Глава 8
„За мен “готвене” означава разтапяне на сирене върху всякаква повърхност.“
Надпис на тениска
Някак си успяхме да издърпаме Рейес нагоре по стълбите до апартамента ми. Той се пробуди на половината път и поиска да го отведем у дома, а не при Дилър. Даева караше на пикапа на Гарет, имайки в предвид, че може да се погрижи за себе си, ако се появяха кучетата на Aда, а Суопс караше джипа на Рейес. Не рискувахме да излезем на щатската магистрала, затова карахме към апартамента ми през жилищните райони, където движението не е толкова много. Никой не искаше някой да се обади на полицията, ако ни забележи с Рейес в каросерията на камиона, целите облени в кръв.
– Всичко е наред, госпожо Алън – казах възрастната съседка, която се показа през процепа на отворената врата. – Репетираме пиеса.
– Не бях чувал по-голяма глупост през живота си – каза Гарет изтощено.
Дилъра се държеше както обикновено, но усещах, че всяко движение му причинява болка. Раните по гърба му бяха сериозни.
– Ходих на курсове, – отвърнах, признавайки, колко глупаво звучеше оправданието защо сме целите в кръв. – Но нищо друго не му дойде на ум.
Все още ме тресеше от преживяното и от страх за живота на Рейес.
– Тук изобщо не сме защитени – каза Дилър, помагайки на Гарет с Рейес на второто стълбище. Ей богу, трябваше да имаме асансьор. – Правим огромна грешка. Имам сигурна къща.
– Тук достъпът им е забранен, незначителен демон-роб – каза Рейес през стиснати зъби, повтаряйки последните думи на Дилър, – или не усещаш нищо?
Даева замръзна, съсредоточен, да усети нищо, което аз определено не усещах, а след това кимна:
– Става.
– Какво става? – Изтичах напред да отворя вратата на апартамента си.
– Цялата територия е благословена. Не е свещена земя, разбира се, но на първо време е достатъчно.
– Благословена? – Попитах Рейес, изгаряйки от желание да помогна, но не знаех как да го докосна, за да не му причиня повече страдания.
– След случилото се в мазето.
– А-а-а, разбирам.
По едно време в мазето ни имаше цяла тълпа демони. Въобще не ми беше минало през главата да благославя къщата, за да им попречим. И изведнъж ме осени:
– А аз се чудех откъде ми е познат пича, който пръскаше за буболечки! Беше някакъв свещеник, нали?
Рейес се опита да кимне, но успя само да се намръщи от болка.
Очевидно в пръскачката човекът не е имал инсектицид, а светена вода.
– Сега, разбирам, защо в къщата има много паяци.
Светената вода предпазваше от демони, но не действаше на паяците. Реших възможно най-скоро да се обадя на истински специалист по насекоми. Не, нямам нищо против паяците. Като съседи ме устройват идеално. Въпреки че… не, изобщо не ме устройват.
С цената на тонове сила, спорове и суетене с моя страна, най-накрая измихме Дилър и Рейес, увихме ги в тиксо и зачакахме да се възстановят. Не можех да гледам раните на Рейес. Както и раните на Дилър. Съдраната кожата не радва окото, и само от един поглед получавах пристъпи.
Сложихме Рейес на моето легло, което табла до табла с неговото легло. Едно време имаше стена, докато някой не се сети да направи, така да се каже, ремонт. Сложила глава на крака на Рейес, свита на кълбо лежеше Артемида. Дилър зае дивана, а Гарет се разположи на удобното кресло, което преместихме от апартамента на Рейес.
Почти веднага и тримата заспаха. Суопс с нищо не показваше, че е ранен но бях готова да заложа и последния си долар, че имаше едно-две счупени ребра. Гарет също пострада, но смяташе, че няма право да се оплаква, тъй като раните му не бяха като тези на Рейес и Дилър.
Накрая поздравявайки г-н Уонг, мъртвия азиатец, който се рееше в ъгъла на хола ми, седнах на масата за вечеря и се заслушах в дишането на лекуващите се. Пред очите ми непрестанно изплуваха образите на адските хрътки. Никога в живота си не съм се страхувала толкова, че едва можех да гледам. В отчаян опит да изхвърля зверовете от главата си, взех телефона, обадих се на Куки в офиса, но не издържах и се разревах, докато тя не затвори. Зарязвайки всяка работа, Кук трябваше да изслуша цялата история, като едва не изплиска водата от аквариума заедно с Белведере.
Докато мъжете спяха, извиках и чичо Бобо. Сега тримата седим на масата, гледаме рибешкия танц на Белведере, а аз тихо, но набързо им разказах всичко, което ни се случи. Заливайки се в сълзи, разказах и за човека, който ме нападна, за неговата ужасна смърт и дори за това, че не се прибрах вкъщи, а отидох при Дилър. Разказах им, че опитвайки се да ме защити е изгорил дрехите ми. И как след това се върнахме в лудницата, и отново ни нападнаха. Казах им и за Дузината. Куки и Чибо имат право да знаят. Щом са в живота си, имат право да знаят всички подробности. Дори мислех да осветля и капитана, тъй като от известно време и той знае някои неща за мен, но реших да оставя това на чичо Боб. В разказа си наблегнах на основното. Имахме труп в ръцете си. Който, наистина, изчезна, но очевидно не е изгорял.
– А може ли….може ли тялото да го е взело някое от Дузината? – Попита Куки с мрачно изражение на лицето, държейки ме за ръка.
– Нямам идея. – Хлипах в хартиена кърпа, защото салфетките свършиха. Какво да кажа? Домакинските покупки явно не са моето нещо. – Съжалявам. – Подсмръкнах за петнадесет пъти. – Вероятно хормоните ми бушуват.
– Самоубийствени наклонности бушуват в теб! – Сърдито, шепнейки изхъхри Чибо. – За какъв дявол, този идиот те е завлякъл обратно в подземието, след случилото се?
– Повярвай ми, чичо Боб, Рейес най-малко искаше аз да ходя в лудницата Той просто ме остави за малко. Но ти трябва да се занимаеш с това – добавих аз и му дадох шофьорската книжка, която намерих в хладилника. – Този човек ме нападна. Но като цяло той търсеше Рейес. В никакъв случай не ходи там. Обещай ми.
– Миличка, но това вече е място на престъпление!
– Не, ако не кажеш на никого.
Чичо Боб се почеса под носа.
– Чибо – наведох се напред, молейки го да се вслуша в думите ми, – не можеш да направиш това. И няма да изпращаш никого. Може да се окаже, че всеки, който влезе там, да срещне смъртта си. Рейес и Дилър живеят само благодарение на своето наследство.
– Ти наричаш това наследство?
– Чичо Боб, не се шегувам. Тези зверове… Не съм виждала нищо подобно през живота си, а сам знаеш, че съм виждала не малко.
За няколко секунди той се замисли, след което въздъхна тежко:
– Ще се поровя за този човек. Ако намеря нещо, ще ти кажа.
– Благодаря ти. Ще кажеш ли на капитана?
– Още не знам. Трябва да помисля.
– Съжалявам, че те поставих в такова положение.
– Скъпа, – той ме хвана за ръката, – не бива да се обвиняваш. Ти не си като нас и всички го знаем. Радвам се, че мога да бъда до теб, когато имаш нужда.
Бях толкова развълнувана от думите му, че сълзите ми отново потекоха на три потока. Наведох се напред и го прегърнах силно.
– Благодаря ти много.
– Той ми харесва – каза Куки, като посочи момчето, спящо на Софи, тоест на дивана ми.
Изтривайки бузата му, пуснах чичо Боб.
– Ти харесваш всички деца.
– Не и моето – каза приятелката ми.
– Чувам всичко. – Това беше Амбър, рожбата на Куки.
Оказа се, че вече е успяла да дойде и стои зад гърба ми.
– И, трябва! Не знаех, че си тук. – Кук ми намигна, а Амбър взе да рови в кутиите с храна. – Как се справяш в училище?
– Има дни, в които ужасно искам земята да се разтвори и наведнъж да погълне всички учители, – започна Амбър, но изведнъж забеляза спящия красавец, изтегнат на дивана.
Черните коси бяха разпръснати върху декоративната възглавница чак до рамото му. Половината от лицето му беше скрито от ръката му, но това не пречеше на човек да осъзнае колко е невероятно красив. Амбър премести поглед към втория спящ красавец, който заемаше креслото. После надигна брадичка и видя третия сънливец в спалнята.
– Какво се е случило с Рейес? – Прошепна развълнувано Амбър, но аз почувствах, че заедно с безпокойството има и вълна от любопитство.
– Всичко ще бъде наред – отвърнах аз.
– Слънчице, можеш ли да ровиш в нашите кутии? Яденето при леля Чарли е опасно за живота. Навсякъде има зелени неща.
– В дъвчащите бонбони няма неща! – Въздъхнах аз.
– Добре. – Амбър отново загледа Дилър. – Искате ли да ви донеса нещо? Крекери? Кокосова вода? Дъвка?
Бих се разсмяла, но ступорът ми не беше преминал. Освен това, вече три пъти влизах под душа, но разбитите ми мисли и емоции, някак си не искаха да се връщам към нормалното. .
– Няма нужда, слънце – каза Куки. – Бягай вече.
– Добре. Само не забравяйте за панаира. Всички трябва да дойдете.
– За нищо на света няма да го пропусна – заявих, когато Амбър ме прегърна за сбогуване. Веднага след като затвори вратата, се развиках на Куки. – Тя в цирк ли работи? Защо никой не ми е казал?
– Няма никакъв цирк. И не се тревожи. Не е задължително да ходиш.
– Задължително е и още как! Живея само за панаира. За панаира и шоколадовите бисквитки. Макар че, не в такъв ред, разбира се.
Не живеех заради това или заради друго, но така ми се пиеше, че езикът ми беше станал грапав. Голяма чаша мока лате щеше да оправи положението, но не-е-е-е. Трябва да износя Пип. Кълна се, тази бременност няма да я преживея.
– Е, ще отида да се поразровя за този тип – каза Чибо и стана от масата.
Куки го последва.
– Добре – протегнах се, отново потапяйки се в чувството за вина.
Чибо имаше много случаи и без тази задача, която беше непосилна за един полицай. „Виждаш ли, мили мой чичо, някъде в мой имот има труп, но ти не казвай на никого и недей да разследваш. А, да! Бях цялата обляна в кръв и изгорих дрехите си. Изобщо не е подозрително, нали?” Да-а. Няма по-лоша племенница от мен
– Сестра ти ще дойде след час – напомни Куки.
Ударих се по челото:
– Съвсем забравих! Тя ще ме убие.
– Тя просто се тревожи за сватбата и бебето. Ще й се обадя.
– Благодаря ти, Кук.
– Скоро ще донеса вечеря, а ти наглеждай момчетата.
– Дадено.
Когато Чибо и Куки си тръгнаха, отидох в спалнята да нагледам годеника си. Той лежеше по гръб, покрил челото си със здравата ръка. Наведох се и погледнах раните. Тези, които се виждаха изпод лентата, започваха да се лекуват. Клетките на Рейес се възстановяха невероятно бързо. Оставаше ми само да се моля вътрешните наранявания по раменете да направят същото.
Исках да легна и да прегърна Рейес, но се страхувах да не го събудя. Затова се върнах в хола и седнах на масичката за кафе пред дивана, за да проверя как се справя Дилър. Той лежеше в същата поза като Рейес. Честно казано, бях изумена. Гърбовете и на двамата бяха издрани до кокал. Умът ми не го побираше, как е възможно да се спи върху такива рани. Силна, почти като на Рейес, ръката му покриваше челото, но знаех, че даева не спи.
– Как се чувстваш? – Попитах, отпивайки от чашата с вода.
– Не мога да ти кажа истинското си име – отговори Дилър, без да сменя позите.
– Защо?
– Научавайки истинското име на демона, получаваш власт над него. Изненадан съм, че знаеш истинското име на Реязиел.
Вече за втори път този ден чувах тези думи. Свещеникът ми беше казал същото.
– Всички сме толкова уморени.
Отпускайки ръката си, Дилър я постави на подлакътника на Софи. В приглушената светлина сияеха внимателните бронзови очи. Не знам защо, но ме придърпваха към Дилър, като магнит. В това придърпване нямаше нищо интимно. Само доверие. Не разбирах откъде идва, но още при първата ни среща разбрах, че мога да му се доверя.
– И все пак – каза отново даева, като ме погледна, така както аз го гледах, – Реязиел никога не те наричал с истинското ти име. И у кого е повечето власт?
– В мен – измърморих аз, напълно разбирайки за какво говори.
Единият ъгъл на устната му се повдигна.
– Добре. Скоро ще имаш нужда от тази увереност. – Погледът му падна върху корема ми. – Може ли?
Поклатих глава.
– Може ли – какво?
– Да те докосна.
Поглеждайки към Пип, помислих няколко секунди и след това кимнах, питайки се какво има предвид Дилър.
Мръщейки се от болка, даева вдигна ръка и внимателно постави длан върху корема ми. Не знам какво можеше да почувства там. Сега Пип беше просто малка група клетки. Сърцето й още не беше започнало да бие. Но още от първите дни чувствах нейната топлина като пулсираща светлина вътре в мен.
Дилър се отпусна, сякаш това го успокояваше, облекчаваше болката.
– Как се казва? – Попита той, без да отваря очи.
Огледах се, за да видя дали Гарет се е събудил. Той наистина беше буден и мълчаливо наблюдаваше как даева, демона-роб от ада, който нямаше нито една причина да ни помага, и който рискуваше собствения си живот за нас, някак си усещаше връзка с дъщеря ми.
– Аз първа попитах – казах аз.
Усмихнат, Дилър премести дланта си и пръстите му бяха много близо до Вирджиния, моят основен отличителен женски атрибут. Очевидно Пип беше по-ниско, отколкото си мислех.
– Ако ти кажа как да ме наричаш, ще имаме ли сделка?
– А-ха. Някак си се поразрових в твоето, така да се каже, мръсно бельо, но всичко, което намерих, беше името на хазяина ти. Още не мога да повярвам, че изразходвах толкова много енергия, а нищо не разбрах за теб.
– Аз съм на земята по-дълго от теб, скъпа. Трябваше да се науча да внимавам.
– Добре, приемам облога. И така, как да те наричам?
Най-накрая очите му се отвориха и бронзовите пръстени болезнено засияха.
– Ош. Можеш да ме наричаш Ош.
– Ош, – повторих аз, опитвайки се да свържа името с демона, който лежеше на дивана пред мен и изглеждаше като младеж. Според мен това е скромно име за едно много опасно момче. – Харесва ми. А фамилно име имаш ли?
– Това не е истинското име на демона, ако за това питаш.
– Въобще не. – Взех мобилния си. – Просто искам да знам какво да запиша под номера ти. Ако някой види в телефона ми думата “Дилър”, ще си имам проблеми.
Даева се усмихна широко:
– Вилион. Така ме наричаха преди много векове, когато за първи път се появих на земята.
За секунда останах зашеметена, а след това написах името и фамилията му в телефона си.
– Думата идва ли от това, за което си мисля/мерзавец, злодей/?
– Имаш предвид живот, изпълнен с пиянство и разврат?
– А-ха.
– Да, Шарлот – отвърна той, с гладък и кадифен, като шикозно уиски глас. – Едно време бях много лошо момче.
– Добре – кимнах аз, – дотук добре. А Рейес знае ли истинското ти име?
– Знае го. – Стори ми се, че в гласът на дилъра прозвуча съжаление. – Макар че в ада никога не го е използвал.
– Тогава ще го попитам. За сега ще бъдеш Ош.
– Е, как се казва? – Напомни ми той.
– Още не съм го измислила. Засега я наричам Пип.
Смеейки се тихо, Ош погали корема ми и дръпна ръката си.
– Не знам защо, но е подходящо.
– Благодаря ти. И аз мисля така.
Отново лягайки по гръб, той потръпна от болка.
– Защо с Рейес спите по гръб? Раните са ужасни. Няма ли да е по-удобно по корем?
Ош потърка лицето си. Колкото и да се опитваше да не го показва, очите му примигнаха.
– Вече знаеш нещо за това, откъде сме дошли. Затова ще кажа само: по корем ставаш по-уязвим. Никой, считащ себе си за демон няма да спи по корем.
– Ето какво било…
Да, не очаквах такъв отговор. Значи, всичко е свързано с инстинктите за оцеляване. Любопитно.
– Бих те посъветвал да зададеш друг въпрос – каза внезапно Даева, махвайки на ъгъла на г-н Уонг. – Например, защо в апартамента ти се рее безбожно могъщо същество.
***
Прекарахме цялата вечер вкъщи. През повечето време гледах към моя мълчалив мъртъв съсед. И по-рано ми бяха казвали, че г-н Уонг е много силен, само, че той просто си висеше в ъгъла, когато за първи път дойдох в този апартамент. Тоест, той беше тук от самото начало и изобщо не се е появявал от нищото, за да ми разваля живота. Въпреки, че остава въпросът: защо някой толкова мощен, виси в ъгъла на апартамент насред Албакърки? Не трябва ли да да се занимава с нещо по-интересно?
Исках да попитам Ош, но очите му отново се затвориха, сякаш вече не можеше да се бори със съня. Затова реших да отложа този разговор. Все пак, докато гледах г-н Уонг, не видях нищо ново, макар, че не можех да се отърва от мисълта, че всичко това е някак си свързано. Г-н Уонг. Дузината. Дори обсебената къща. Може би демонът се заселил там, само, защото адските кучета се появиха на земята? Както и да е, скоро ще разбера. След няколко дни ще се срещна с отец Глен. Надявам се, че ще намеря поне някои отговори. И може би ще намеря някой демон, който да харесва името ми през цялото време.
Куки и Амбър донесоха вечеря. Пристигна и чичо Боб, измъчващ се от милиони въпроси, но нямах сили, нямах желание да им отговарям. Имах само драскотини, а се почувствах като изцеден лимон. Не мога да си представя, как се чувстват в момента моите трима спътници.
Рейес едва се помръдна да яде, но Ош обясни всичко: колкото по-дълбок е сънят, толкова по-бързо ще настъпи изцелението. Оказа се, че Рейес може да изпада в кома, и за няколко часа да се излекува от смъртоносни рани.
– Всички можем – добави даева, като ме погледна внимателно. – Той получи повече, така, че един от нас ще трябва да пази.
– Значи, не можеш да се излекуваш толкова бързо, колкото него?
– Не. Но ще мога, когато той се събуди. Изпадам в състояние, подобно на застой и след ден ще бъда като нов. – Замисляйки се, той погледна към тавана. – Максимум след два. Между другото това е потресаващо, – каза на Куки и Амбър, усуквайки спагети с вилицата.
Амбър, малката безсрамничка, изпадна в екстаз. Между другото, тя е влюбена в Куентин, нашия общ глух приятел, но разбирах защо се възхищава на Ош. По дяволите, трябва да свикна с факта, че пичът се казва Ош. Някакси името изобщо не му подхождаше. Може би, както често казвам, бързо ще свикна. Ош Вилион. Чудя се дали ще ми позволи да го наричам Ош Дяволска рисунка? Съмнявам се.
– Накратко – каза Чибо, гледайки тревожно към Ош, – човекът, който те е нападнал днес, е бил в затвора с Рейес.
Аз кимнах:
– Е, държа се грубо, така, че не съм изненадана. Кога е бил освободен?
– Там е работата. Никой не го е освобождавал.
Свалих вилицата.
– Така ли?
– В регистрите на затвора пише, че е починал преди две седмици.
– Какво?!? – Опулих се. – Не може да бъде! Мога да различа жив човек от мъртъв.
– Още не знаеш най-интересното.
– Добре. И кое е най-интересното в тази история?
– Умрял от инфаркт. Далеч бил от шестдесетте.
– Добре! – Пичът, разбира се, имаше проблеми, но се съмнявам, че включваха сърдечни заболявания.
– Продължаваме да ровим, миличка. Вероятно тук има някаква бюрократична грешка.
– Ами, разрови по-дълбоко. Изведнъж се появява някакъв пиян… – прехапах устна, не знаейки какъв отговор искам да чуя. – Говори ли с капитана?
– Говорих. Съжалявам, скъпа, но не знаех какво друго мога да направя.
– Не, не, всичко е наред. И какво каза той?
– Съгласен е с мен. Сега можем напълно да се заемем със случая. Човекът, който те е нападнал, според документите вече е мъртъв. Знаейки, че има опасност, не мога да изпратя нашите момчета там. Пък, и как да обясня всичко?
Видимо се отпуснах. Имах късмета да живея още един ден и да не съм окована с белезници за убийство или слепота. А това означава, че денят е бил успешен.
– Но той иска да ти зададе няколко въпроса – добави чичо Боб.
– Не искам! Между другото, говорих с Ракетата. Всички, които са писали предсмъртни бележки, са мъртви. Но единия от тях, за който ми каза сутринта, е бил жив до обяд. Кога са намерили бележката?
– Жена му каза, че е видяла бележката в кухнята, когато се е събудила. Всичко било на мястото си, нищо не е откраднато. Освен съпруга й.
– А той успял ли е да се облече? Взел ли си е телефона? Може би дори да е изпил чаша кафе?
– Не, не и не. Съдейки по думите на съпругата му, той е изчезнал посред нощ.
– Утре ще отида при нея. А след това при семействата на първите две жертви.
– Има и четвърта“, намеси се Куки и ни изненада.
– За какво говориш, скъпа? – Попита Чибо.
Скъпа. Миличка. Не е ли малко скоро.
– Ето, вижте. – Куки взе купчината хартии, които беше донесла по-рано.
Тогава не им обърнах внимание, но сега изгорях от любопитство.
– И така, – започна Кук, – в “Лос Анджелис Таймс” се появи статия за жена на име Фийби Дюрант, която е изчезнала безследно преди два месеца. Оставила бележка, в която е написала, че ще скочи от моста Голдън Гейт, но не взела нищо със себе си. Нито дамската чанта, нито телефона, нито ключовете за колата, нито колата си. Полицията в Лос Анджелис открила някои доказателства в дома на жена, които сочели, че е имало борба, но нищо категорично. В банята открили счупена чаша, по стените – няколко неопределени драскотини. Такива следи по стените могат да бъдат оставени от обувки, ако някой е бил влачен против волята му. Но е възможно да бъдат и обикновени домашни щети. – Куки ни предаде статията и посочи с пръст сканираното копие на предсмъртното писмо. – Погледни бележката. Почеркът съвпада с почерка на жената, но…
– Думата, – прекъснах я аз, четейки текста. – Колко души използват думата “славен” в предсмъртните си писма?
– Точно така.
– Умница – похвали Кук, чичо Боб.
Тя срамежливо му се усмихна.
– Как успя да го вземеш? – Попитах аз, размазвайки копието от бележката.
– Изпрати ми го един сладък младеж от архива. Трябваше да обещая, че ще му се обадя, ако някога се озова в Града на ангелите. – Кук намигна на Чибо. – Хареса гласа ми.
– Мамо! – Възкликна Амбър. – Използвала си женски трикове, за да манипулираш мъж, когото дори не познаваш!
Куки се усмихна:
– Те са за това. Яж си салатата.
Амбър сбърчи нос, а мишока Гарет, които ходи до ада и обратно, и демонът Ош, който се беше измъкнал от същия този ад, се закашляха едновременно, опитвайки се да прикрият смеха си.
Господи, какъв странен живот имах!
***
След като, Куки, Амбър и Чибо си тръгнаха, попитах Ош дали трябва да му сменя превръзката. Кълна се, че въпросът прозвуча странно дори и на мен.
– Тиксото не трябва да се маха, докато не зарасне всичко, – отказа ми даева. – Представяш ли си изобщо какво е да откъснеш лепяща лента от отворена рана?
Бях поразена. Не, по дяволите, не си представям и, колкото и странно да изглежда, не изгарях от желание да пробвам върху себе си.
– Значи, ще разбереш, кога всичко е зараснало?
Този път той зае креслото, а Гарет седна на Софи.
– Ще разбера, – настанявайки се по-удобно, отговори Ош.
– Имаш ли нужда от нещо?- попитах Суопс.
– Имаш ли обувки на токчета?
Хвърлих му възглавницата. Защо все още се нуждаем от декоративни възглавници? Той я пъхна под главата си и, усмихвайки се, затвори очи. Не мога да си представя на какво се усмихваше Гарет. След запознанството му с мен, целият му живот се обърна с главата надолу. Явно съм малко момиченце, но все пак докарвам чума, която не дава покой на човечеството. И как стигнах до това?!
Назад към част 7 Напред към част 9