Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 19

19

Сънищата продължават повече от месец. Всеки от тях разкрива нов аспект на нейната личност. Една нощ тя е дива и непредсказуема. На следващата е срамежлива или хихикаща или срамежлива. Смее се и ръмжи, хапе и смуче. Тя ме води до ръба на оргазма, а после се отдръпва. Принуждава ме да изчакам. Наслаждава се на агонията ми.
Продължавам безрезултатно да търся и с всеки изминал ден се разочаровам все повече.
Но през нощта знам какво ме очаква. Кой ще дойде.
Част от мен, много малка част, се чуди защо това се случва сега, тя никога преди не ме е въвличала в някой от сънищата си. Никога преди дори не сме се доближавали до това да правим секс. По-голямата част от мен не се интересува и просто се наслаждава на пътуването. Но има и друга част, упорита част, която иска повече. Тази част
иска Дъч на живо и в плът. Иска ръката и. Устата и. Бедрата и, под моите. Иска я цялата. Всяка една частица. Тяло и душа. Тази част просто ще трябва да се задоволи с това, което има. Няма как да получи Дъч. Няма как да се справи с нея. Няма как да я имам. Дори и да се стигне дотам, дори и да може, в момента, в който тя види истината за мен, малките мръсни тайни, които нося, тя ще избяга към
хълмовете.
Затова засега се наслаждавам на това, което имам. Наслаждавам се на интимността.
Когато не обикалям задънените улици на всеки град в щата,
държа момичето под око. Моето момиче. Тя работи по случай с Енджъл и Куки, нейната съседка, секретарка и най-добра приятелка. Това е опасно. Трима адвокати вече са мъртви, затова оставам наблизо за няколко дни.
Тя също така работи по едно дело отстрани. Моето. Тя започва да събира две и две. Започва да подозира, че мъжът, когото привлича в сънищата си всяка нощ и забулената в плащ фигура, която я следва от деня на раждането и са едно и също лице. Но това все още не я води към мен.
Връщам се в болницата, в което държавата ме премести.
Нещо не е наред. Когато пристигам там, лекарите говорят с
управителя. Там е и Нийл Госет. Той е разстроен. Иска да ми дадът повече време.
По принцип, тъй като нямам близки роднини и няма кой да протестира, да подаде петиция да се обърне към съда, за да ме задържи на машината, държавата ще ме лиши от живот
след няколко дни. Лекарите казват, че няма надежда за възстановяване. Мозъкът ми е мъртъв. Имат право на това. Може би съм симулирал състоянието си прекалено добре.
Имам три дни, преди да дръпнат щепсела. Три дни, за да разбера как да симулирам собствената си смърт, без да бъда погребан жив. Или кремиран.
Може би ще накарам Амадор да открадне тялото ми. Колко трудно би било това?
Но Амадор не знае истината. Нямах време да му съобщя. Това
не е като да мога да отида при него и да му обясня ситуацията неподправено. Е, аз бих могъл, но тъй като той не може да вижда в свръхестественото царство, това не би имало никаква полза. А когато той идва в болницата, за да ме види, медицинската сестра никога не го оставя сам в стаята. Не можех просто да се събудя с магическа пръчка. Все още не. Трябваше да бъда на различни места и има
хора, които трябва да намеря.
Тъкмо се канех да проверя поредната следа, когато ме дръпна обратно към Дъч.
Този път тя не е заспала. Тя е под душа, а аз стоя зад нея, гол както в деня, в който съм се родил. Около нея се издига пара и аз пристъпвам към нея. Притискам се към гърба и. Плъзгам ръцете си нагоре по бедрата и ги поставям на кръста и.
Тя изпуска през устните си тиха въздишка, а кръвта нахлува в члена ми. Придърпвам я по-близо, а тя се протяга и прокарва пръсти по дупето ми.
Дъч е хлъзгава и гореща, а аз искам да се потопя в нея. Не ми се иска да я моля, но изглежда сме на едно мнение, когато тя прокарва ръка между нас, плъзга я по корема ми и обвива пръстите си около твърдата ми ерекция. Засмуквам рязко дъх и почти стигам до оргазъм. Твърде скоро. Твърде рано.
Обгръщам я с ръце, притискам я плътно към себе си, за да не помръдне. За да и попреча да създаде триене. Щом имам контрол над тялото, се навеждам близо до нея и допирам устата си до ухото и. След това прошепвам името и.
Тя остава неподвижна за микросекунда, преди клепачите и да се отворят и тя да се завърти с лице към мен. Но аз изчезвам. Като глупак развалям заклинанието.
Скачам обратно в банята и, за да се уверя, че е добре. Разтреперана, тя открехва завесата на душа и увива хавлиена кърпа около вкусното си тяло. Аз с годините се научих да прикривам формите си. Само шепа хора могат да видят когато съм безплътен, но сега мога да се скрия дори от тях. Дори от Дъч, когато се налага, макар че тя сякаш усеща, когато съм наблизо.
Не искам да я разстройвам, затова и оставям съобщение на огледалото. Върху парата пиша буквите ДЪЧ. След това си тръгвам. Наблюдавам я. Не я шпионирам. Не навлизам в нейното пространство, освен ако тя не ме повика. Но оставам близо до нея.
Следата завършва точно както всички останали. Води ме по задънена улица в преследване. Започвам да се чудя дали не съм сбъркал.
Чувам ботуши да отекват около мен. Около материалното ми тяло. Скачам обратно към болницата за дългосрочни грижи и я чувам да говори с О’Конъл, охранителя, който е определен да ме наблюдава. Тя е тук. От плът. Как, по дяволите, ме е намерила? Как е разбрала кой съм?
Зашеметен съм, докато се връщам в собствената си кожа. Тя е плътно прилепнала. Аз не съм сигурен, че ме хранят добре. Усещам момента, в който погледът и се приземява върху мен, имам чувството, че жури е излязло на съвещание, решавайки съдбата ми с няколко, несигурни гласове.
Разпознава ли ме? Харесва ли и това, което вижда?
Тя се приближава и топлината и е опияняваща. Привличането е дори още по-силно. Чувствам притегателната сила на нейния интерес. Приливът на желанието и. Бедрото и
докосва ръката ми. След това върховете на пръстите и се докосват до рамото ми.
– Рейес Фароу – казва тя, а гласът и се пречупва от емоции. – Моля те, събуди се. Ще изключат тази машина, ако не го направиш. Разбираш ли ме? Чуваш ли ме? Имаме три дни.
Тя се навежда по-близо и усещам мириса на кокосовия шампоан, който използва. На екзотичния парфюм, който разпръсква леко по кожата си. Основният аромат на нейната
женственост. Боря се с напрежението, което се надига под чаршафите, с мислено проклятие. Дори не мога да я усетя, без да ми стане, за бога.
А тя го прави още по-трудно. Не пенисът ми, а способността ми да му заповядвам. Тя навежда глава и поставя устата си върху моята. Устните и са сладки и топли, но електричеството, което преминава между нас, е като мълния. Към мен се устремяват образи и не мога да разбера дали са в моята или в нейната глава. Възпроизвеждам последния месец. Нощите, които прекарахме заедно. Невъобразимото удоволствие, усещането за сюрреализъм.
Тогава си спомням онази нощ преди толкова много време, когато Ърл ме преби до смърт. Когато за част от секундата изгубих съзнание. Когато плувах обратно към повърхността и я забелязах. Погледнах я. Ядосан, че някой ще види истината. Ядосан, че тя е толкова открита и под такива крещящи светлини.
Но после я видях отблизо. Златните и очи. Меката и уста. И аз съм зашеметен, че тя е истинска.
Тя започва да се разпада до мен. Не мога да и помогна, без да се откажа от измамата. Усещам как крайниците и се отпускат, а съзнанието и се отваря. Светлината и ме поглъща. Пропива се в мен. Осветява всяко тъмно кътче от психиката ми. И аз си спомням, всичко. В една голяма вълна на просветление си спомням всичко.
Започвам с първия път, когато я виждам. Трептяща светлина в огромната чернотата на вселената. Преди колко века беше това? Колко време съм я чакал? Тя се обръща и ми се усмихва, а аз съм изгубен.
Изоставям мисията си. Тази, в която трябва да бъда там, когато светлината се ражда като човек на земята. Тази, в която трябва да я убия, за да уловя душата и. Светлината. Порталът към небето. Превъзходната сила, която е присъща на нейния вид.
От мен се очаква да увия душата и с панделка и да я положа
в краката на баща ми. Не на отвратителния човек, който се преструваше на мой баща, а на истинския. Този, който ме изпрати да убия съда и да уловя светлината за собствените му машинации.
Вместо това аз чакам. Планирам. Намирам си семейство и се отказвам от паметта си, от идентичността, за да се родя на земята като човек. За да бъда отгледан близо до нея. За да
да я срещна на обща земя.
Трябваше да ходим заедно на училище. Трябваше да сме заедно в гимназията. Трябваше да живеем щастливо до края на дните си.
Очевидно баща ми не беше доволен, че промених плана му, затова ме хвърли в ръцете на изрод като Ърл Уокър. Това
се случва, когато баща ти е обществен враг номер едно. Това със сигурност обяснява много неща. Но аз не съм син на баща си. Не приличам на него. Не съм зъл.
Ако баща ми иска война, ако Сатана иска война, той ще я има. Той никога не е трябвало да ме създава. Никога не е трябвало да разпалва огъня на ада и да изковава такова чудовищно нещо. Такъв подъл звяр.
Дъч се срива и О’Конъл и помага да седне на един стол. Тя не е видяла последните образи. Тя не знае какво съм аз, а аз нямам намерение да и позволявам да разбере.
Усмихвам се вътрешно. Тя се превръща в як детектив. И тя иска да се събудя.
Може би трябва да го направя. Може би тя наистина може да ми помогне в търсенето ми. Да намеря отговори.
Никога не съм разбирал как е умрял Ърл. Кой го е направил. Как съм бил толкова съвършено накиснат. Надявах се да получа отговори от Сара. Тя излъга на свидетелската скамейка. Каза, че Ърл се е страхувал от мен. Че и двамата са се страхували.
Страхували са се за живота си. Защо би казала това, ако Ърл не я е подтикнал?
Но защо би я подтикнал към това? И защо постъпи така след като той е мъртъв?
Тя не искаше да го направи. Усещах всяка емоция, която преминаваше през алкохолизираната и глава когато беше на свидетелската скамейка, и последното нещо, което изпитваше към мен беше страхът. Тя все още ме желаеше, дори и след всички тези години. Предполагам, че трябва да бъда
благодарен, че никога не спомена Ким. Сега вече знам защо не го е направила. Харесваше и Ким. Не искаше да я замесва в нищо от това. В известен смисъл Сара я освободи.
Отидох да я видя – разбира се, без умисъл – няколко месеца след като бях осъден, но тя беше убита при нахлуване в дома и. Това беше, когато започнаха да се появяват притеснения в задната част на съзнанието ми.
Но пощенските картички са това, което ме закова. Ароматът на евтиния му одеколон. Семенната течност, размазана върху една от тях.
Ърл Уокър е жив и аз ще го намеря.

Назад към част 18

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *