Глава 14
Два ярки фара осветиха тялото на Кат и силният рев на камиона изпълни главата ми. Ръцете ѝ бяха вдигнати, сякаш се опитваше да се предпази. Видях я в съзнанието си, счупена и смачкана на горещия асфалт. Огънят и животът в сивите ѝ очи угасват завинаги и тогава ме обзе гняв.
Не се поколебах.
Призовавайки Източника, аз наруших всяко правило на нашия вид за наносекунда. За Кат.
Избликът на енергия беше толкова силен и суров, че нагорещи въздуха около нас. Гръмотевица отекна в долината. И камионът спря. Всичко по превозното средство и вътре в него просто спря, увисна във времето. Земята потрепери под краката ми.
Напрегнат, задържах превозното средство, призовавайки всичко в себе си. Малки изблици светлина искриха около камиона. Шофьорът беше замръзнал. Времето беше замръзнало, с изключение на мен и Кат.
Тялото ми започна да трепери от усилието и светът придоби белезникав оттенък.
Кат свали ръце и бавно се обърна. Очите ѝ бяха широко отворени, когато вдигна ръка към гърдите си. Тя направи крачка назад.
– Боже мой…
Нямаше да мога да задържа камиона още дълго, докато съм в човешката си форма. Знаех, че очите ми сега блестяха, преливаха. Имах избор. Всяка секунда щях да загубя контрол и камионът щеше да продължи първоначалния си път и да премаже Кат. Или бих могъл да застраша още повече Кат и Ди, и моята раса, като ни разоблича. Но поне Кат щеше да е жива, колкото и дълго да успее да оцелее след среща с аруминиан. Не се поколебах в избора си.
Промяната се случи почти веднага, започвайки първо с вените ми. Интензивна бяла светлина ги изпълни и след това ме обля, заменяйки дрехите и човешката ми кожа. Треперенето премина покрай ръцете ми, през гърдите ми и надолу по тялото ми. Силата избухна, плъзгайки се към нея.
И тогава бях напълно в истинската си форма, осветявайки целия проклет път.
Кат ме виждаше такъв, какъвто бях в действителност.
В далечината чух Ди да крещи, но не можех да си позволя да загубя фокус. Чак след като измъкна Кат от сигурната смърт.
Кат погледна назад към камиона. Колата се тресеше, шофьорът също. Нямаше да мога да го задържа още дълго, а шофьорът щеше да има следа. Както и Кат. Но не можех да се притеснявам за шофьора. Това, че е с чуждестранен номер, означаваше, че след като го пусна, той ще изчезне от тази страна.
Двигателят на камиона издаде пронизващ звук, опитвайки се да тръгне, и аз посегнах към повече от източника. Докато енергията преминаваше през формата ми, топка от интензивна топлина нарасна в корема ми, заплашвайки да ме изгори. Нашият вид можеше да насочва енергията под формата на светлина, но дори ние имахме граници.
Точно когато си помислих, че със сигурност ще загубя контрол, Кат се отмести. Дръпнах Източника назад и той се блъсна в мен, като ме събори крачка назад, докато камионът профуча покрай нас и изсмука последната част от енергията ми. Улицата беше празна.
Мамка му.
Кат тичаше по алеята. Трябваше… Господи, дори не знаех какво ще правя. Сега мисленето беше безсмислено, особено след като всъщност не бях мислил какво правя от момента, в който тя стъпи с единия си крак на пътя. Затичах се след нея. По средата на алеята се появи Ди, но Кат я избегна и продължи да бяга право към гората.
– Стой тук – извиках на Ди.
– Но…
– Точно това имам предвид, Ди. Стой на страна!
За първи път тя усети предупреждението в гласа ми и видя сериозността на ситуацията. Тя се отдръпна с изражение на ужас на лицето си. Това, което се случи тази вечер, беше това, за което я предупреждавах през цялото време.
Само дето аз бях този, който ни разобличи.
Клони ме блъскаха и късаха ризата ми, докато тичах след Кат. Следвайки я извиках, но тя не спря и нямаше да я преследвам цяла нощ. Изоставих човешката скорост и в рамките на един миг бях до нея.
Хванах Кат отзад, с ръце около кръста ѝ. Паднахме на земята в плетеница от крака. Извъртях се, преди да се ударим в земята, поемайки тежестта на падането. Претърколих се, притискайки я в мъхеста трева под мен.
Кат полудя.
Тя удари с ръце гърдите ми и ме започна ме блъска.
– Махай се!
Хванах раменете ѝ, принуждавайки я да се застане неподвижно, преди да се нарани. – Спри!
– Махни се от мен! – изпищя тя, извивайки се, опитвайки да използва бедрата си, за да ме отхвърли.
Друг път грубите ѝ движения щяха здраво да поставят главата ми определени мисли, но не и сега.
– Кат, спри! Няма да те нараня!
Дивият ѝ поглед се свърза с моя и тя замря под мен, само гърдите ѝ се повдигаха и спускаха хаотично. Никой от нас не помръдна за време, което ми се стори цяла вечност. Паника изпълни погледа ѝ, смесен с неизплакани сълзи.
Това ме разкъса.
– Няма да те нараня. Никога не бих могъл да те нараня.
Кат вече не ме удряше. Тя ме гледаше с тези широко отворени красиви очи. Част от паниката намаля, но тя все още беше уплашена. Тялото ѝ потрепери, когато погледна настрани, притисна буза към тревата, докато стисна очи.
Какво щях да правя?
Не можех да ѝ позволя да разкаже на света за нас. В този момент имаше само две възможности. Да се погрижа за нея, нещо което Матю доброволно би направил. Или някак си да я убедя да си мълчи. Не бях рискувал всичко, за да я спася от този демоничен камион, за да ѝ навредя сега.
Бавно, за да не я стресна, поставих пръста си под брадичката ѝ и внимателно обърнах главата ѝ към моята.
– Погледни ме, Кат. Трябва да ме погледнеш веднага.
Тя държеше очите си плътно затворени.
Измъкнах се, пренасяйки тежестта върху краката си, докато хванах бузите ѝ. Кожата ѝ беше гладка и твърде хладна. Пръстите ми погалиха линията на челюстта ѝ и тогава видях, че ръцете ми леко трепереха. Не знаех дали мога да я накарам да разбере, но трябваше да опитам. Трябваше да спра куршума, насочен право към главата ѝ.
– Моля те – прошепнах.
Гърдите ѝ рязко се повдигнаха, а после тя ме погледна. Погледът ѝ проследи лицето ми и знаех, че се опитва да съпостави това, което вижда сега, с това, което бе видяла отстрани на пътя. Бледата лунна светлина пробиваше през дърветата, плъзгайки се по скулите и устата ѝ.
– Няма да те нараня – опитах отново. – Искам само да говоря с теб. Трябва да говоря с теб, разбираш ли?
Тя кимна.
Затворих очи, изпускайки въздишка. Изведнъж ме обзе умора.
– Добре. Ще те пусна, но обещай ми, че няма да бягаш. Вече не ми се иска да те преследвам. Този последен малък трик почти ме унищожи.
Отворих очи и я видях да ме наблюдава внимателно.
– Кажи го, Кат. Обещай ми, че няма да бягаш. Не мога да те оставя да си сама. Разбираш ли?
– Да – прошепна тя дрезгаво.
– Добре.
Облегнах се назад, плъзнах ръката си по бузата ѝ и след това се преместих настрани. Приклекнал на петите си, я гледах как се измъква, докато гърбът ѝ не се притисна към едно дърво. Изчаках няколко секунди, за да видя дали пак ще откачи. Когато това не стана, аз седнах пред нея. Прокарах ръка през косата си, преглъщайки проклятията за един месец напред.
– Защо трябваше да излезеш пред камиона? Опитах всичко, за да те предпазя, но ти трябваше да отидеш и да развалиш цялата ми упорита работа.
Тя притисна трепереща ръка към челото си.
– Не го направих нарочно.
– Направи го.
Поставих ръка в скута си.
– Защо се премести тук, Кат? Защо? Аз…справяхме се добре и тогава ти се появи и всичко отиде по дяволите. Нямаш идея. Мамка му. Мислех, че ще имаме късмет и ще си тръгнеш.
– Съжалявам, че все още съм тук. – Тя се притисна още повече към дървото, прибирайки краката към гърдите си.
Исках да се ударя.
– Само влошвам нещата. – Поклащайки глава, опитах отново. – Ние сме различни. Мисля, че сега осъзнаваш това.
Тя постави чело на коленете си за момент и сякаш се овладя. Тя вдигна глава.
– Деймън, какво си ти?
Усмихвайки се тъжно, потърках длан по слепоочието си.
– Трудно е за обяснение.
– Моля те, кажи ми. Трябва да ми кажеш, защото съм на път да си загубя ума. – Гласът ѝ се повиши.
Срещнах погледа ѝ и казах истината.
– Не мисля, че искаш да знаеш, Кат.
Дъхът ѝ секна, докато ме гледаше. В изражението ѝ се прокрадна разбиране. Ако ме попита това, което знаех, че иска да знае, всичко щеше да се промени. Всичко вече се беше променило, но ако ме попиташе, щях да ѝ кажа истината. Щях да ѝ дам достатъчно информация, за да докажа, че можем да ѝ се доверим.
Или пък да се обеси.
Просто нямаше други възможности.
Кат издиша тихо.
– Ти човек ли си?
Излаях кратко.
– Не сме оттук.
– Така си мислих?
– Да, предполагам, че си разбрала, че не сме хора.
Тя си пое треперещо дъх.
– Надявах се да греша.
Отново се засмях, въпреки че нищо от това не беше смешно.
– Не. Ние сме от много, много далеч.
Ръцете ѝ се стегнаха около краката.
– Какво имаш предвид под „много далеч“? Защото изведнъж започвам да си представям началото на Междузвездни войни.
Защо не бях изненадан от факта, че тя се сети за това?
– Не сме от тази планета.
Устата на Кат се отвори и после затвори.
– Какво си ти? Вампир?
Завъртането на очите ми беше толкова епично, че се страхувах, че очите ми ще заседнат в очните ябълки.
– Ти сериозно ли?
– Какво? – В гласа ѝ се надигна разочарование. – Казваш, че не си човек, и това ограничава избора от това, което можеш да бъдеш! Спря камион, без да го докоснеш.
– Твърде много четеш. – Издишах бавно. – Не сме върколаци или вещици. Зомбита или каквото и да било.
– Е, радвам се за това със зомбитата. Харесва ми да мисля, че това, което е останало от мозъка ми, е в безопасност – промърмори тя и аз я погледнах остро. – А аз не чета твърде много. Няма такова нещо. Но няма и такова нещо като извънземни.
Наведох се бързо напред, поставяйки ръце върху свитите ѝ колене. Очите ѝ се разшириха, когато се впиха в моите.
– В тази огромна, безкрайна вселена, смяташ ли, че Земята – това място – е единствената планета с живот?
– Н-не – заекна тя. – Така че такива неща… това е нормално за вашия… По дяволите, как се наричате?
След известно мълчание се облегнах назад и се опитах да разбера кой е най-добрият начин да направя това. Никога преди не ми се е налагало да обяснявам на някого за нас. Това беше за първи път, а тя изглеждаше така, сякаш я делят секунди от истеричен смях, което не е непременно добре.
– Мога да ти кажа какво си мислиш – признах аз. – Не че мога да чета мислите ти, но е изписано навсякъде по лицето ти. Мислиш, че съм опасен.
Тя намокри устните си.
– Това е откачено, но не ме е страх от теб.
– Така ли? – През мен премина изненада.
– Да. – Тя се засмя и в това имаше тревожна нотка. – Не приличаш на извънземно!
Извих вежди.
– А как изглеждат извънземните?
– Не… не като теб – изсумтя тя. – Те не са прекрасни…
– Мислиш ли, че съм прекрасен? – Усмихнах се.
Очите ѝ се присвиха.
– Млъкни. Сякаш не знаеш, че всички на тази планета те смятат за добре изглеждащ.
Тя направи гримаса. – Извънземните – ако съществуват – са малки зелени човечета с големи очи и тънки ръце или… или гигантски насекоми, или нещо като буци малко същество.
Изпуснах силен смях.
– Да! Толкова се радвам, че намираш това за смешно. Че искаш да прецакаш мозъка ми повече, отколкото вече си го направил. Може би съм си ударила главата или нещо подобно.
Тя започна да се изправя.
– Седни, Кат.
– Не ми казвай какво да правя! – Изстреля тя в отговор. Това беше моето Коте. Изпуснах облекчена въздишка. Ако можеше да ми крещи, значи не беше толкова уплашена, колкото се страхувах. Може просто да успеем да преминем през тази проклета буря.
Изправих се плавно, като държах ръцете си отстрани, докато позволявах на очите ми да се променят.
– Седни.
Кат се втренчи в мен – втренчи се в това, което вероятно зелените ми очи правеха, светеха нереално. Тя седна. И махна към мен.
Тя буквално ми показа среден пръст.
Еха. Как бих могъл да не оценя, че има здрав гръбнак? Ухилих се още по-широко. Това момиче може да ме убие, ако ѝ позволя.
– Ще ми покажеш ли как наистина изглеждаш? Не блестиш, нали? И моля те, кажи ми, че почти не целунах гигантско насекомо, което се храни с мозъци, защото сериозно, аз ще…
– Кат!
– Съжалявам – промърмори тя.
Затваряйки очи, се борех за търпение и спокойствие. Когато бях сигурен, че мога да се променя, без случайно да изгоря половината гора, свалих човешката си кожа. Разбрах в момента, в който трансформацията е завършена, защото я чух да казва:
– По дяволите.
За нея изглеждах като човек, направен от светлина, което не беше много далеч от истината. Това бяхме в действителност. Отворих очи. Кат вдигна ръка, закривайки очите си. Светлината, която излъчвах, беше интензивна и превръщаше нощта в ден.
Когато бях в истинската си форма, не можех да говоря на език, който Кат би разбрала, така че направих нещо, което бях правил само с онези от моя вид. Това също беше забранено. Но така беше и с всичко, което правех в момента, така че наистина, можех да го направя.
Луксианите имаха способността да предават мисли телепатично един на друг. Можехме да общуваме по този начин, ако бяхме в истинските си форми, което не се случваше често, но хората можеха да ни чуват и отговарят. Ние не можехме да чуем мислите им.
„Така изглеждаме.“
Кат ахна.
„Ние сме същества от светлина. Дори в човешка форма, ние можем да огъваме светлината според волята си.“ – Направих пауза. – „Както виждаш, не приличам на гигантско насекомо. Или… искра.“
– Не – прошепна тя.
„Или някаква топка малко същество, което намирам за обидно, между другото.“ Вдигнах ръката си, протегнах ръка към нея с длан нагоре.
„Можеш да ме докоснеш. Няма да боли. Предполагам, че е приятно за хората.“
Тя преглътна, докато гледаше ръката ми и после нагоре към до мястото, където бяха очите ми. Протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха моите. Удар от електричество, напълно безопасно, се прехвърли от моята ръка към нейната. Белезникаво-червена светлина затанцува нагоре по ръката ѝ. Усмихнах се, когато очите ѝ се разшириха.
Набирайки смелост, тя обви пръсти около моите, карайки малки лъчи светлина да излязат и да обиколят китката ѝ. Светлината ми обгърна ръката ѝ.
„Реших, че ще ти хареса.“
Истината беше, че и на мен ми хареса. В истинската си форма бях свръхчувствителен към всичко. Хареса ми докосването ѝ. Вероятно малко прекалено.
Освободих ръката си и отстъпих назад. Светлината ми бавно изчезна и след това се върнах във формата, която тя добре познаваше.
– Кат.
Тя се втренчи в мен, бавно поклащайки глава.
Може би трябваше да изчакам цялата работа на „покажи и кажи“.
– Кат?
– Ти си извънземен – прошепна тя, сякаш се опитваше да се убеди.
– Да, всъщност това се опитвах да ти кажа.
– О… о, уау. – Тя изви ръката си и я притисна към гърдите си. – Откъде си? От Марс?
– Дори не си близо. – Разсмях се. – Ще ти разкажа една история. Става ли?
– Ще ми разкажеш история ли?
Кимнах, докато прокарвах пръсти през косата си.
– Всичко това ще ти прозвучи безумно, но се опитай да си спомниш какво си видяла. Какво знаеш. Видя ме да правя неща, които са невъзможни. Сега за теб нищо не е невъзможно.
Изчаках, за да съм сигурен, че ме е разбрала.
– Там, откъдето сме, е отвъд Абел.
– Абел?
– Това е най-отдалечената галактика от вашата, на около тринадесет милиарда светлинни години от тук. А ние сме на още около десетина милиарда. Няма достатъчно мощен телескоп или космическа совалка, за да стигне до нашия дом. Никога няма да има.
Сякаш домът ни все още съществуваше, помислих си, докато се взирах в разтворените си длани.
– Всъщност, няма значение, дори и да има такъв телескоп. Домът ни вече не съществува. Беше унищожен, когато бяхме деца. Ето защо трябваше да напуснем, да намерим място, което е сравнимо с нашата планета по отношение на храна и атмосфера. Не че трябва да дишаме кислород, но не боли да го правим. Сега дишаме по навик.
По чертите ѝ блесна разпознаване и се обзалагам, че си мислеше за деня на езерото.
– Значи няма нужда да дишаш?
– Не и наистина. – Аз повдигнах рамене. – Правим го по навик, но има моменти, когато забравяме, когато плуваме.
– Продължавай.
Изчаках за момент, чудейки се дали тя може да се справи с всичко това и след това реших да го направя. Отказах да призная, че в мен имаше част, която искаше тя да знае всичко, която отчаяно искаше да знае какво би си помислила, ако ме познаваше истински.
– Бяхме твърде млади, за да знаем какво е името на нашата галактика. Или, дали дори нашият вид е чувствал необходимостта да назовава такива неща, но аз помня името на нашата планета. Казваше се Лукс. А ние сме Луксиани.
– Лукс – прошепна тя. – На латински това значи светлина.
– Дойдохме тук преди петнадесет години, възползвайки се от метеоритен дъжд, с други като нас. Но има много, които са дошли преди нас, вероятно през последните хиляда години. Не всички от нашия вид са дошли на тази планета. Някои отидоха по-далече в галактиката. Други сигурно са отишли на планети, на които не са могли да оцелеят, но когато се разбра, че Земята е идеална за нас, тук дойдоха още. Разбираш ли ме?
Погледът ѝ беше празен.
– Мисля, че да. Казваш, че има още като теб. Семейство Томпсън – те като теб ли са?
Кимнах.
– Оттогава всички сме заедно.
– Колко от вас са тук?
– Точно тук ли? Поне няколкостотин.
– Няколкостотин – повтори тя. – И защо тук?
– Ние… оставаме на големи групи. Не е… е, това няма значение в момента.
– Каза, че сте дошли по време на метеоритен дъжд? Къде е вашият космически кораб? Носът ѝ отново направи онази сладка бръчка.
Извих вежди.
– Нямаме нужда от неща като кораби, за да пътуваме. Ние сме леки – можем да пътуваме със светлината, все едно да се возим на стоп.
– Но ако сте от планета, отдалечена на милиарди светлинни години и пътувате със скоростта на светлината… Милиарди години ли ви отне, за да стигнете до тук?
Наистина ли е сметнала това наум?
– Не. По същия начин, по който те спасих от онзи камион, ние сме в състояние да огъваме пространството и времето. Не съм учен, така че не знам как точно работи, просто го можем. Някои са по-добри от други.
Тя кимна бавно, но имах чувството, че е само инстиктивно. Тя не откачи, така че това поне беше добра новина.
Продължих, сядайки обратно.
– Можем да остаряваме като хора, което ни позволява да се слеем нормално. Когато пристигнахме тук, си избрахме… телата.
Тя трепна, а аз вдигнах рамене. Какво бих могъл да направя? Това беше истината.
– Не знам как иначе да го обясня, без да те изплаша, но не всеки от нас може да променя външния си вид. Това, което избрахме, когато стигнахме тук, е това, с което останахме.
– Е, ти добре си избрал тогава.
Ухилих се, докато прокарвах пръсти по тревата.
– Копирахме това, което виждахме. Това изглежда работи само веднъж за повечето от нас. И как сме израснали, при условие, че бяхме деца, когато дойдохме за да приличаме на това, нашата ДНК трябва да се е погрижила за останалото. Винаги сме по трима, родени по едно и също време, ако се чудиш. Винаги е било така.
Гледах я как седна обратно, на не повече от един фут пред мен.
– В по-голямата си част сме като хората.
– С изключение на това, че си топка от светлина, която мога да докосна?
Усмивката ми се разля.
– Да, това и ние сме много по-напреднали от хората.
– Какво имаш предвид под много напреднали? – тихо попита тя.
– Да кажем, че ако някога влезем във война с хората, вие няма да спечелите. Нито след един милиард години.
Тя замръзна и след това се облегна назад. Вероятно трябваше да запазя това малко знание за себе си.
– Какви са нещата, които можете да правите?
Срещнах погледа ѝ.
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
Кат поклати глава.
– Не. Не можеш да ми кажеш нещо подобно и да не ми кажеш всичко. Ти… ти ми го дължиш.
– Начинът, по който аз виждам нещата са, че ти си ми длъжница. Вече три пъти те спасявам – посочих аз.
– Как три пъти?
– Вечерта, когато беше нападната, сега и когато реши, че Аш трябва да има на главата си спагети. – Отметнах ги от пръстите си. – Хайде да няма четвърти път.
Изражението ѝ бе белязано от объркване.
– Спасил си ме от Аш?
– О, да, когато каза, че може да ти сложи край, тя наистина го имаше предвид.
Въздъхнах и наклоних глава назад.
– По дяволите. Защо не? Не е като вече да не знаеш. Всеки от нас може да контролира светлината. Можем да я манипулираме така, че да не ни виждат, ако не искаме. Можем да разсеем сенки, каквото и да е. Не само това, но можем да впрегнем светлината и да я използваме. И повярвай ми, когато казвам, че никога не искаш да бъдеш ударена с нещо подобно. Съмнявам се, че човек може да оцелее.
– Добре… – Тя изви ръце една в друга, движение, което изглежда не осъзнаваше. – Чакай. Когато видяхме мечката, видях проблясък на светлина.
– Това бях аз и преди да попиташ, не съм убил мечката. Изплаших я. Припадна, защото беше близо до светлината. Мисля, че затова имаше такъв ефект върху теб. Не съм сигурен защо те засегна тогава, а не сега. Както и да е, всеки от нас има някакви лечебни свойства, но не всеки от нас е добър в това – продължих, свеждайки брадичка. – Добър съм, но Адам – едно от момчетата на Томпсън – на практика може да излекува всичко, стига да е все още малко живо. И ние сме почти неразрушими. Единствената ни слабост е, ако ни хванете в истинската ни форма. Или може би да ни отрежат главите в човешка форма. Предполагам, че това ще свърши работа.
– Да, отрязването на глави обикновено върши работа.
Ръцете ѝ се плъзнаха към лицето ѝ и тя хвана главата си с тях.
– Ти си извънземен.
Повдигнах вежди към нея.
– Има много неща, които можем да правим, но не и докато не навлезем в пубертета, а дори и тогава ни е трудно да го контролираме. Понякога нещата, които можем да правим, могат да станат малко … ненормални.
– Трябва да е… трудно.
– Да, така е.
Тя свали ръце, притискайки ги към гърдите си.
– Какво друго можеш да правиш?
Погледнах я.
– Обещай да не бягаш отново.
– Обещавам – каза тя и после кимна. Много сладко.
– Можем да манипулираме предмети. Всеки обект може да бъде преместен. Но ние можем да направим нещо повече.
Пресегнах се и взех едно паднало листо. Задържах го между нас.
– Гледай.
Докосвайки се до Източника, оставих топлината да обхване ръката ми до върховете на пръстите ми. От него се изви дим, а след това прехвърча малка искра. Пламъци, ярки и оранжеви, изригнаха от пръстите ми, облизвайки листата. За времето, необходимо на сърцето да направи един удар, листото го нямаше.
Кат се изправи на колене и се приближи. Гледах я изненадан. По пръстите ми пращяха пламъци. Тя вдигна ръка и постави пръстите си близо до пламъците. Когато дръпна ръката си назад, очите ѝ бяха разширени от удивление.
– Огънят не те ли наранява?
– Как може нещо, което е част от мен да ме наранява? – Свалих ръката си, разклащайки я, за да угасят пламъците. – Виждаш ли? Всичко изчезна.
Тя се приближи още по-близо.
– Какво друго можеш?
Гледах я за секунда и след това се усмихнах, преди да се задвижа по-бързо, отколкото тя можеше да проследи. В една секунда седях пред нея, а в следващата се бях облегнал на дървото, на няколко крачки от нея.
– Как… за бога… чакай! Правил си това и преди. Зловещото, тихо движещо се нещо. – Тя се облегна назад, замаяна. – Движиш се толкова бързо.
– Бързо като скоростта на светлината, Коте. – Стрелнах се напред и бавно седнах. – Някои от нас могат да манипулират телата си извън формата, която сме избрали първоначално. Като преминаване във всяко живо същество, човек или създание.
Тя погледна надолу и после отново нагоре.
– Затова ли Ди избледнява понякога?
Какво по дяволите?
– Виждала ли си това?
– Да, но реших, че ми се привижда.
Навеждайки се настрани, тя разгъна краката си, изпъвайки ги. Разбира се, това привлече вниманието ми, заради… е, краката.
– Изглежда, тя го правеше, когато се чувстваше удобно. Само ръката ѝ или очертанията на тялото ѝ избледняваха навътре и навън.
Отместих поглед от краката ѝ и кимнах.
– Не всички имаме контрол върху това, което можем да правим. Някои се борят със способностите си.
– Но не и ти?
– Аз съм просто толкова страхотен.
Тя завъртя очи, но после се изправи.
– Ами родителите ти? Каза, че работят в града, но никога не съм ги виждала.
Върнах се към опипването на тревата.
– Родителите ни никога не са стигали до тук.
– Аз… съжалявам.
– Недей. Беше отдавна. Ние дори не ги помним.
– Боже, чувствам се толкова глупаво – каза тя след малко. – Знаеш ли, аз наистина мислех, че работят извън града.
– Не си глупава, Кат. Ти виждаше това, което искахме да видиш. Много сме добри в това.
Аз въздъхнах.
– Е, очевидно аз не съм достатъчно добър.
Когато я погледнах отново, тя имаше онова далечно изражение на лицето си.
– Справяш се по-добре с това, отколкото очаквах.
– Е, сигурна съм, че ще имам достатъчно време да се паникьосам, или да получа малък нервен срив по-късно. Сигурно ще си помисля, че съм си загубил ума.
Тя прехапа устната си.
– Можеш ли… можете ли всички да контролирате какво мислят другите за вас? Да четете мисли?
Поклатих глава.
– Не. Нашите сили се коренят в това, което сме. Може би ако нашата сила – светлината – бъде манипулирана от нещо, кой знае. Всичко би било възможно.
В очите ѝ блесна гняв и тя настръхна като малко ядосано коте.
– През цялото това време си мислех, че полудявам. Вместо това ти ми казваше, че ми се привиждат неща или си измислям глупости. Сякаш ми направихте извънземна лоботомия. Направо срахотно.
Очите ми се присвиха, докато се взирах в нея.
– Трябваше. Не бива никой да знае за нас. Бог знае какво щеше да стане с нас тогава.
Кат издиша грубо и можех да разбера, че се бори да се успокои.
– Колко… хора знаят за теб?
– Има някои местни жители, които си мислят, че сме бог-знае какво – обясних аз. – Има клон на правителството, който знае за нас, в Министерството на отбраната, но това е всичко. Те не знаят за нашите сили. Те не бива да узнават – почти изръмжах, срещайки очите ѝ. – Министерството на отбраната смята, че сме безобидни изроди. Докато спазваме техните правила, те ни дават пари, домове и ни оставят на мира. Така че, когато някой от нас полудее от силите си, това е лоша новина по няколко причини. Опитваме се да не използваме силите си, особено около хора.
– Защото ще разкрие какъв си.
– Това и… – Потърках челюстта си, внезапно уморен. Не исках да призная, че я излагам на опасност. – Всеки път, когато използваме силата си около човек, това оставя следа върху него, позволява ни да видим, че той е бил около някой като нас. Така че ние се опитваме никога да не използваме способностите си около хора, но ти… е, нещата никога не вървяха по план при теб.
– Когато спря камиона, това остави ли… следа върху мен? – Когато не отговорих, тя започна да навързва нещата. – А когато изплаши мечката? Това може ли да се проследи от други като вас? Значи Томпсън и всички други извънземни тук знаят, че съм била изложена на твоето… извънземно моджо?
– До голяма степен – казах аз. – И те не са много доволни от това.
– Тогава защо спря камиона? Очевидно съм огромна отговорност за теб.
По дяволите, това не беше ли най-важният въпрос? И Андрю, и Матю вероятно биха поискали да знаят отговора, ако им кажа, че Кат знае какви сме, а аз наистина се надявах този разговор никога да не се случи. Наистина не знаех как да отговоря на този въпрос.
Или може би знаех, но не исках да го кажа на глас.
Кат си пое дълбоко въздух.
– Какво ще правиш с мен?
Вдигнах поглед.
– Какво ще правя с теб ли?
– Тъй като знам какъв си, това ме прави заплаха за всички. Ти… можеш да ме запалиш и бог знае какво още.
Не можех да повярвам какво казва. Знаех, че съм голяма работа за нея, но хайде де. Трябваше да усети, че между нас има нещо повече. Не е ли усетила? Мамка му. Може би не. Може би бях толкова добър в моите глупави умения, както тя ги наричаше, че нямаше представа какво наистина започвам да чувствам към нея. Замислих се да ѝ кажа всичко. Как само това, че бях около нея, ме кара да се усмихвам повече, отколкото преди. Възхищавах се на нейната смелост и начина, по който отстояваше себе си, и особено начина, по който се изправяше срещу мен и моите тъпотии. Когато едно топло чувство започна да расте в гърдите ми, аз го потисках още в зародиш, с образа на моя мъртъв брат и жената, в която се беше влюбил. Не, все пак беше по-добре да се разделим, но това не означаваше, че поне не мога да облекча страховете ѝ.
– Защо щях да ти казвам всичко, ако щях да ти направя нещо?
Устните й се свиха.
– Не знам.
Приближавайки се към нея, протегнах ръка, но спрях, когато тя се отдръпна от мен. Стомахът ми потъна, когато пръстите ми се свиха около празния въздух.
– Няма да ти направя нищо. Става ли?
Тя прехапа тази долна устна.
– Как можеш да ми имаш доверие?
Друг въпрос, на който беше трудно да се отговори. Този път, когато протегнах ръка, тя не се отдръпна. Извих пръст под брадичката ѝ, задържайки погледа ѝ в моя.
– Не знам. Аз просто ти вярвам. И честно казано, ако кажеш на някой, кой ще ти повярва. Освен това, ако вдигнеш много шум, ще доведеш МО, а не искаш това. Те ще направят всичко, за да се уверят, че човешкото население не знае за нас.
Кат сякаш разбра какво имам предвид и за момент погледите ни се задържаха. Бяхме свързани не само от физическото докосване, но и от истината. Когато тя се отдръпна от мен, не ми хареса особено.
И не ми хареса, че не ми хареса.
– Значи затова каза всички онези неща по-рано? – Попита тя с тих глас. – Не ме мразиш?
Погледът ми падна върху ръката ми, когато я пуснах. Езикът ми завъртя думите.
– Не те мразя, Кат.
– И затова не искаш да бъда приятелка с Ди, защото се страхуваш, че ще разбера истината?
– Да и защото си човек. Хората са слаби. Те не ни носят нищо друго освен проблеми.
Да, това излезе по-грубо, отколкото възнамерявах, но така вероятно е по-добре. Тя трябваше да знае какъв е залогът – за всички нас.
Очите ѝ се присвиха.
– Ние не сме слаби. И вие сте на нашата планета. Какво ще кажеш да проявиш малко уважение, приятелю.
Заля ме веселие.
– Разбрано. – Огледах я. – Как се справяш с всичко това?
– Все още го обработвам. Не знам, но не мисля, че ще откача.
– Радвам се да го чуя. – Изправих се на крака.
– Добре тогава, нека те върнем, преди Ди да си помисли, че съм те убил.
– Наистина ли би си помислила това? – Бавно попита тя, сякаш се страхуваше от отговора.
Гледах я от мястото, където се извисявах над нея и когато срещна погледа ми този път, знаех, че вижда студенината в него.
– Способен на всичко, коте. Да убия, за да защитя семейството си, не е нещо, което бих се колебал да направя, но не това е нещото, за което трябва да се тревожиш.
– Е, това е добре да се знае – промърмори тя.
Наклоних глава настрани.
– Има други, които ще направят всичко, за да притежават силите, които Луксиан имат, особено моите. И ще направят всичко, за да се доберат до мен и моите близки.
– И какво общо има това с мен?
Приклекнах и се огледах около нас.
– Следата, която оставих върху теб при спирането на камиона, може да бъде проследена. И в момента светиш като зарята на Четвърти юли.
Дъхът ѝ секна.
– Ще те използват, за да стигнат до мен. – Протегнах ръка, издърпвайки листо от косата ѝ. След това докоснах бузата ѝ, където кожата ѝ беше наранена през нощта, когато беше нападната. – И ако те хванат… смъртта би била облекчение.
Назад към част 13 Напред към част 15
