Глава 10
Беше странно, че при всичко, което се случва с Кат, прекарах няколко часа след училище в петък, закачайки около един милион хартиени фенери. Разместването на мебелите не ни отне никакво време. Едно движение на китката и масите бяха подредени до стената. Беше похарчила малко състояние за свещи и подправки и цялата къща миришеше на есенно повръщане.
Дий бръмчеше наоколо щастливо, тананикаше си развълнувано и аз наистина се надявах заради нея тази вечер да не се случи нищо лошо. Не беше като да не можехме да се контролираме, но освен Кат и… и Бетани, не канихме хора в нашия дом. Наистина не исках огромна група хора тук, защото Лидия или друг старейшина вероятно ще ни посети още веднъж след този уикенд, но Ди искаше да го направи.
Така че аз го исках за нея.
Адам и още някои бяха започнали да пристигат, когато стигнах до горния етаж, за да си взема бърз душ. Докато навличах чифт дънки, които бях измъкнал от коша за дрехи, можех да чуя бръмчене на гласове и смях долу.
Щеше да бъде дълга нощ.
Подсуших мократа си коса, отворих вратата на банята и излязох. Спалнята ми не беше такава, каквато я бях оставил. Основната промяна беше фактът, че не беше празна.
Аш се беше облегнала на таблата на леглото ми, с протегнати крака, кръстосани в глезените. А това бяха дълги крака. Роклята ѝ всъщност беше просто голяма риза. Не че се оплаквах. Беше хубава гледка.
Но мястото ѝ не беше в спалнята ми, на леглото ми.
Въздишайки, хвърлих кърпата върху облегалката на бюрото си.
– Какво правиш тук, Аш?
Едното ѝ рамо се повдигна, когато яркосиният ѝ поглед се плъзна по голите ми гърди и после по-надолу. Не като че не беше виждала това и преди.
– Исках да видя дали имаш нужда от помощ.
Устните ми потрепнаха, докато отивах към гардероба си.
– С какво?
– Всичко, от което имаш нужда.
Повдигнах вежди, докато вдигах стара тениска от пода. Изглеждаше чиста.
– Няма нищо, от което да се нуждая. – За да поясня, в тази стая нямаше нищо, от което имах нужда. – Но благодаря за…
Когато се обърнах, Аш беше станала от леглото и стоеше точно пред мен. Тя грабна блузата от ръката ми и я метна през главата си. Намръщих се, но тя сложи двете си ръце на гърдите ми и ме блъсна… блъсна силно. Гърбът ми се удари в стената.
Аш беше силна, дяволски силна и ако някога го забравиш, вероятно ще ти срита задника от тук до Мериленд. Или да те прегази.
Ха!
– Липсваше ми – каза тя, а погледът ѝ проследи пътя на ръцете ѝ, които се приближаваха ужасно близо до копчето на дънките ми. – Е, липсваха ми някои части от теб и си помислих, че тъй като ти си тук и аз съм тук, можем да направим това парти малко по… – Тя прехапа долната си устна, докато се взираше в мен през мигли. – Интересно.
– Аш… – Хванах китките ѝ, махайки ръцете ѝ от мен. Тя се съпротивляваше, но колкото и силна да беше тя, аз бях по-силен. Очите ѝ се присвиха, когато брадичката ѝ се повдигна.
– Колкото и примамливо да е това предложение, а наистина е… – казах аз и това беше истина. Бях мъж, а Аш беше невероятно секси и също така знаех точно какво може да ми предложи това момиче и то много добре. – Но ще пропусна.
Тя се наведе и краката ѝ докоснаха моите.
– Наистина ли?
– Наистина. – Внимателно я отдалечих няколко крачки назад и след това я заобиколих. Наведох се, грабнах блузата си от пода и я преметнах през главата си.
За момент Аш ме наблюдаваше и след това се засмя.
– Е, мамка му, току-що загубих облог.
Оправяйки подгъва на ризата си, я погледнах намръщено.
– Какъв облог?
– Андрю е убеден, че си привлечен от онова момиче – каза тя и аз можех само да предположа, че „онова момиче“ е код за „Кат“. – Аз му казах, че не си толкова глупав.
– Наистина ли? – Скръстих ръце.
– Да и затова му казах, че мога да докажа, че не си бил хванат от човешко момиче.
Веждите ми се повдигнаха.
– Обзаложила си се с брат си, че ще си легнеш с мен? Това е някак смущаващо, на около сто различни нива.
Аш пренебрегна това, като завъртя очи.
– Явно съм сбъркала, а той е прав.
Тя се отпусна на края на леглото.
– И защо мислиш, че е прав?
Тя погледна надолу към себе си и след това ме прикова с объркан поглед.
– Сериозно ли? Отказваш се от това? Имаш сериозен проблем.
Втренчих се в нея и после се засмях.
– Хубава логика.
– Можеш да се смееш колкото си искаш, но е сбъркано – и не, не говоря за факта, че току-що си ми отказал. – Тя кръстоса крака и въздъхна. – Това, което се случва с нея, е сбъркано.
Аз въздъхнах.
– Аш…
– Тя е човек, Деймън. Разбираш, нали? И да, тя знае какви сме и се отнася готино към нас. Тя спаси живота ти и нека ѝ дадем проклет златен медал, но това не променя факта, че тя е човек – продължи тя, срещайки погледа ми. – Мислиш ли, че имаш бъдеще с нея? Че Старейшините просто ще те оставят на мира? Че Министерството на отбраната ще се съгласи да градиш бъдеще с човек? Мислиш ли, че Кат ще бъде щастлива да живее в лъжа през целия си живот, защото това ще бъде необходимото, за да може връзката ви да продължи. Тоест, ако и двамата не умрете заради това.
Честно казано, не бях мислил за бъдещето.
– Знаеш ли какво още няма да се промени? В момента тя е долу с човешко момче.
Погледът ми се изостри, когато издишах бавно. Не казах нищо, защото всичко, което щях да кажа, биха били ругатни. Пъхнах краката си в чифт стари кожени джапанки и тръгнах към вратата.
– Не очаквай да ти помогна за това – предупреди тя.
Отворих вратата и смехът от долния етаж стана по-силен.
– Нямам нужда от твоята помощ.
– Деймън…
Поглеждайки я през рамо, се усмихнах леко.
– Но оценявам, че си достатъчно загрижена, за да ми го предложиш и имам предвид точно това, което казвам. Задържах погледа ѝ, надявайки се, че ме е разбрала. – Наистина.
Аш отново завъртя очи.
Излязох от спалнята си и тръгнах надолу по коридора. Музика и гласове се носеха. На върха на стълбището усетих топлото изтръпване по тила ми. Кат беше тук и всичко, което Аш беше казала за нас, за бъдещето ни заедно, беше напълно вярно.
Но не промени това, което желаех.
Не промени нищо, въпреки че трябваше.
Бях тъп като Доусън.
Вземайки стъпалата по две наведнъж, забелязах Кат в момента, в който се появих във фоайето. Тя беше на вратата с глупака с бронзова коса. Той ѝ се усмихваше, докато вдигаше очи. Погледите ни се срещнаха. Усмихнах се, а неговата усмивка бавно изчезна от лицето му.
Кат се обърна и погледът ѝ веднага намери моя и веднага загубих способността си да си спомня как да накарам дробовете си да работят. По дяволите, с какво беше облечена?
Беше с черна рокля, тясна около бюста, а надолу се спускаше на вълни и свършваше малко над коляното. Върху роклята беше сложила някаква червена жилетка, закопчана отпред, но това не отвличаше погледа ми от меките издутини, които привличаха вниманието ми.
По дяволите, тази рокля…
Исках да я сваля със зъби.
С крайчеца на окото си видях някой да се приближава към мен, но спря по някаква причина. Може би са усетили, че не трябва да застават между мен и това, към което бях отправил поглед. Отметнах кичур коса от очите си и устните ми се разтегнаха във вълча усмивка, когато някой спомена точно това, за което и аз си мислех. Че съм стъпил на пътеката на войната, или нещо подобно.
Заобикаляйки групички от хора, които само смътно разпознавах, видях, че ръката на глупака е някъде зад Кат. Спрях пред тях, като си казвах, че не мога да му счупя ръката. Кат нямаше да се зарадва на това.
– Здравей…
– Не мисля, че имахме шанса да се запознаем онази вечер пред закусвалнята. Казвам се Блейк Сондърс. – подавайки ми ръка, каза той.
Погледнах ръката на Блейк и след това насочих вниманието си към Кат.
– Знам кой си.
Тя ококори очи.
– Това е Деймън Блек.
Усмивката на глупака помръкна.
– Да, и аз знам кой е той.
Подсмихвайки се под носа си, аз се изправих в целия си ръст, което ме постави една глава по-висока от човека.
– Винаги е приятно да срещнеш още един фен.
Той поклати леко глава и след това се обърна към Кат.
– Е, трябва да тръгвам.
Тя се усмихна колебливо.
– Добре. Благодаря за всичко.
Всичко? Какво, по дяволите, означаваше това? И той сериозно ли се наведе към нея, докато стоях тук? Да. Наведе се. Момчето искаше да умре. Скръстих ръце на гърдите си, докато го гледах как я прегръща сковано.
Тогава Кат го целуна по бузата.
Прочистих гърлото си.
Глупака се дръпна назад, като се смееше тихо.
– Ще ти се обадя. Дръж се добре.
– Винаги – каза тя и го пусна.
Той ми се ухили и след това излезе през вратата и очевидно изобщо не беше уплашен.
Като си играеше с медальона, Кат ме погледна намръщено.
– Знаеш ли, не би могъл да бъдеш по-голям идиот, дори и да се беше постарал.
Извих вежди.
– Мисля, че ти казах да не излизаш с него.
– Мисля, че ти обясних, че само защото ти си казал така, не означава, че няма да излизам с Блейк.
– Така ли? – Погледът ми проследи обсидиана, точно там, където се беше сгушил на много приятно място. Сведох глава към нейната. – Изглеждаш много добре тази вечер, Котенце.
Отне ѝ малко време преди да отговори.
– Мисля, че заслугата е на Ди, но тя е свършила и страхотна работа с декорирането на къщата.
– Не ѝ позволявай да те заблуди, че е направила всичко това сама. Тя ме ангажира от момента, в който се прибрах вкъщи.
– О! – По лицето ѝ се изписа изненада. – И двамата сте свършили страхотна работа.
Опитвах се и не успявах да задържа очите си над врата ѝ. По дяволите, тази рокля отговори на въпроса дали изчервяването ѝ е пътувало на юг.
– Откъде имаш тази рокля?
– От сестра ти – отвърна тя любезно.
Ами по дяволите. Намръщен, потръпнах, когато се оформи мисленият образ на сестра ми, облечена в роклята.
– Дори не знам какво да кажа за това.
– Да кажеш за какво, скъпи?
Сепнах се при звука от гласа на Аш. Секунда по-късно тя беше прегърнала кръста ми. Инстинктът ми искаше да се дръпна, но от друга страна, не видях ли току-що Кат да целува глупака? Беше по бузата, но все пак. Спуснах миглите си, наблюдавайки Кат, докато Аш прилепваше предната част на тялото си към мен.
За кратко, но беше там, проблясък на гняв, който леко потъмняваше очите ѝ, когато погледна Аш. Гневът съществуваше, само ако имаше ревност, а ако Кат ревнуваше…?
Усмихнах се мързеливо.
– Много сладка рокля. На Ди е, нали? – попита Аш. – Мисля, че я купи, когато пазарувахме заедно, но на нея стои малко по-свободно.
О, по дяволите. Понечих да отговоря, но Кат отговори веднага, което трябваше да предположа. Тя нямаше нужда да я защитавам.
– Мисля, че си забравила да си сложиш дънките или долната част на роклята. – Каза тя.
Аш се усмихна, но после отново се обърна към мен.
– Скъпи, ти изчезна толкова бързо. Трябваше да претърся целия горен етаж за теб. Защо не се върнем в стаята ти и не довършим започнатото?
О, по дяволите. Всички дяволи. Издишах през носа си, когато се измъкнах от прегръдката на Аш. Погледнах Кат и този гняв… беше изчезнал, но имаше един твърде бърз проблясък на емоция, преди тя да повдигне вежди към мен. Преди да успея да кажа и дума, тя се завъртя, минавайки между двойка, която изглеждаше на секунди от забременяване, и две смеещи се момичета.
– Кат – извиках аз.
Тя продължи напред, гърбът ѝ беше неестествено изправен.
Ругаейки под носа си, погледнах Аш.
– Ти сериозно ли?
Усмивката ѝ беше самодоволна.
– Казах ти, че няма да ти помагам.
– Това не беше необходимо и ти го знаеш.
Тръгнах след Кат и изминах няколко крачки, преди да спра. Извих се настрани и сграбчих момчето, което се занимаваше с някаква мацка на дивана ми. Издърпах го нагоре и го завъртях. Беше Дони, от горните класове, като мен.
– Какво..? – Дони спря в момента, в който разбра кой е.
Блъснах го назад, хвърляйки на момичето кратък поглед.
– Не тук. Никога. Схвана ли?
– Разбрах – отвърна той.
Пуснах Дони и стигнах до кухнята, преди Аш да ме настигне. Тя се стрелна пред мен.
– Добре каза тя. – Може би отиваш твърде далеч.
– Мислиш ли? – Намръщих се, когато зърнах сестра си. Тя беше с Кариса и Лиса, но вниманието ми беше насочено към начина, по който Адам разтриваше ръката ѝ.
Аш стисна ръце пред себе си.
– Но ти видя това, което и аз видях, нали? Тя целуна онзи…
– По бузата – изръмжах.
– Сякаш има разлика. – Тя размърда вежди. – И той е някак секси.
– Аш…
– Добре, но той наистина е секси.
Лиса ни подмина, прокарвайки ръка по къдравата си коса.
– Кой е секси? Ти? – Тя се ухили невъзмутимо. – Да. Такъв си.
– Също и Блейк – намеси се Аш и аз наклоних глава настрани, втренчен в нея. – Нали, Кариса?
Лиса се намръщи.
– Да. Между другото – тя посочи гърдите си с червената чаша – аз съм Лиса.
Аш сви рамене, докато подръпваше подгъва на роклята си.
– Няма значение.
Човешкото момиче се втренчи в Аш.
– Добре. Не е като двете с Кариса да си приличаме. Аз съм бяла със страхотна нотка на латиноамериканка, а Кариса е наполовина черна и наполовина азиатка. Трудно е да ни объркаш.
Е, Лиса имаше право и наистина стана неудобно. Аш се втренчи в нея, очевидно безразлична.
– Но няма значение – каза Лиса. – Защо говорим за това колко добре изглежда Блейк? Не че имам нещо против да си бъбрим за това.
– Той беше тук с Кат. – Ръката на Аш се протегна и тя измъкна нова чаша от хватката на някакъв случаен човек. Огледа съдържанието и каза: – Тя го целуна.
– По бузата – казах отново аз.
Лиса се изкиска.
– Аз бих го целувала и на друго място.
Погледнах я.
– И теб също – добави тя бързо и аз се намръщих. Тя се изкиска. – Е, ако нямах гадже, това е.
– Ъъъ, добре е да знам.
Сърцето ми започна да бие учестено, сякаш току-що бях пробягал една миля. Притеснение извиваше червата ми.
– Виждали ли сте Кат?
Лиса отпи от питието си.
– Излезе навън, за да подиша чист въздух. Не изглеждаше много щастлива.
– Хм – промърмори Аш.
Щях да залепя на устата ѝ тиксо.
– Благодаря – казах на Лиса и след това стрелнах с поглед Аш, който я предупредих да не ме следва.
Този път Лиса ме спря на задната врата. Тя постави ръката си върху горната част на ръката ми и когато я погледнах, в изражението ѝ имаше искреност.
– Боже, тя ще ме убие, че казвам това – каза тя. – Но Кейти те харесва. Наистина е така. Просто го запомни.
Ъгълчето на устните ми потрепна.
– Знам.
Навън ме обля хладен нощен въздух. Вратата се затвори, заглушавайки някои от звуците. Слизайки от верандата, тръгнах между къщите. Не изглеждаше, че тя си е у дома. Спрях близо до верандата и огледах безкрайния поток от коли, който стигаше чак до празната къща в края на улицата.
Погледнах обратно към къщата на Кат. Добре, че майка ѝ беше на работа тази вечер.
Дали майка ѝ също щеше да е заета и на рожедния ѝ ден – утре? Доколкото знаех, майка ѝ обикновено работеше в събота вечер. Идеята Кат да прекара рождения си ден сама не ми хареса. Но не това беше проблемът. Къде по света тя…?
Далечният звук на счупено стъкло ме спря. Очите ми се присвиха. Няколко врати на коли се затръшнаха, но звукът беше по-далеч. Минах покрай тях и около средата на алеята, тилът ми започна да изтръпва.
Бинго.
Кат беше близо до празната къща.
Насочих се към гористата местност и след това набрах скорост, заобикаляйки задната част на къщата. Забавих, когато я забелязах да върви назад. Бутнах един ниско висящ клон настрани и излязох от гората.
– Какво правиш тук, Кат?
Раменете ѝ бяха прегърбени.
– Току-що взривих куп прозорци.
– Какво? – Приближих се. – Кървиш. Какво стана? – Направих пауза. – Къде са обувките ти?
Тя погледна надолу към краката си.
– Свалих ги.
Стрелнах се към нея и видях малки парчета стъкло, полепнали по жилетката ѝ. Започнах да ги махам.
– Кат, какво стана?
Вдигайки глава, тя рязко си пое въздух.
– Вървях и се натъкнах на Саймън…
– Той ли ти направи това? – Ръцете ми замряха и кълна се във всички звезди на небето, някой щеше да е мъртъв до края на нощта.
– Не! Не! Сблъсках се с него, а той беше разстроен заради теб. – Очите ѝ срещнаха моите.
– Каза, че си го пребил?
– Да, направих го. – И имах чувството, че ще го направя отново.
– Деймън, не можеш да биеш момчетата, само защото говорят лошо за мен.
– Всъщност мога. – Махнах всички стъкла, които можех да видя и спуснах ръце отстрани. – Той го заслужаваше. Няма да лъжа. Направих го заради това, което говореше. Това бяха лъжи. Той много добре е знаел какво казва – какво се е опитал да направи – да направи на теб?
Ръцете ми се свиха в юмруци, докато погледът ми трепна към гората.
– Няма да позволя на някой пънкар да говори така за теб, особено той или неговите приятели.
– Уау! – Промърмори тя. – Не мисля, че трябва да благодаря, защото това не изглежда правилно, но, хм, благодаря ти.
– Както и да е, не е важно. Какво стана?
Тя пое няколко пъти дълбоко въздух и след това въздъхна рязко.
– Просто имах нужда от чист въздух, затова дойдох тук и започнах да се разхождам. Не знам. Просто бях ядосана и се чувствах… просто бях толкова ядосана и разочарована, защото не знам какво става с мен.
Гласът ѝ започна да се повишава.
– И следващото нещо, което си спомням, как прозорецът там отзад се взриви и знам, че съм била аз. Направих това по някакъв начин и Саймън – о, Боже мой, той беше отвън. Дори не знам какво правеше. Беше много пиян, но видя какво направих. Изплаших се и още един прозорец се счупи. Не исках да го правя. Наистина не го направих нарочно, Деймън. Аз…
Почувствах болка в гърдите, обвих ръце около нея и я притиснах към мен. Тя не се съпротивляваше, впивайки лице в мен. Сведох брадичката си към темето ѝ и я хванах здраво. Сърцето ѝ биеше силно. Моето също, което обясняваше защо започна така да бие и в къщата.
— Знам, че не си го направил нарочно, Коте.
Притиснах ръка към гърба ѝ, разтърквайки в кръг, докато умът ми се въртеше около нов проблем. – Саймън е бил пиян, така че има голям шанс дори да не си спомня. И ако го направи, никой няма да му повярва.
– Мислиш ли? – прошепна тя.
– Да. – Дръпнах се назад, навеждайки глава, така че да я погледна в очите. – Хората ще го помислят за луд. Никой няма да му повярва, нали? И ако той започне да говори, аз ще…
– Няма да правиш нищо. – Тя се отдръпна и отново си пое тежко въздух. – Мисля, че вече си белязал момчето за цял живот.
– Очевидно не – промърморих аз. – Какво си правила тук? Била си разстроена. Защо?
Кат ме погледна за момент и след това се завъртя и тръгна обратно, през гората.
И ето ни, обратно към мълчаливите ни отношения. Лесно я настигнах.
– Кат, говори с мен.
Махнах един клон от пътя ѝ.
– Мога да се върна вкъщи без твоя помощ, много благодаря.
– Надявам се – казах сухо. – Натам.
– Не трябва ли да си с Аш сега?
Почти спрях да ходя, когато разбрах.
– За това ли е всичко?
– Не. – Тя вървеше по-бързо. – Няма нищо общо с теб или с нея.
– Ти ревнуваш. – Странно, почувствах се щастлив. – Аз печеля нашия облог.
Тя закрачи напред.
– Аз? Да ревнувам теб? Ти си загубил ума си. Не бях аз тази, която се опитваше да изплаши Блейк.
Хванах ръката на Кат, спрях я точно когато верандата ѝ се появи в полезрението.
– На кого му пука за Бен?
– Блейк – поправи ме тя.
– Както и да е. Мислех, че не ме харесваш?
Ръката ѝ се издигна във въздуха.
– Прав си. Не те харесвам.
И щастието ми се отми като тебешир на дъжд.
– Лъжеш – зачервени бузи и всичко останало.
Устата ѝ се отвори и тогава всичко излезе.
– Целува ме само преди няколко дни, а сега се забавляваш с Аш? Това ли правиш обикновено? Прескачаш от едно момиче на друго?
– Не. – Пуснах ръката ѝ, наистина обиден. – Не правя това. Не и аз.
– Да, неприятно ми е да ти го казвам, но го правиш. – Тя се отдръпна, веждите й се свъсиха и след това поклати глава: – Боже, колко хленчещо звуча. Просто забрави, че съм казала нещо. Можеш да правиш каквото искаш и аз нямам никакво право…
– Добре. Нямаш представа какво стана между Аш и мен. Само си говорехме. Тя се шегуваше с теб, Кат.
– Както и да е.
Тя се завъртя и тръгна отново.
– Не те ревнувам. Не ме интересува дали ти и Аш правите извънземни бебета. Не ми пука. И честно казано, ако не беше тази глупава връзка между нас, дори нямаше да ти е приятно да ме целуваш. Вероятно вече е така.
Неспособен да повярвам на това, което чувам, застанах до нея, спирайки я.
– Мислиш ли, че не ми беше приятно да те целувам? Че не съм мислил за това всяка секунда оттогава? И знам, че и пре теб е така. Просто си го признай.
Гърдите ѝ рязко се повдигнаха.
– Какъв смисъл има?
– Така е нали? – Попитах аз, искайки — имайки нужда да я чуя да го признае.
– О, за бога, да, признавам. Мисля за това! – Извика тя. – Искаш ли да ти го запиша? Да ти изпратя имейл или текстово съобщение? Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре?
Извих вежда, леко облекчен.
– Няма нужда да бъдеш саркастична.
– И ти, не е нужно да си тук. Аш те очаква.
Изръмжах с раздразнение
– Наистина ли мислиш, че ще отида при нея?
– Ъъъ, да.
– Кат. – Разочарован, поклатих глава. Наистина ли мислеше така? След всичко, през което бяхме минали, всичко, което бяхме споделили, тя искрено си мисли, че ще се интересувам от Аш?
– Няма значение. – Тя прокара пръсти през косата си, отдръпвайки я от лицето си. – Можем ли просто да забравим за това? Моля те?
Вдигнах ръка и погладих пръст по челото си. Разочарованието ме изгаряше и се извиваше в корема ми като сметана.
– Не мога да забравя това, нито пък ти.
Назад към част 9 Напред към част 11
