ГЛАВА 4
Когато пристигнахме на планираната дестинация, видях Хейл да ни чака пред Bell 407GXP. Четирите лопатки на хеликоптера вече бяха в движение, сигнализирайки, че пилота е готов за излитане.
Перфектно време.
Погледнах към Кристина. Главата ѝ беше опряна на прозореца на пътническата врата, а очите ѝ бяха затворени. Изглеждаше толкова спокойна, че не ми се искаше да я будя.
– Ангелче – казах аз и леко я потупах по рамото.
Очите ѝ се отвориха и тя подскочи от събуждането си.
– Съжалявам. Станах рано сутринта, но не мога да повярвам, че съм задрямала… – Тя се отдръпна и за първи път огледа обстановката. – Александър, къде сме?
– Air Pegasus. Хайде. Хейл ни чака – съобщих и аз. Слязох от колата и я оставих да се рабуди след мен.
– Въздух – какъв въздух? Защо Хейл ни чака? Алекс, почакай!
Усмихнах се на себе си, докато се придвижвах към главната площадка за хеликоптери, а след мен вървеше объркана Кристина. Щях да се вслушам в съвета на Алисън да не бързам, защото знаех, че Кристина е крехка. Щях да ѝ дам всичко, от което се нуждаеше, за да преодолее миналото си. Но също така знаех, че няколко часа разговор няма да ни доведат далеч. Трябваше да имам повече време, а възможността да я притисна беше ограничена. Колкото по-бързо се движех, толкова по-добре. Защото знаех, че ако ѝ дам прекалено много място за размисъл, всички залози ще бъдат прекратени.
– Хейл, благодаря, че организира това в толкова кратък срок – казах, щом стигнах до охраната си.
– Не беше никакъв проблем, господин Стоун. За щастие бурята е преминала, така че полета би трябвало да е безпроблемен. Всичко, което сте поискали, вече е на борда. Готови сме, когато сте и вие.
– Готови за какво, по дяволите! – Чух Кристина да възкликва зад гърба ми.
Когато се обърнах към нея, тя беше почервеняла. Буйните ѝ кафяви къдрици се развяваха лудо от въздушния тунел, създаден от перките на хеликоптера. На практика виждах парата, която излизаше от ушите ѝ, но не бях ни най-малко разтревожен от предстоящия пристъп на гняв. Всъщност напълно очаквах, че ще се държи по този начин.
– Отиваме на разходка – съобщих и спокойно.
– Няма да отида никъде с това нещо. Съгласих се да поговорим, Алекс. Никога не си казвал нищо за…
– Да, така е.
С едно бързо движение заглуших всеки неин аргумент, като я вдигнах от краката ѝ и я преметнах през рамо.
Тя удряше гневно с юмруци гърба ми, а краката и ритаха, докато се опитваше да се освободи.
– Алекс, какво, по дяволите, правиш? Пусни ме! Сега!
Тя се люшкаше несигурно на ръба на рамото ми и се хвана за бедрата ми, за да се задържи стабилна. Никога нямаше да я оставя да падне, но като я оставих да си помисли, че мога да я изпусна, тя спря да се превива, докато се опитваше да запази равновесие.
Вдигнах ни и двамата в хеликоптера и я пуснах на една от пътническите седалки. Притиснах ръцете ѝ към стола и вперих очи в нейните.
– Крайно време е да спреш да се опитваш да стигнеш до върха от дъното. Ясно ли е?
– Държиш се като неандерталец – изплю тя и очите ѝ блеснаха гневно.
Господи, ти си прекрасна.
Колкото и да ме вбесяваше, усетих как пениса ми се размърдва. Имаше нещо, което ме караше да се вълнувам от една напориста Кристина. Трябваше да се сдържа, за да не прехапя долната ѝ устна.
– Неандерталец? Донякъде ми харесва – казах с нахална усмивка, докато продължавах да я закопчавам. След като тя беше закопчана, заех съседната седалка.
– Така ли смяташ да ни поправиш, Алекс? Като ми заповядваш отново?
– Всъщност да. Това е, което трябваше да направя на първо място. Ако го бях направил, може би дори нямаше да сме в тази ситуация.
– О, да? Е, не мисля така.
Тя започна да бърка в сложния колан, който я привързваше към седалката. Тъкмо се канех да я спра, когато Хейл се качи на борда на хеликоптера и затвори вратата след себе си.
Твърде късно, ангелче. Сега няма да отидеш никъде.
Направих знак на пилота, че сме готови за излитане. Кристина, която все още беше адски затруднена да разбере как да се разкопчае, сякаш не забелязваше какво се случва около нея.
– На твое място бих оставил предпазната система на седалката закрепена. Скоро ще излитаме – казах и.
– Какво? – Главата и се вдигна, за да се огледа, но откри, че сме започнали да се изкачваме. Тя ме погледна и скръсти ръце на гърдите си. Беше вряла.
– Успокой се, ангелче – засмях се аз.
– Поне ми кажи къде отиваме – каза тя през зъби.
– Ийст Хемптън.
– Ти си луд! Не мога да отида чак до Ийст Хемптън! Освен това дрехите ми все още са влажни, защото стоях под дъжда по-рано. Трябва да се преоблека.
– Хейл ти е приготвил дрехи за смяна. Не се притеснявай за това.
– И как Хейл се е сдобил с дрехите ми? – Попита тя, звучейки напълно смаяна.
– Имаш цял гардероб в пентхауса. Помниш ли?
Тя се озърна като риба, като че ли за момент не можеше да каже нищо, преди да въздъхне раздразнено. Когато след около десет минути отново заговори, изглеждаше примирена с неизбежното и значително по-спокойна.
– Какво има в Ийст Хемптън?
Усмихнах се на себе си, доволен, че съм спечелил този рунд.
– Езерото Монтоук. Там е акостирала лодката ми.
– Малко е студено за разходка с лодка, не мислиш ли – отбеляза тя сухо.
– Няма да я извадим. Просто си помислих, че това ще е тихо място, където да поговорим. Освен това това е последния уикенд, в който можем да я използваме. Тя ще отиде на сух док за зимата и исках да я видиш преди това.
– Не знам защо трябваше да предприемаш такива крайни мерки. Можехме да поговорим някъде по-близо до дома – промълви тя, като думите ѝ едва се чуваха над шума на хеликоптера.
– Този път ще разкажа моята история, Кристина. Затова ще направим това по моя начин.
Частно. Някъде, където знам, че няма да ме чуят.
Издигнахме се над града, а между нас се възцари тишина. В стомаха ми се образува яма, когато се замислих за това, което ми предстоеше да направя. Щях да оголя всичко, като кажа на Кристина истината за родителите си и за това кой съм всъщност. Беше важно да не ни подслушва никой и да я заведа на лодката ми беше единственото неутрално място, за което можех да се сетя в кратки срокове.
Ако трябва да съм напълно честен със себе си обаче, не ставаше дума само за това, че исках да остана насаме за разговора ни. Исках Кристина да е на място, от което да не може да избяга толкова лесно. Защото, след като чуеше какво имам да кажа, щеше да научи, че всичко е било лъжа. А аз не знаех дали ще избяга, или ще остане.
***
Да кажа, че бях бясна, би било слабо казано. По време на полета темперамента ми се беше засилил. Бях готова да изригна като планината Сейнт Хелънс, когато слязох от хеликоптера.
Последвах Александър до един черен мерцедес-бенц, който ни чакаше, за да ни закара до езерото Монтоук. Не спорих да се кача в автомобила, тъй като не исках отново да бъда унижена, като бъда прехвърлена през рамото на Александър като чувал с картофи.
Само спомена за действията му разпали още повече настроението ми.
Уф! Арогантнтно, безочливо магаре!
Този човек нямаше граници. Знаех това за него и не трябваше да се изненадвам от това, което беше направил. Не съществуваха граници за това, докъде би стигнал, за да получи това, което искаше. Дори ако това означаваше да ме отвлече.
Хейл зае мястото на шофьора, а ние с Александър пътувахме на задната седалка в пълна тишина. Въздухът беше изпълнен с напрежение. Усещах погледа на Александър върху себе си, но отказвах да го погледна, защото се страхувах да не избухна. Единственото нещо, което ме спираше да не избухна, беше чистото любопитство, че най-накрая ще чуя историята му.
Когато колата спря на един почти празен паркинг, Хейл излезе, за да ни отвори вратата на колата. Александър излезе пръв и протегна ръка към мен.
– Хайде, ангелче. Време е да се запознаеш с Люси – каза той.
Без да си правя труда да попитам коя е Луси, пренебрегнах протегнатата му ръка и излязох от колата сама. Знаех, че се държа като хлапачка, но не можех да не се почувствам малко самодоволна от зашеметеното изражение на отхвърляне на лицето му.
– Александър, сигурно не очакваш от мен да играя мило – казах аз и му се усмихнах прекалено мило. – Съгласих се да поговорим. Не си спомням отвличането да е било част от споразумението.
Без предупреждение ръцете на Александър се свлякоха върху колата и ме притиснаха между силните му предмишници. Едва не изскочих от кожата си, тъй като шума от удара на дланите му в медала беше оглушителен на тихия паркинг.
– Достатъчно! – Изръмжа той, а лицето му беше на сантиметри от моето.
– Или какво? – Отговорих с предизвикателство. Наклоних брадичката си упорито нагоре.
– Помогни ми, Кристина – предупреди той и поклати глава от притеснение. – Няма да се разправям с теб. Не и сега. И ако това означава, че трябва отново да те хвърля през рамо, ще го направя.
– Не би.
– Не ме изпитвай, ангелче. Чувствах се като луд през последните няколко седмици, а ти нямаш представа на какво съм способен.
Изражението му беше заплашително и аз нервно се огледах за Хейл. Той вадеше чанти от багажника на „Мерцедес“-а, като явно не обръщаше внимание на конфронтацията, която се случваше отстрани на колата.
Александър се отдръпна от мен, но хвана ръката ми. Хвана ме здраво и на практика ме влачеше към главната порта на пристанището.
– Алекс, пусни ръката ми! – Казах, опитвайки се да се измъкна от хватката му.
Той се завъртя с лице към мен, придърпвайки ме към твърдия си торс.
– Защо? За да можеш да бягаш? – Думите му бяха груби и гневни, но изражението му беше умолително. – Беше грешка да те пусна последния път. Няма да бягаш от мен отново. Няма да го допусна.
– Не можеш да ме контролираш!
– Тук не става дума за контрол. Защо не можеш да видиш това? Става дума за теб и за мен. Става дума за нашата… – Той се отдръпна, сякаш се опитваше да намери подходящите думи. Когато заговори отново, гласа му беше наситен с емоции. – Това е нашата връзка. Не мога повече да я пренебрегвам. Имам нужда от теб, ангелче. Без теб съм изтръпнал. И сега, когато най-накрая отново те имам до себе си, всичко, което искаш да правиш, е да се биеш. Не мога да реша дали искам да те прегърна през коляното си, или да те чукам с добро чувство.
– Чувство за … – Започнах да казвам, но думите заседнаха в гърлото ми, заглушени от пръста, който Александър държеше до устните ми.
– Престани да говориш, Кристина.
Това беше всичко, което той каза, преди да се наведе и да запечата устата си върху моята.
Колкото и да бях ядосана, тялото ми ме предаде почти веднага. Не исках да го целувам, но в същото време го исках повече от всичко друго. Устните ми сякаш имаха свой собствен ум и отвърнаха на целувката му с жар, която ме разтърси до основи.
За няколко секунди тежката болка, която се беше настанила в сърцето ми през последните две седмици, се промени и аз се отдадох без задръжки. Александър беше прав за връзката ни. Аз също бях изтръпнала без него.
Прокарах ръце по дължината на твърдите му бицепси, хванах раменете му, сякаш се държах за живота си. И в известен смисъл правех точно това – борех се да запазя крехката ни, объркана връзка по всеки възможен начин.
Бях подхранвана от толкова много чувства – гняв, предателство, желание и копнеж. Предадох тялото и цялото си съзнание на целувката. Прокарвайки езика си покрай устните на Александър, взех и яростно дадох всичко, на което бях способна. Почерпих от преливащия кладенец от емоции, за да му кажа тихо, че няма да избягам отново. Не и този път. Защото дори след всичко, през което бяхме преминали, знаех, че не искам да прекарам още един ден без него.
Александър изстена и ме придърпа по-силно към себе си. Той знаеше какво се опитвам да му кажа. Усещах го по начина, по който ме държеше в ръцете си, и от прехода на изпълнената ни със страст целувка. Устните ни бяха вкопчени в неистова нужда, сякаш се опитвахме да компенсираме двете седмици раздяла. Усещането за неотложност не приличаше на никое друго, което сме споделяли. То не беше продиктувано от похот или чисто плътско желание, а по-скоро от необяснимо отчаяние.
Целуна ме по бузите и челюстта, а после притисна челото си към моето. Обхвана лицето ми с две ръце и ме погледна надолу. Когато очите ми се спряха на неговите, видях, че великолепните му сини очи са изпълнени с облекчение.
– Добре дошла обратно, ангелче – прошепна той.
Усмихнах му се, преди да облегна глава на гърдите му. Вдишах дълбоко, като най-накрая позволих на опияняващата му миризма да нахлуе в сетивата ми.
Боже, как съм пропуснала това.
Далечното ехо на смеещи се хора ме върна към реалността. Звукът ми напомни, че не сме сами и че Хейл е някъде наблизо. Отдръпнах се и се огледах неловко. По бузите ми се прокрадна руменина, когато видях, че Хейл стои до колата на малко разстояние от нас. За щастие той имаше тактичността да гледа в противоположната посока.
В един момент се нахвърлям, а в следващия съм сключила устни с похитителя си. Той сигурно си мисли, че съм по-луда от Алекс.
И като стана дума за лудост…
Върнах вниманието си към Александър.
– Не биваше да ме премяташ така през рамо – казах му, като внимавах тона ми да е неутрален, а не спорен. Той само повдигна вежди към мен.
– Би ли се качила в хеликоптера по друг начин?
– Вероятно не – признах аз.
– Е, тогава няма да се извинявам за това, че го направих.
Той ми се усмихна нахално. Можах само да въздъхна и да поклатя глава, когато Александър отново хвана ръката ми.
– Коя е Луси? – Попитах, след като започнахме да вървим.
– Ще видиш.
Погледнах го с любопитство, но той не уточни.
Г-н Криптик, както обикновено.
Александър ме поведе по каменна пътека към сложна порта от ковано желязо. Той прокара картата си за достъп през електронен четец и портата автоматично се отвори бавно. От двете страни на пътеката, по която вървяхме, имаше сгради, които ми пречеха да виждам крайбрежието. Бях сигурна, че яхтеното пристанище е умишлено проектирано по този начин, за да запази личното пространство на членовете си. Вече можех да кажа, че мястото мирише на изключителност.
Когато стигнахме до края на сградата, заобиколихме един от ъглите и аз спрях на място. Бях потресена от това, което се разкри пред мен.
– Уау! Това място изобщо не прилича на яхтените пристанища вкъщи. Това е по-скоро миниатюрно курортно градче, отколкото нещо друго!
– Предполагам, че в известен смисъл е така – безразлично каза Александър и ме подкани да продължа да вървя.
– Чакай – спри. Искам да се огледам за минута.
Дори в тъмното видях, че пейзажа е безупречно поддържан. В сградата вляво от мен се помещаваха поне петдесет колички за голф, които, както предположих, се използваха за извозване на гостите до различни места около огромното пристанище. Малки бутици и кафенета следваха дългата криволичеща пътека вдясно, а мигащата светлина от прозорците им осея брега и се отразяваше от водата. Бели беседки се редяха край водата, приканвайки човек да седне и да се наслади на гледката. В средата на всичко това се намираше величествен фар с екстравагантна сграда вдясно. Приличаше по-скоро на имение, отколкото на лодка, и предположих, че това е главния клуб на пристанището. От предната веранда висеше транспарант, който благодареше на членовете за изпълнения със забавления сезон.
Цялата обстановка беше живописна и имаше магическо усещане, което напомняше за творбите на Томас Кинкейд. Ако имах някакви артистични способности, щях да седна и да я нарисувам.
– Къде са всички? – Попитах шепнешком. Чувствах се глупаво заради тихия си тон, но се страхувах да не наруша спокойствието на обкръжението ни.
– По това време на годината тук е тихо. В разгара на сезона е доста натоварено. Сега повечето от членовете на клуба или са прибрали лодките си за зимата, или са заминали на юг. Всички се разпръскват, щом листата започнат да се сменят – каза ми Александър с вдигане на рамене. – Лично аз предпочитам марината, когато е по-малко претъпкана. Ето защо съм един от последните, които държат лодката си във водата толкова късно.
На кея се мотаеха само няколко души и предполагах, че това са последните запалянковци, които се опитват да запазят и малкото, което е останало от сезона. Погледнах към водата, за да видя колко лодки все още са там, и разширих очи от изненада. Лодките във водата не бяха лодки. Приличаха на миниатюрни круизни кораби. И точно както каза Александър, бяха останали много малко. Въпреки това редиците от слипове изглеждаха безкрайни. Можех да си представя, че марината е доста оживено място в средата на лятото.
– Готова ли си, ангелче? – Попита ме Александър, дърпайки ръката ми, за да продължим да вървим.
– Да. Хайде да вървим – съгласих се разсеяно, но все още се чувствах зашеметена, докато продължавах да възприемам всичко около себе си. Мислех си за рибарската лодка на Франк и за това колко изгубена би била тя на място като това. Усмихнах се на себе си.
Определено вече не съм в Канзас.
Спуснахме се надолу към доковете и преминахме през друга врата за сигурност, която изискваше ключова карта. Изминахме малко път, преди да се озовем на една лодка на име „Люси“. Тогава разбрах коя е Луси. Люси не беше коя, а какво. И Люси беше огромна.
– Това ли е твоята лодка? – Попитах недоверчиво. – Огромна е!
– Тя не е толкова голяма, ангелче – засмя се Александър. – Яхтата всъщност е сравнително малка в сравнение с другите. Тя е само сто шестдесет и пет фута. Някои от другите лодки в марината са големи до двеста двайсет и пет. Преди няколко години мислех да я модернизирам, но не съм сигурен дали ще мога да маневрирам с лодка, много по-голяма от тази.
– Ти караш това нещо?
– Не често, но мога. Имам лиценз за капитан, но когато излизам с нея, с мен е и екипаж. Нека влезем и ще те разведа.
Последвах Александър по мостика, през голяма открита палуба, през двойни стъклени врати и в салона. Чувствах се добре да съм вътре, където е топло. При целия хаос през последния час не бях осъзнала колко влажно и студено ми е все още от престоя навън под дъжда.
Тъкмо се канех да попитам дали мога да се преоблека, преди да тръгна на обиколка, но бях спряна, когато Александър извика Хейл.
– Да, сър – каза Хейл и се появи от нищото.
Човекът е като сянка.
– Къде оставихте чантите ни?
– Сложих ги в главния апартамент, г-н Стоун.
– Перфектно. Засега с Кристина сме готови. Инструктирах Лора да дойде при теб с всичко, което може да се нуждае от незабавно внимание. Освен това си свободен да си вземеш почивка до края на нощта – нареди Александър.
– Много добре, господине. Благодаря ви – каза Хейл. Той кимна с глава към Александър, а после ми хвърли много дискретно намигване, което ме изненада. Не можех да не си помисля, че въпреки че му беше казал да си взема почивка през нощта, Хейл нямаше да е много далеч.
Цялата размяна на реплики ме развесели донякъде.
– Кой е Хейл за теб? – Попитах Александър, след като Хейл си тръгна.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че той ти играе едновременно ролята на шофьор, охрана и секретар. Каква е титлата му?
– Той няма официална титла – каза той пренебрежително. – Хайде сега. Хайде да сменим тези влажни дрехи.
Александър се обърна, за да ме изведе от стаята, но аз нямах намерение да го пусна толкова лесно. Познавах го достатъчно добре, за да разбера кога се опитва да избяга от темата. Определено имаше някаква история.
Той продължи да върви напред, оставяйки ме да го следвам с куп въпроси.
– Кога се запознахте?
– Много отдавна.
Избягва, избягва, избягва.
– Той има военно излъчване. Служил ли е някога?
– Ще трябва да го попиташ.
– Благодаря, Алекс. Беше наистина добър разговор – казах със сарказъм в гласа.
Александър спря, обърна се към мен и се намръщи. Като че ли стигна до решение, той си пое дълбоко дъх.
– Майката на Хейл беше най-добрата приятелка на баба ми в детството. Оттам го познавам. Познавам го от целия си анти живот и е на работа при мен повече от десет години. Освен баба ми и дядо ми, той е единствения човек, на когото някога съм се доверявал напълно.
Споменаването на част от историята на Александър ме накара за момент да се затрудня с думите.
– О, разбирам – беше всичко, което казах. Исках повече подробности, но той сигурно знаеше, че признанието му ще предизвика въпроси. Той поклати глава и вдигна ръка, за да ми даде знак, че засега трябва да си прехапя езика.
– Ще ти разкажа за родителите си, Кристина. Ще сложа всички карти на масата и ще ти разкажа всяка една грозна подробност. Обещах ти, че ще го направя, а аз никога не се отказвам от думата си. Въпреки това не бързам много да преразказвам всичко. Искам да се насладя на тази вечер още малко.
Кимнах в знак на съгласие, без да знам какво друго мога да направя, освен да приема. Той изглеждаше тъжен. Но в изражението му имаше и нещо друго, сякаш разказването на историята му щеше да го пречупи по някакъв начин. Бях виждала много емоции да се въртят в дълбините на сапфирените му очи – от гняв и решителност до страст и похот. Но нито веднъж не бях виждала страх.
Изведнъж много се уплаших от това, което Александър искаше да ми каже. И за пръв път се запитах дали не е по-добре да държа кутията на Пандора затворена.