***
Айра се засмя щастливо и прегърна малкия принц.
– Не, разбира се, че не.
– Тогава почакай: Ще се върна тук след десет години. Но това няма да е проблем за теб сега, нали? – Кул хитро примигна. – Ще изчакаш намръщения стар архимаг, нали?
Викран се усмихна.
– Върни се. Ние ще чакаме. Особено аз. В класа, където най-сетне ще мога да измъчвам детския ти ум със сложни въпроси.
– Кой кого ще измъчва… Между другото, къде са моите „родители“? Защо не мога да ги видя? Изядохте ли ги, докато ме лекувахте? Аз трябва да живея с тях.
– Те са заспали – успокои Айра момчето. – Премахнах заклинанието, преди някой да го е видял, и сега това е просто сън. Лер Оге ще им обясни всичко по-късно и ще ги увери, че няма никаква заплаха.
– По-добре щеше да е, ако беше хвърлил фалшиви спомени – каза Кул съзнателно. – Нека си мислят, че това е било просто главоболие от слънцето, след което са сънували… Неща. Не подкопавай авторитета на Академията и на Завета. Особено при кралското семейство. Това няма да свърши добре.
Викран кимна.
– Совенар каза същото.
– Точно така. Защото в тази ситуация това е най-разумното решение.
– Ще поговоря с Оге – стража скри усмивката си и бързо се изправи. – И вероятно точно сега. Не мисля, че Оге ще откаже, особено ако побратима ми ме подкрепи. Между другото, Айра, искаш ли да се запознаеш с това момче? Той е новобранец, но мисля, че ще ти е забавно да се забавляваш с него.
– Какво момче? – Марсо-Кул веднага се оживи и се огледа любопитно. – Кой е този млад талант, който толкова много искаш да видиш, че дори изкушаваш своята Ейтале? Възможно ли е да е красив? Млад и жизнерадостен? А онзи белия там? Да, той не е лош. Нека дойде тук, искам да разгледам по-отблизо неговата Вода.
Викран махна с ръка със скрита усмивка, защото не се съмняваше в своята Ейтале, и Вейр, сякаш го беше чакал, веднага се изправи.
– Добре, добре, добре – каза престолонаследника, като погледна замислено младия мъж. – Имаш любопитна аура, млади човече… Толкова много, че дори не знам… Викран, не си тръгвай. Мисля, че и на теб ще ти е интересно.
Магьосникът, който се беше запътил към лер Оге, послушно се върна. Но Марсо изведнъж се намръщи, изучавайки отново щателно Вейр. Също толкова педантично той погледна и обърканата Айра. Накрая се изкашля и погледна ехидно към пазителя.
– Е? Кого си довел?
– Кого? Може би бъдещия ми ученик.
– Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?!
– Да – сви рамене Викран. – Този талант, както каза, собственоръчно е потопил приличен по размер кораб. Преди това беше оцелял в първия магически дуел в живота си и беше победил не най-слабия маг в Завета. След това все още имаше сили да се прехвърли с портал от Топлото море в Солвейр, да прекара няколко дни в пътуване по брега, да открие природните Ключове и да се нахрани от тях няколко пъти, а след това да изплаши няколко виари, които си бяха направили шега с него.
Марсо хитро примигна.
– Портал, казваш?
– Точно така.
– Такава сила? За първи път в живота ти? Създадена в пика на емоциите?
Викран се намръщи.
– Какво искаш да кажеш?
– Че все още можеш да бъдеш сляп като къртица! – Момчето плесна с ръце. – Майстор! Пазител! Който обучава чираци от близо седем години! Аз разбирам – тези двамата! След всичките тези години какво можеш да разбереш от тях! Но ти… Ти трябваше да го видиш, когато откри това чудо! Ех Вейр… Кажи ми, момче, родителите ти още ли са живи?
Вейр кимна.
– Да. Те живеят в Арда.
– Преместиха ли се тук?
– От подножието на планината. Майстор Викран ги е намерил и им е помогнал да се установят.
– Всичките? – Попита Марсо, като подигравателно изучаваше смаяното момче. – Сигурен ли си? Сестра ти също?
Младежът се стресна, прехапа устни и погледна Айра с бърз поглед.
– Да, имах сестра – призна той тихо, като не откъсваше поглед от нея. – Но после тя изчезна. И си мислех, че никога повече няма да я видя.
Марсо пристъпи напред.
– А сега какво мислиш, момче?! Какво ще кажеш, Вейр… Това е името ти, нали? Вейр е син на Малуша и ковача Ургал… Роден в подножието на Снежните планини на Аргир… Млад маг, който носи знака на стихията Вода, както сестра ти носи изненадващо силния знак на Земята… Не затова ли носиш печата на пурпурната игла? Не затова ли нашия Шипи те е разпознал? Не е ли това причината Листик да те следи с надеждата да открие изчезналата си господарка, а? Или мислиш, че съм сляп и не можеш да разпознаеш сам остатъците от аурите им?!
Айра изстена тихо, притискайки с ръце устата си, Вейр се разтрепери силно, а момчето поклати глава укорително.
– Ех, Викран, Викран… Как не си се сетил, че Водата и Земята винаги вървят ръка за ръка? Как можа да забравиш законите за унаследяване на силата? Ти самия си такъв, взел си каквото си могъл от родителите и прабабите си и някак си си го пренебрегнал! И порталите! И лицата… Погледни ги! Айра, защо стоиш там? Защо плачеш, глупаво момиче?! Иди да прегърнеш брат си, момиче, и кажи на глупавия си годеник, че е трябвало да погледне истинската ти аура, когато е имал време!
– Какво? – Бойният маг се изкашля от изумление, загледан смаяно във Вейр. – Брат!
– Кой? – Младият мъж го гледаше със същото изумление. – Майстор Викран!
– Вейр – прошепна Айра като в сън, пристъпи към него и, преглъщайки сълзите, несигурно докосна белега на бузата му.
„…Тя не знае защо тишината изведнъж е станала толкова зловеща, щурците са замлъкнали, птиците са замлъкнали… И даже мама и татко лежат на пода, загледани с широко отворени очи в избелелия таван. Те не се движат, не говорят. Изглежда, че дори не дишат. До тях едно ранено момче лежи също толкова ужасено, с широка зееща рана на лявата буза и прясна кръв, която едва се е стекла по нея… “
Айра, потръпвайки от върналите се спомени, плахо погали стария белег. Беше точно като онзи, който беше видяла онази нощ. Само че сега нямаше кръв. Това лице вече беше загубило момчешката си мекота. Беше се променило, станало е по-твърдо и сурово, така че тя не го разпозна изведнъж. И само очите му бяха останали същите – сини, ярки, живи. Същите очи, които бяха на любимата им майка.
Вейр… Да… Това беше името му.
– Спомням си те – прошепна тихо Айра, като невярващо опипваше скулата му. – Спомням си какво беше… Но мислех, че си мъртъв… Мислех, че не остана никой друг…
– Аз съм жив – каза хрипливо младия мъж, като пресече треперещата ѝ ръка. – Мъглата не убива. Хората убиват. А тя просто те вкарва в забрава, която отдалеч изглежда като смърт. Майка и татко са заспали, точно както когато мъглата дойде за първи път за дядо. Всички ние сме заспали. Дори кучетата. И аз… Не се поддадох. Точно както ти не се поддаде. И точно както не го правят онези, които имат силна дарба. Предполагам, че така намират онези, които искат. Бях просто зашеметен. Мислеха, че съм мъртъв, и ме оставиха на мира. Но и аз си спомням. Помня всичко, Айра. Дори начина, по който избяга. Просто не можах да ти помогна. Съжалявам. Не можах да ги спра навреме.
Айра се обърна.
– Вик, как може това?! Всички ли са живи?! И мама… И татко… Вик!
– Да – каза тихо Вейр. – Знаех го, сестричке. Чувствах, че ще се срещнем отново, и през цялото време те търсех.
Викран се взираше зашеметено в бъдещия си ученик. След това към момчето. И накрая към своята Ейтале. Но не както винаги, а този път през щита, който Марсо някога бе поставил, използвайки за това силата, предоставена му от Първородното дърво. Няколко секунди той гледаше зашеметено, а после едва не се потупа по челото от неудовлетворение.
– Какъв демон! Аз съм идиот!
„Какво съм казал? – Измърмори Кул, мъдро преминавайки към мисловна реч. – Трябваше да се целуваш по-малко, тогава щеше да разбераш защо аурите им си приличат толкова много! Дори не им трябват аури – изглеждат абсолютно еднакви!“
– По дяволите.
– Вейр? – Айра вдигна поглед, очите ѝ заблестяха и въздъхна тихо, когато брат ѝ направи бърза крачка към нея и я прегърна силно. Наистина е жив. Невредим. Брат… Само дето белега му го разваляше, правеше го да изглежда прекалено строг, а ръста на баща му, който дори не съществуваше преди седем години, беше малко смущаващ.
– Нарочно го оставих там – призна той тихо, докато тя нежно галеше грозния белег, карайки го да избледнее и да изчезне. – За да ме познаеш. За да си спомням за онзи проклет ден. И за да можеш някой ден, ако внезапно се случи чудо, да си спомниш за мен и да ме извикаш отново, както правеше, когато беше дете… Помниш ли?
– Вейр, ти, мошеник… – Айра преглътна конвулсивно. – Хайде, бързай да се прибереш вкъщи, преди майка ни да се е разсърдила… И бягай, преди да съм взела камшика…
Той се засмя тихо.
– Да. Така беше. И това означава, че не съм попаднал на пиратската галера напразно. И това означава, че Всемогъщия е знаел какво прави, когато ме е накарал да напусна дома си! Не се лъжа, Айра. Това наистина си ти. И майстор Викран по някакво чудо ни е намерил и двамата. А после намери и родителите ни. Точно както ми беше обещал в Солвиар.
– Какво?! – Айра се задъхваше тихо. – Вик, ти ги намери?! Кога?!
Бойният маг размаха виновно ръце.
– Преди да те последвам в Занд. После ги преместих в Арда, далеч от Снежните планини, уверих се, че са се настанили… Обещах на Вейр, че ще ги намеря, така че… Съжалявам. Трябваше да знам, че те са и твои родители.
Но тя не го изслуша – изхлипа тихо, хвърли се на гърдите му, прегърна го силно и като вдигна свирепо горящи очи, в които блестяха скъпоценни капки сълзи, прошепна нечленоразделно
– Благодаря ти. Благодаря ти, че върна семейството ми. Сега няма какво повече да си пожелавам, защото аз… Викран, аз съм щастлива!