***
Айра се събуди с непознато усещане за блаженство. Беше тихо, птичките чуруликаха, хладен ветрец обдухваше лицето ѝ, а тя беше заровена в мека перушина, за която не толкова отдавна беше мечтала.
Трябваше ѝ миг, за да осъзнае, че вече не е в гората, а в къща, че няма гъста трева, а истинско легло с бели чаршафи, възглавница и леко одеяло, прибрано по всички краища. Че наблизо нямаше вонящо блато, нито неприятна миризма на гнилоч и болка. Вместо това имаше уюта и топлината на дома, просторна стая с отворени прозорци, слабо движещи се завеси, които приличаха на копринени крила, и внимателно докосване на лявото ѝ бедро, смътно подобно на това, че някой нежно гали наранената ѝ кожа.
Айра отвори неразбиращо очи и дълго се взира в мъжа, наведен над леглото ѝ. С недоверие изучаваше здравата му фигура, облечена в черни одежди, ризата му беше разкопчана до гърдите, коженото му яке беше захвърлено на пейката, а наметалото му беше небрежно преметнато отгоре му, като все още се виждаха следи от мръсотия. Бледото му лице, полузатворените клепачи, изпод които проблясваха сини ириси, съсредоточения поглед върху обезобразената кожа и силните пръсти, с които нежно проследяваше бързо образуващия се белег.
Докато будното ѝ съзнание бавно формираше отговор, тя буквално онемя от внезапното осъзнаване.
Сърцето ѝ първо се сви от животински страх, а после заби рязко, тревожно, бързо раздвижвайки кръвта в леденото ѝ тяло.
Цветът нахлу в лицето ѝ при мисълта, че всички хитрости са били напразни и че Викран дер Солен все пак е настигнал избягалия си ученик. Най-сетне събудената ѝ памет услужливо ѝ припомни какъв звяр я бе измъкнал в последния момент изпод купчината мъртви тела. Тя нетърпеливо нарисува жълти очи, мислено ги сравни със същите сини, които се очертаваха на една ръка разстояние, а после изкрещя и буквално изхвърли учителя си от леглото.
Мамо… все пак ме намери!
Викран дер Солен потръпна от изненада и инстинктивно се отдръпна, когато възстановената Айра скочи от леглото, изтръгвайки се от ръцете му. Тя грабна първия нож, който успя да намери, от дрехите, които той бе захвърлил на пейката, и притисна гърба си до стената, взирайки се в него с рязко присвити очи.
Беше ѝ трудно да стои права – неизлекувания ѝ крак веднага се подгъна, пробождайки я с безмилостна болка, която я накара да побледнее смъртоносно. Но тя все още не можеше да спре – Айра упорито се отдръпна, насочила ножа към учителя, сякаш беше сигурна, че той всеки момент ще я нападне.
Магьосникът спокойно се изправи и също толкова спокойно каза:
– Рано ти е да ставаш. Върни се.
– Какво искаш? – Айра, хриптяща от вълнение, сякаш не го чу. – Защо си дошъл?!
– Трябваше ли да те оставя в блатото?
Умът ѝ се надбягваше трескаво.
Значи той я е преследвал. Значи той е бил този, когото Завета е изпратил след нея. Той беше този, който откри следата на портала. И именно неговите усилия бяха довели преследването до успешен край.
Дер Солен… Е, на кого другиго би се доверил директора на училището да хване способен ученик? Той е следотърсач, боен маг, пазител. Той е събрал опит в този бизнес, ако не и повече от един. Но как е попаднал на следата?! Къде е сбъркала, че той я е намерил и извадил от проклетото блато?! Макар че не… Защо – това е също толкова ясно: Защо Завета би имал нужда от мъртва ученичка, ако тя все още можеше да бъде използвана или изучавана? Просто са изпратили по-добър човек да я намери. Наистина, не биха изпратили лер Алварис да направи такова нещо, нали?
Айра стисна челюст, без дори да забелязва, че стои пред магьосника по риза и се усмихва като звяр. И че косата ѝ беше старателно измита и сресана. Тялото ѝ също беше изстъргано от калта, в която така щедро се беше изцапала. Кракът, разбира се, беше зле – на него дори не можеше да се разчита, но останалото…
Момичето протегна другата си ръка, без да гледа, позволявайки на плъха да се изкачи до врата ѝ, без да гледа, и едва тогава се успокои малко: Кер беше там, жив и здрав. Силите и се бяха върнали. Прозорецът е наблизо, буквално на един хвърлей разстояние. Зад нея – някакво село, шумно бъбрещи деца, недалеч има гора, до която има само няколко десетки скока и тънка вада. А отвъд гората е света, непроходим гъсталак, в който е лесно да се изгубиш, и директния път към Занд. Един сигурен, търпеливо чакащ я, един Занд, в който тя би могла да се почувства като у дома си…
Те замръзнаха един срещу друг, разделени от разстланото легло. Айра – боса, разчорлена, ранена, но не се отказваше. А той – здрав, но все още някак не посягащ към оръжието си. Стояха мълчаливо, втренчени един в друг с напрегнати погледи. Сражаваха се мълчаливо, точно както някога се бяха сражавали в болезнените си класове. Знаеха и разбираха много неща един за друг, но затова пък никога не рискуваха да се наклонят един към друг.
Айра добре осъзнаваше, че едва ли ще успее да се завърти и да избяга: Дер Солен беше твърде силен, твърде опитен и тя нямаше да има никакъв шанс в директна схватка. Освен това болния ѝ крак не ѝ позволяваше да бяга бързо. Но какво тогава? Да се предаде? Да му позволи да я вземе обратно? Не. Стига вече с тренировките. Той може да е по-силен, по-бърз и по-опитен, но надеждата умира последна.
„Каквото и да се случи, няма да се предам жива!“
Кер погледна напрегнатия маг и се усмихна, готов да се преобрази по призива на господарката си.
– Не прави глупости – каза тихо майстор Викран, без да се опитва да се приближи. – Никой няма да те нарани. Не затова съм дошъл.
– Тогава защо? – Момичето издиша хрипливо. – Не бяхте ли изпратени тук, за да ме върнете обратно!
– Точно така.
Тя примигна гневно.
– Съветът не е доволен от моето посвещение? Кого ще изберат за учител сега? Пак ли вас?
– Не – категорично каза мага. – Все още не става дума за това.
– Разбира се, че не! – Изсъска отровно Айра. – Ако ти си се отказал от мен, тогава кой? Легран?! Никой друг! Толкова чиста Земя, такива способности… Мога само да си представя колко щастлив ще бъде, когато разбере, че си ме предал в ръцете му!
Викран дер Солен внезапно сви рамене. Сякаш на раменете му лежеше непоносима тежест, от която нямаше кой да го освободи.
– Айра… Моля те, изслушай ме…
Тя дори не осъзнаваше какво е това, беше толкова невероятно. Но после чу горчивината в гласа му и замря от изумление. Какво беше това? Нима за първи път искаше нещо от нея?
– Не прави глупости – повтори майстор Викран. – Слушай ме. Това е много важно.
– Какво?!
– Само минутка – погледна я уморено магьосника. – Това няма да отнеме много време.
За момент тя го изгледа подозрително, търсейки някаква уловка, но дер Солен не приличаше на себе си.
Наистина изглеждаше уморен, сякаш беше изразходвал много енергия през изминалия ден. Лицето му изглеждаше дори по-бледо от обикновено, с тъмни кръгове под очите. Тънките му устни бяха посивели, сякаш го беше целунал гладен вампир. Късата му коса лежеше в безпорядък, а очите му бяха още по-странни от деня, в който се бе опитал да разбие вратата ѝ.
Изненадващо в тях нямаше гняв, омраза или жажда за отмъщение. В тях не пламтеше раздразнение и не се виждаше дори проблясък на гняв. Сякаш тези очи бяха избледнели през седмиците, в които не го беше виждала. Избледнели, почти угаснали, и само в самата им дълбочина имаше проблясъци на живот, които даваха възможност да го разпознае като стария си, уверен и властен наставник.
Той не изглеждаше измамен: Наистина искаше само да говори. Освен това беше уморен… Може би защото цяла нощ беше лекувал една упорита, бавноразвиваща се ученичка, която все още не искаше да си спомни защо е отказал да я посвети.
„Той не лъже – каза на Айра вътрешния глас с тона на мъдър старец. – Елфите изобщо не познават лъжата, това е чисто човешко понятие, така че можеш да му се довериш. Нещо ми подсказва, че е имал причини да рискува собствената си кожа, вместо да каже на родителите си, че няма да успее да им помогне.“
Айра се намръщи недоверчиво, анализирайки собствените си чувства, после спусна ножа.
– Добре. Говорете.
– Благодаря – майстор Викран се усмихна слабо. – Седни. Боли те да стоиш.
– Ще се справя с това. Защо сте тук?
– Колко ти е казал Марсо? – Попита внезапно магьосника.
– За какво? – Момичето се стресна изведнъж.
– За посвещението и причините за него? За това защо един нестабилен дар е толкова опасен и защо Завета полага големи усилия да се увери, че дори потенциалните му получатели не са оставени без надзор?
– Достатъчно, за да разбера защо сте избрали точно тази форма на обучение.
Той прикри за миг очите си.
– Добре. Тогава няма да ми се налага да обяснявам твърде много. Ако ти кажа, че не искам това за теб, ще ми повярваш ли?
– Може би – каза тя сухо.
– Ами ако знаеше, че една млада дарба може да бъде стабилизирана по други начини? Не по начина на инициация, който Завета предпочита, а по друг начин? Така че да не се налага да престъпваш себе си?
Айра погледна мага недоверчиво:
– Дали има?
– Има такъв начин – кимна Викран дер Солен. – При условие че дарбата е достатъчно силна, но не и агресивна; когато има опитен наставник и когато ученика и учителя са готови да се доверят един на друг.
– Тогава защо академията го е отхвърлила? – Примижа недоброжелателно Айра. – Защо никъде не пише, че съществува?
– Защото това не е правилния път за повечето адепти. Той изисква качествено различно ниво на познание, което младите магове по правило не притежават. И такава степен на отдаденост от страна на учителя, че малко хора се осмеляват да го направят.
– Добре, но какво общо има това с мен?
Викран дер Солен внезапно отвори очи и се вгледа в момичето.
– Твоята дарба е нестабилна.
– Няма да позволя на никого да проведе посвещението. Нито на теб, нито на лер Легран, нито дори на Магистериус – Айра погледна също толкова твърдо, но магьосника не отклони погледа си.
– Ако си спомняш, аз не исках това.
– Вие не ми казахте за това.
– Марсо каза.
– Сигурен ли си?
Магът се обърна с въздишка.
– Не… – Но това не означава, че мнението ми за теб се е променило.
– Затова ли сте тук?
– Нуждаеш се от посвещение – равнодушно съобщи той. – Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе можеш да загубиш дарбата си, живота си, близките си.
– Не ми трябва дарбата – равнодушно каза Айра. – Не съм я искала и не съм я очаквала. Нямам никого от близките си, а живота ми не е достатъчно добър, за да го разменя за свободата.
– Имаш силата и знанието да поемеш по друг път – повтори настойчиво майстор Викран. – За това няма да е необходимо да измъчваш съвестта си или да нарушаваш закона.
Тя стисна зъби, спомняйки си първия си учебен ден.
– Откога ви е грижа за моите закони?
– Ако си мислиш, че съм го забравил, грешиш. Да, има моменти в преподаването, без които не можеш. Започвайки работа, всеки учител трябва да знае колко развит е неговия ученик и да усеща границите, отвъд които по никакъв начин не е възможно да се отиде. По тази причина най-често момичетата се обучават под ръководството на опитни магьоснички, а момчетата – от мъже магьосници. Ситуации като твоята са изключително редки.
– Тоест вие сте изучавали Бриер като бръмбар на клечка? – Попита язвително Айра.
– Да.
– Разгледахте ли го в цялата му прелест?
– Разбира се – кимна спокойно мага, сякаш не беше забелязал подигравката. – Без да знам възможностите на тялото му, можех да пресметна погрешно натоварванията, а това щеше да е грешка. И вероятно смъртта на един от наследниците на високоуважавана фамилия в Лир.
Тя стисна устни, мъчейки се да приеме идеята, че този мъж спокойно я разглежда точно както всеки друг ученик, независимо от пола, възрастта или нивото на умения. Просто я изучаваше, хладнокръвно и безпристрастно, защото от това зависеха живота и резултатите от обучението ѝ. Трудно беше да се съгласи с този подход… Но нямаше причина да не вярва на дер Солен.
„Уви – въздъхна същия мъдрец в главата ѝ. – Със съжаление трябва да кажа, че на негово място щях да постъпя по същия начин. Животът на учениците е твърде важен, за да си позволявам колебания. Подобна твърдост е признак на сила, дете мое. Понякога просто не се получава обратното и колкото и да ми се иска да е иначе, няма как да го избегна. Дори за теб.“
– Защо говорите за това едва сега? – Попита мрачно Айра.
Викран дер Солен се усмихна криво.
– Най-вече защото сега си готова да разбереш и приемеш такава истина.
– Това е много съмнителен аргумент – момичето отново се напрегна. – Но това не е единствената причина, нали?
– Не, просто ако го бях направил преди, нямаше да повярваш.
– Това не е твоя работа да го решаваш.
– За съжаление, това беше моя работа. Едно нещо, което трябваше да научиш тогава, беше, че ученичеството никога не е лесно. То винаги е работа: Дълга, тежка и неблагодарна. Никой никога не би се измъчвал доброволно с упражнения, не би си спечелил синини, не би се качил доброволно за разтягане или не би започнал трансформация. Дори виарите не се осмеляват да го направят, да не говорим за преобръщачите. От учениците, особено в началото, се изисква само едно – правилно изпълнение и безпрекословно подчинение. А излишната информация те кара да се съмняваш и да се страхуваш какво ще се случи. Особено момичетата. Ето защо обясненията трябва да се правят само когато ученика е готов за това и е в състояние адекватно да възприема истината.
Айра поклати упорито глава:
– Не мисля, че няма да успееш да намериш подходящите думи. Не е нужно да си гений или мечтател, за да намериш правилния подход към ученика. И да осъзнаеш, че за някои е достатъчно просто да повярват в непогрешимостта на учителя, докато други могат да изискват доказателства.
– Не мога да предложа друго обяснение – каза спокойно настойника. – Във всеки случай не и сега.
– Наистина? – Айра се усмихна отровно. – Тогава може би бихте могли да ми кажете кога започнахте да обяснявате причините за действията си на останалите ученици? Като Бриер например?
– От втората година. – Майстор Викран се ухили изненадващо. – Бриер просто е забравил как е започнал и колко проклятия е хвърлил по мен, когато е смятал, че не чувам. Повярвай ми, той премина през тази фаза дори по-болезнено, отколкото ти. А аз го спрях да използва лечебни заклинания едва тази година, защото започна да приема грешките с лека ръка. Ако се научи да цени собствената си кожа, добре. В такъв случай забраната ще бъде вдигната, но дотогава го остави да усети последствията от пропуснатите удари. По този начин сякаш по-бързо ще стигне до него. Но за теб, ако си спомняш, не е имало такава забрана. Нещо повече, изрично помолих Лоур да обърне повече внимание на лечебните заклинания тази година. Те направиха обучението ти много по-лесно.