколко пъти по-силен от мен!“
„Подлец! – Строго запечата същия уверен глас. – Нахално кученце, което е усетило силата! Остави го да вземе надмощие и след няколко години ще впие зъби в гърлото ти!“
„Да, разбирам – въздъхнах тя, без да забелязва как е влязла в диалог с човек, когото не познава. – Той няма да се спре пред нищо.“
„Точно така. Ако днес отстъпиш, утре той ще те смаже. Това ли искаш?“
„Не, но… “
– Тогава избери. И избери добре, иначе ще умреш.
„Той така или иначе ще ме убие!“
Айра се огледа отчаяно, но навсякъде виждаше само заинтересовани и само понякога съчувстващи лица.
„Няма да го направи – изведнъж зашумя в главата ѝ един друг глас. Не онзи, с който беше започнала да спори, а един много по-нисък, по-груб глас. Звучеше като глас на стар, но енергичен воин, който знаеше стойността на себе си и на другите. И както ѝ се стори, това беше съвсем различен разговор и на съвсем различно място, отколкото с предишния събеседник. Вярно, темата си оставаше същата. Или пък някой просто умело и подсказваше отговорите на нейните въпроси? – Той нямаше да я убие – не би посмял. Особено пред очите на целия отряд. Макар че не бих те посъветвал да ходиш сама на разузнаване… “
И тогава стана тихо. Толкова тихо, че можеше да се чуе бръмченето на една муха, която се беше появила от нищото и се носеше уплашено над масата.
Айра разбра, че повече няма да има, и неохотно се върна в реалността: Младия Асгрейв все още стоеше от другата страна на масата и се усмихваше нахално. Самонадеян, самоуверен, свикнал да получава каквото си поиска…
Да, непознатия съветник беше прав: Той щеше да я смаже, без тя да забележи. Щеше да я направи за посмешище, да я унищожи морално, а после просто щеше да се смее, доволен, че няма да получи никакво наказание. Но най-лошото е, че никой няма да го съди, защото тълпата е наистина страшен звяр.
Айра се усмихна тъжно.
Е, добре, досега странните гласове не са подсказвали нищо лошо. Може би трябва да ги послушам и този път? Да се бориш – каза той? Да си осигуриш уважение? Ако не като побеждаваш, то поне като се стремиш да побеждаваш? Добре, да опитаме.
Тя вдигна очи и се усмихна учтиво.
– Съжалявам, но не чух какво казахте, господине. Бихте ли го повторили, моля?
– О! Вие глуха ли сте, лейди? – Ликуваше Асгрейв.
– Съвсем не. Просто когато хората шепнат, е трудно да се долови какво казват.
Очите му се стесниха опасно.
– Казах, че в твоето положение не бива да пренебрегваш нещо толкова дребно като пържените жаби. А нещо ми подсказва, че те много ти харесват.
– Вероятно това ви подсказва вашата съвест – Айра съчувстваше гръмко, като внимаваше гласа ѝ да не изтънее до миши писък. – Или по-скоро това, което е останало от нея. Но така казват, че се случва, когато я игнорирате прекалено дълго. Не се ли страхувате, че накрая тя просто ще умре?
– А вие не се ли страхувате, лейди? – Изсъска Асгрейв, взирайки се трескаво в нея.
– От какво да се страхувам? Че ще сложите мъртва жаба в чинията ми? Или че ще откажа да я опитам? За ваше сведение, лер, жабите са деликатес по крайбрежието на Нахиб от векове – местните владетели не признават приеми, на които масите не са украсени с поне три блюда от тези прекрасни създания. Нещо повече, те вярват, че са неизчерпаем източник на мъжка сила и ги приготвят по специална рецепта, за да угодят на съпругите си, дотолкова, че за тях се носят легенди в цял Зандокар.
Айра направи пауза за ефект и кимна изразително към подноса на Грей, където морските деликатеси бяха подредени в кръг.
– Нахибите обаче не уважават скаридите: Не смятат, че достойните хора биха се унижили да ядат боклуци, които морето е изхвърлило на брега. Жалко, че не всички в Лигерия знаят това и погрешно смятат, че скаридите са деликатес за малцина избрани. По крайбрежието дори просяците ги отбягват. И дори да намерят храна сред пясъка и калта, те предпочитат раците, тъй като са много по-хранителни. Извинете ме за откровеността, лер, но се надявам това да не е развалило апетита ви.
В трапезарията цареше потискаща тишина.
Айра сви безгрижно рамене, взе голяма зелена ябълка от най-близката маса, отчупи жабешко бутче и отхапа от тлъстото бутче с най-невъзмутим вид. След това стисна очи, промърмори нещо неразбираемо, кимна весело на зашеметеното момче и под спрелите погледи на съучениците си грациозно се запъти към изхода, напявайки мелодия, която ѝ дойде наум.
Все в същата мъртва тишина тя излезе от трапезарията, стигна до първия ъгъл, огледа се бързо… и едва тогава изплю месото с отвращение, избърса устата си пискливо и се отдалечи на спринт, преди зашеметения аристократ да се опомни.
Тя полетя по един коридор, после по друг, после по още един, после по още един. Извика, когато чу гневния глас на преследвача си, който най-сетне разбра, че се подиграва с него. Тя вдигна полите на дългата си роба и, покрита със силни ледени тръпки, затича още по-бързо, като трескаво мислеше къде да се скрие поне за близкото бъдеще и какво да прави сега. След такова демонстративно поведение.
О-о-о, колко ли трябва да е ядосан. Дори не ядосан, а направо бесен. Страхотно… просто страхотно! Едва втория ми ден в академията, а вече толкова много „приятни“ събития! Струваше ли си да се опита да не се удави в реката, за да подпише след това доброволно смъртната си присъда в академията?
– КЪДЕ Е ТЯ?! НАМЕРЕТЕ Я! – Дойде откъм гърба и, ядосаното. – НАМЕРИ ТОВА МАЛКО ОТРОЧЕ СЕГА!
Вмъквайки се в някаква ниша, Айра се свлече до стената и се мъчеше да си поеме дъх.
– Боже, какво съм направила? Кого послушах?!
Тя се разтрепери силно.
Що за живот е това, а? Първо нямах подходяща стая, закъснях сутринта, лер Мерге едва не се обиди, изложи се в Природознанието! А сега слушаше някакъв глас и обиждаше богаташ, който можеше да я смачка с един пръст!
А отношенията ѝ със съучениците ѝ са по-лоши от всякога: Една от тях я презира, други две я гледат отвисоко, останалите смятат, че е под достойнството им само да ѝ кажат „добро утро“… Чудно е, че Рева каза „благодаря“! На всичкото отгоре едно от момчетата искрено я ненавижда, а за приятелите му тя е нещо средно между плъх, презрян таралеж и воняща хлебарка.
Това обаче беше преди да направи последната глупост в живота си. Трябваше да си замълчи, да се отърси и да се отдръпне, преди да я приклещят, но тя беше наляла масло в огъня!
„Това е всичко – Айра потъна обречено на пода. – Аз съм мъртва жена. Онзи маг ме посъветва да мина през арката напразно: Моето предназначение, както изглежда, е Асгрейв. И той ще ме убие веднага щом ме открие! “
Назад към част 8 Напред към част 10