Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 20

Глава 20

– Ти не си Ринакин, но приличаш на него – казах аз. – Как го правиш?
Той отново ми се усмихна и се облегна назад в стола си, сякаш изобщо не се притесняваше от това, което щях да направя по-нататък. Това означаваше, че вероятно е имал подкрепление на път, може би предупредено от инхибитора или от друг бутон на гривната му. Оттам щяха да успеят да ме откарат до техния кораб, а след това и до Върховенството.
Надявах се, че Артуро ще запази мълчание. Ако не го намереха, поне той и Нага щяха да могат да се върнат на платформата, ако не намеря изход от това. Не очаквах да организират спасителна акция, но поне…
От офиса зад мен се чу трясък и аз затворих очи.
Не-Ринакин се изправи.
– Доведе ли някого с теб? – Попита той. Заобиколи ме, като държеше гърба си до стената, докато се движеше по коридора, за да не го обърне към мен или към източника на шума.
Трябва да се опитам да избягам…
Но не можех да оставя Артуро да бъде отвлечен. Последвах не-Ринакин по коридора. Може би ще успеем да го обградим. Може би ще…
Не-Ринакин се обърна към вратата на кабинета, където на пода лежаха малки парченца от една от декоративните вази на Ринакин. Не-Ринакин едва бе направил крачка в стаята, когато получи удар в коляното и лакът в корема и се строполи по гръб на пода в коридора.
Приближих се към него, за да го ритна, докато е на земята, но Не-Ринакин вдигна ръце в знак на капитулация.
– Човек! Толкова агресивен! Спри, моля те!
Артуро стоеше на вратата и стискаше ръката си.
– Ауч – каза той. – Това боли. Как Спенса го направи да изглежда толкова лесно?
– Лесно! – Добави Нага.
Не-Ринакин се опита да се изкатери на крака, но Артуро вдигна юмрук и той отново се свлече на земята, предпазвайки лицето си. Хванах го за китката и свалих гривната му.
С едно щракване на бутона инхибиторът изчезна и вселената около мен отново оживя, сякаш изведнъж бе запяла. С второ щракване образът над тялото на не-Ринакин се разтвори, разкривайки дион с ярко малинова кожа.
– О, мамка му – каза Артуро.
Този път ритнах диона, силно. То изстена и се вкопчиха в страната си.
– Къде е Ринакин? – Попитах. Не разполагахме с много време, но със сваления инхибитор можехме да се измъкнем много по-бързо.
– Няма да го намериш тук – каза дионът. – Неотдавна го отведоха.
О, не. Сложих ръка на рамото на Артуро и изпратих на Нага координатите на пилотската кабина на моя кораб в миазма. Тя или беше свикнала с мен, или много добре осъзнаваше опасността, в която се намирахме, защото този път отиде без разрешението на Артуро.
– Ауч – каза Артуро. Беше се сгушил в товарното пространство зад моята седалка в пилотската кабина, главата му беше притисната към покрива. – Това не е идеално.
– По-добре, отколкото да бъдеш похитен от Върховенството – казах аз.
– Похитен! – Каза Нага от страната на седалката ми.
Чъбс седеше на таблото ми и ни гледаше с любопитство.
– Мислиш ли, че можеш да ме върнеш на моя кораб? – Попита Артуро.
Предоставих на Нага ясна картина на пилотската кабина на Артуро. Корабът му се беше отдалечил малко, но все още можех да го видя през стъклото си, носещ се встрани. Артуро и Нага изчезнаха, а миг по-късно корабът започна да лети към моя. Чъбс се настани в скута ми.
– Добре ли си? – Попита Артуро.
– Добре съм – казах аз. – Как е ръката ти?
– Всичко е наред, макар че мисля, че егото ми е посинено. Нед винаги е казвал, че трябва да имаме повече тренировки по ръкопашен бой. Предполагам, че е бил прав.
– Свърши работа – казах аз. – Оперативните работници на Върховенството явно наистина не обичат, когато ги удряш. Все още нямам представа как е успял да заприлича на Ринакин. – Все още държах гривната в ръката си и я поставих на пода до мястото си, за да я разгледам по-късно.
– За това – каза Артуро. – Спенса имаше един кораб, който намери на Метален Рой. В него имаше холографска технология, която ѝ позволяваше да се преструва на теб.
Спомних си, че Еф Ем и Джорген бяха казали нещо по този въпрос.
– И Върховенството го открадна?
– Мисля, че те трябва да са се сдобили с нейния кораб. Вече са знаели, че е използвала холограма, за да изглежда като теб, така че ще да са я търсили умишлено.
Това беше ужасяваща мисъл. Макар че също така беше стряскащо да науча, че Спенса разполага с технология, за която дори Върховенството не знаеше. Те винаги изглеждаха така, сякаш знаят всичко.
– Бедният Ем-Бот – каза Артуро. – Донякъде съм изненадан, че не се е самоунищожил или нещо подобно. Спенса ще се разсърди.
– Тя не е единствената – казах аз.
– Проверявам останалите по радиото – каза Артуро. – По дяволите, положението им звучи, че е напечено.
Щеше да е така. Бяхме изпратили цялата сайтоника, която „Единство“ можеше да предложи, право към тях. Не бях чувала нищо от Джорген. Каза, че му е по-лесно да се свърже с мен, когато съм наблизо, но се надявах, че ще успее да се справи и през разстоянието. Сега се свързах с него – сайтониците на „Единство“ бяха стигнали до тях, но те не бяха успели да изградят полето.
Доклад за състоянието“? – попитах го.
Издържаме“ – каза Джорген. – „Досега държахме сайтониците извън позиция, така че те не успяха да вдигнат инхибиторите си или онова сътресение. Твърде заети са, за да не бъдат свалени. Намерихте ли Ринакин“?
Работя по въпроса“.
Джорген замълча, вероятно напълно зает да се занимава с Куилан и хората му.
– Трябва да побързаме и да намерим Ринакин – казах аз. – Ако току-що са тръгнали да го водят към Върховенството, той може все още да е в транспортера. Нека видя дали мога да намеря кораба им.
Затворих очи, протягайки ръка през миазмата около дървото. По-лесно беше да се намери огромно поле от сайтоничен инхибитори, отколкото един кораб из цялата планета.
– Ангел? – Каза Артуро. – Имаме компания.
Отворих очи и сканирах сензорите си за близост. Той беше прав. Група от кораби се насочваше право към нас. Или бяха сканирали и ни бяха открили, или Куилан беше съобщил за местонахождението ни.
Трябваше да се съсредоточа върху намирането на кораба, на който се намираше Ринакин.
– Искаш ли да поемеш управлението на този?
– С удоволствие – каза Артуро. – Избягващи маневри.
– Прието – казах аз, като отразих движенията на Артуро, докато той проправяше път далеч от идващите кораби. Опитах се да се съсредоточа върху негативната сфера, да достигна със сетивата си, да изследвам района за мъртви точки.
Там. Над достигащите клони на дървото, на километри в миазмата, имаше мъничко петно, което не можех да усетя, като мъртъв нерв върху иначе здрав участък от кожата.
– Намерих го – казах на Артуро. – По-близо до дървото и нагоре.
– Искаш ли да поемеш водачеството сега? – Артуро ме попита.
– Да. – Ускорих и се изстрелях пред него, като се насочих рязко нагоре толкова бързо, че гравитационните ми кондензатори се включиха, поемайки основната част от джи-силите. Миг по-късно идващите кораби промениха курса си, като ни последваха и настигнаха.
– Не знам с какви маневри сте свикнали – каза Артуро. – И съм сигурен, че ги наричаме по различен начин. Така че аз ще те следвам и ще се опитаме да не ни застрелят, става ли?
– Да, това звучи добре – казах аз, а корабите зад нас влязоха в обсег и започнаха да стрелят. От лявото ми крило Артуро завъртя кораба си и направи стегната поредица от маневри за избягване, каквито не бях виждала досега. Но аз си имах свои собствени трикове. Три кораба се насочиха към мен, всички деструктори стреляха наведнъж, а аз намалих, провирайки се между снарядите, и след това отново се стрелнах нагоре, все още насочена към мъртвото петно в небето.
– Хубаво – каза Артуро. – Ще трябва да ме научиш на това.
– Същото важи и за теб – казах аз. Висшите лиги щяха да умрат, за да се докоснат до движенията, които никой от другите отбори не беше виждал досега. Може би това беше начинът, по който щях да продам този съюз на останалите ми хора. Ако не виждаха смисъл да се спасяват от Върховенството, винаги можеше да се разчита, че ще искат отборът им да спечели.
– Отдясно! – Каза Артуро. Отклоних се, преди да видя огъня на деструктор, и той едва не премахна щита ми.
– Наближаваме тази мъртва точка – казах аз.
Ето го. Корабът, който Куилан беше използвал, за да отведе Ринакин. Кораб на УрДейл със сайтоничен инхибитор вътре.
– Там ще има тайникс – казах на Чубс. – Трябва ли да ти съберем нови приятели?
– Приятели! – Каза Чъбс, прегръщайки корема ми, сякаш се наслаждаваше на топлината.
Ако тайниксът не можеше да изскочи с хиперскок от тези кутии, той така или иначе нямаше да може да влезе и да ги вземе. Щеше да се наложи да деактивираме кораба и след това да го хванем с моята светлинна кука, за да го издърпаме.
Корабите зад нас обаче сигурно са го предупредили, защото той отлетя с висока скорост.
– Ускорява – казах на Артуро.
– Точно зад теб – каза Артуро и ние се изстреляхме след бягащия кораб, а останалите бяха близо до нас. Възхищавах се на начина, по който Артуро някак си успяваше да направи най-сложните маневри, като в същото време оставаше достатъчно близо, за да ме подкрепи, когато стане твърде напечено.
Бях също толкова добра в уклончивите полети, колкото и той, може би по-добра. Но Артуро беше нещо, което аз никога не съм била – истински екипен играч.
Приближих се към кораба със сайтоничен инхибитор, изравнявайки скоростта му.
– Трябва да съм сигурна, че той е там – казах аз. – Ще се приближа.
– Ще те прикрия – каза Артуро и го направи, като взриви един от корабите на опашката ми с деструкторите си.
Проправих си път към кораба, като се изравних с лявото му крило. Миазмът превърна купола ми във виолетово петно, но аз държах кораба си стабилно. На такова близко разстояние и с такава висока скорост щеше да е лесно да се сблъскаме и да излетим от небето.
Корабът беше много по-голям от моя, с по-широк купол. На пилотското място седеше друг дион, който се разпознаваше по яркосинята кожа под летателния шлем. Издърпах се по-напред, докато над нас валеше огън от деструктори – корабите зад нас очевидно бяха по-заинтересовани да ме свалят, отколкото да се притеснят, че ще ударят съюзниците си. По-големият кораб се отклони встрани, опитвайки се да ме избегне…
Но не и преди да надникна в трюма, където втори дион седеше до Ринакин, който беше вързан и със запушен устата.
– Той е там – казах на Артуро. Проследих, докато корабът завъртя руля, за да се опита да ме разтърси. Останах здраво стъпил на опашката му.
– Заповеди? – Попита Артуро.
– Дръж се – казах аз и изстрелях светлинната си кука към въртящия се кораб, опитвайки се да го хвана.
Куката ми се свърза, но инерцията на другия кораб ме издърпа настрани, право в линията на огъня на деструкторите. Щитът ми получи удар и аз го усетих в костите си.
– Ангел – каза Артуро – трима са ми на опашката. Ще трябва да се отдръпна, за да ги разтърся.
– Направи го – казах аз.
– На теб са ти се стоварили още – каза той. – Внимавай…
Огънят на деструктори продължаваше и аз бях принудена да пусна леката си кука и да се гмурна под кораба на Дион, за да не загубя щита си.
– Изгубих ги – казах на Артуро.
– Остани жива – каза Артуро.
Трябваше да приземя този кораб, но не можех да го направя тук, далеч от дърветата. И със сигурност не и с толкова много кораби на опашките ни.
– Ще се справя с тях – казах аз. – Не ги оставяй да се измъкнат с Ринакин. – Изпълних една от любимите си маневри от младежката лига, тесен завой, при който корабът ми се завъртя, гравитационните ми кондензатори изстенаха и тежестта на вселената сякаш се стовари върху тялото ми.
А после се вдигна и аз открих огън право в лицата на вражеските кораби. Те се отклониха встрани, но аз улучих щита на един от тях, а след това застигнах друг с дълга серия от огън. Той се завъртя, опитвайки се да ме избегне, но от ускорителите му се издигна дим и след това корабът се взриви, разцъфтявайки като разтворено цвете.
Корабът започна да пада, започвайки неконтролируемо спускане, като все още летеше напред със силата на инерцията си.
Пилотът не катапултира.
Бях ги убила.
– Отдясно – каза Артуро и откри огън, като отблъсна два кораба. – Корабът на Ринакин е точно пред нас.
Направо. Фокус. Хванах контролната сфера много по-здраво, отколкото бях обучена, опитвайки се да игнорирам паниката, която се надигаше в гърлото ми.
Убих някого.
Преди бяха живи, а сега бяха мъртви.
Направих това.
Аз.
– Ето го – каза Артуро. Сякаш усетил колебанието ми, той прелетя покрай мен, преследвайки кораба. – План?
В гърлото ми се надигна жлъчка. Трябваше да се махна оттук. Трябваше да се махна от небето преди…
Огънят на деструктор се стрелна над лявото ми крило и аз се стреснах. Дадох напред с ускорителите си, набирайки скорост, и се присъединих към Артуро.
Това беше достатъчно. Трябваше да го прекратя сега. Набрах скорост на кораба, който държеше Ринакин, и отново го изстрелях с леката си кука, която се свърза, увивайки се около фюзелажа.
След като светлинната ми кука беше на мястото си, направих единственото нещо, което ми хрумна да направя.
Протегнах ръка към негативната сфера, повиках Нага зад мен и дръпнах.

Назад към част 19                                                                  Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!