Глава 9
Тъй като не можах да спя през по-голямата част от нощта, патрулирах из окръга до ранна сутрин. Не успях да успокоя ума си. Трябваше да разбера какво става с Кат, но не можех да разпитвам, без да събудя подозрения, или да питам Google.
Бяхме сами в това.
Бях неспокоен по време на часа по тригонометрия, напълно наясно с присъствието на Кат. Тя не изглеждаше много по-добре. Постоянно мърдаше на чина си, или разрошваше косата си. Около средата на часа осъзнах, че тя прекарва много време, взирайки се в тила на Саймън.
И задникът също го знаеше много добре.
Точно под подстриганата му коса вратът му беше червен като цвекло. От време на време той поглеждаше през рамо към Кат и след това към мен, което не беше умно, защото ми напомняше, че той също е проблем, с който трябва да се справим – много по-лесен проблем от другите, с които се сблъсквахме .
Мускулите под сивата риза, която носеше Саймън, се напрегнаха, когато той погледна през рамо към Кат още веднъж, преди да се обърне напред. Секунда по-късно тежкият учебник на Саймън скочи от бюрото и го удари право в лицето.
Устните ми се разтвориха, докато преглътвах смеха си, докато Кат се облегна назад. Какво направи тя току-що? Саймън скочи от мястото си и се втренчи в книгата, която сега лежеше на пода, сякаш беше отровна змия.
– Г-н Кътърс, има ли нещо, което бихте искали да споделите с класа? – С уморен и отегчен глас попита нашият учител.
– К-какво? – Заекна Саймън. Той се огледа трескаво и тогава очите му се спряха на книгата. -Не, съборих учебника от чина. Съжалявам.
Учителят изпусна шумна въздишка.
– Е, тогава го вземете.
Смях последва рязкото движение на Саймън, когато той взе учебника и седна на мястото си. Изчаках, докато учителят се обърна отново към дъската, преди да мушна Кат с химикала. Тя се извъртя.
– Какво беше това? – прошепнах, като се мъчех да запазя лицето си спокойно. – Ти си едно много лошо коте…
Хубава руменина обля бузите ѝ, когато тя прехапа устните си, привличайки вниманието ми и ме накара да мисля за други много лоши, но забавни неща. Неща, за които наистина не трябва да мисля точно сега. Особено предвид факта, че Кат току-що се докосна до каквато и да е способност, която имаше в себе си, на обществено място. Разбира се, можех да го направя и аз, но знаех как да използвам силата си. Кат не знаеше.
Щяхме да поговорим за това.
Кат се усмихна смутено. Тя се обърна, краищата на косата ѝ докосваха облегалката. Не ми трябваше въображение, за да си спомня колко мека беше между пръстите ми. Като коприна.
Облегнах се назад и преглътнах стон. По дяволите. Това щеше да е дълъг ден.
В крайна сметка настигнах Кат след училище. Онова проклето човешко момче беше с нея по време на обяда. Изчаках я до шкафчето ѝ, малко изненадан, че не ми се скара, че съм там. Малки стъпки в правилната посока?
Държейки външната вратата отворена за нея, ние излязохме на студения въздух. Тя понечи да преметне чантата си през рамо, но аз се пресегнах между нас и я взех.
Кат повдигна вежда към мен.
– Днес си джентълмен, така ли?
– Аз съм много изненадващи неща.
– Хм, нали!
Устните ми се изкривиха. Отидохме на паркинга и не беше изненадващо, че тя отново вървеше зад мен. Нарочно забавих крачка, за да се изравним.
– Онова момче каза ли нещо днес?
– Онова момче? – Сбърчи нос, когато вдигна поглед към мен. – О, имаш предвид Блейк?
– Каквото и да е името му – промърморих, оглеждайки група момчета, скупчени зад пикапа. Техните камуфлажни бейзболни шапки вършат страхотна работа, когато искаш да се слееш с околната среда.
– Каза ли нещо за случилото се снощи?
– Не. Не точно.
Тя скръсти ръце около кръста си, когато силен порив на вятъра профуча през колите.
– Искам да кажа, опитах се да го подпитам за това, разбираш ли? Извини се, че се е изплашил от клона, но не изглеждаше много заинтересован от това. Той …
– Той какво? – Стигнахме до нейната кола.
Кат поклати глава, като разтвори ръце и посегна към чантата си.
– Той не е мислил много за това. – Тя взе чантата от мен и извади ключовете си. – Това е добре, нали?
– Да, но ми се иска да не го беше споменавала.
Тя се намръщи, когато отвори вратата на колата.
– Просто се опитвах да разбера дали имаме проблем.
– Разбирам. – Гледах я как хвърля чантата си вътре. – Но най-добре е…
– Знам. Стой далече от него. Бла. Бла.
Тя се качи в колата и посегна към вратата. Хванах я, преди да успее да я затвори. От нея се разнесе многострадална въздишка.
– Трябва да тръгвам.
– Защо? Среща с новия ти приятел?
Очите ѝ се присвиха. – Всъщност не. Ди ще дойде. С нея ще се помотаем.
– О! Добре тогава. – Усмихнах се широко и тя завъртя очи. – Забавлявай се.
– Ъъъъ – промърмори тя. – Довиждане, Деймън.
Пуснах вратата на колата, отстъпих назад и не помръднах, докато Кат не излезе от паркинга и не потегли. Задната дясна гума сякаш се нуждаеше да бъде напомпена. Не ѝ ли бях казал това вече? Обърнах се и огледах паркинга, като погледът ми се спря на групата момчета, застанали отзад на пикапа. Няколко от тях се отдръпнаха и успях да видя какво лежи на леглото на камиона.
Мъртва сърна.
Устните ми се извиха от отвращение. Исусе. Ръждивите белези по земята показваха, че убийството трябва да е било скорошно. Настъпъл ли беше ловния сезон? Едно от момчетата се отдалечи, голям пич на име Били Кръмп. Един от приятелите на Саймън.
– Ще ходите ли при Руди тази вечер? – попита той, вървейки назад. – Аз и Саймън ще ви сритаме задниците, ако не дойдете.
„Руди“ беше стара билярдна зала близо до Опушената дупка. Била е бар, но в някакъв момент е загубила лиценза си за алкохол и сега беше доста гадно място, в което нямаше нищо повече от билярдни маси и салмонела. Това ли е мястото, където Саймън щеше да бъде тази вечер? Перфектно.
Усмихнах се, докато се отивах до средата на паркинга, пъхайки ръце в джобовете на дънките си, когато Били се приближи до мен.
Усетих предпазливостта му, когато мина покрай мен, повдигайки брадичка за поздрав.
– Здрасти.
Кимнах, полуизкушен да го потупам по гърба. Той просто ми даде информацията, от която се нуждаех, за да се погрижа за един от проблемите си.
Когато се прибрах вкъщи, Ди беше излязла, но преди това беше ходила до магазина за хранителни стоки, за да вземе накои неща. С всеки изминал ден, се стъмваше все по-рано и по-рано. Лампите в стаята на Кат светеха и аз си представих как двете със сестра ми се забавляват с книги.
Устните ми се повдигнаха в ъгълчетата, докато слагах млякото и яйцата в хладилника, заедно с петте пакета бекон. Щяха да изчезнат до неделя.
А беше четвъртък.
Имаше куп неща на плота и в килера за партито утре вечер. По някакъв начин, предполагам, усмихвайки се, Ди се е снабдила с каса с алкохол. Поклатих глава, докато излизах от кухнята. Заобиколих стълбите и тръгнах нагоре. В стаята за гости имаше купчина хартиени фенери, които Ди беше поръчала за партито и трябваше да бъдат преместени на долния етаж. Може и..
Усетих присъствието на луксианец секунда, преди да почука на входната врата. Завъртях се и се приближих да я отворя, наполовина очаквайки да намеря някой от Томпсън или Мат.
Не бяха те.
Отваряйки вратата, преглътнах едно назряло на езика ми проклятие, докато заставах очи в очи с един старейшина. За щастие не беше Итън.
Лидия стоеше пред мен с бледа усмивка на лицето си. Беше на възрастта на Итън. Някъде към края на четиридесетте, може би началото на петдесетте. От друга страна, не бях сигурен на колко години е Итън. Така или иначе, тя беше красива, като всички луксианци, с тъмна кожа и черна коса, която стигаше до кръста. Тя имаше син или на моята възраст, или с година по-малък, но той остана в колонията, както повечето от нашите връстници, домашно обучаван и изцяло под бдителната „грижа“ на Старейшините.
Не можех да си спомня кога за последно Лидия ни беше посетила.
– Може ли да вляза? – Попита тя с лек акцент в гласа. С тъмния си цвят, светещите сини очи бяха поразителни… и малко изнервящи. – Не е като наистина да можеш да кажеш „не“.
Изсумтях и се отдръпнах встрани.
– Тогава защо питаш?
– Защото обичам да бъда учтива. – Тя влезе, приглаждайки ръцете си по джинсите си. – Това е нещо човешко, нали?
Затворих вратата и се изправих пред нея.
– А кога си се притеснявала за човешките нрави?
Лидия се засмя тихо.
– Повече пъти, отколкото очевидно вярваш. Всички ние, дори и да живеем в колонията, трябва да се слеем. Това е начинът.
Гледайки я с предпазлив поглед, скръстих ръце. От всички Старейшини всъщност харесвах Лидия. Когато Доусън… когато той почина, тя беше една от малкото от тях, която изглеждаше загрижена, но не в момента не бях в настроение. Трябваше да слагам глупави хартиени фенери и да посетя един тъп атлет на име Саймън.
– Защо си тук, Лидия?
Тя влезе в хола и седна на дивана. Предположих, че няма да си тръгне скоро. Кръстоса крака и отпусна събраните си ръце в скута си.
– Пълнолетен си, Деймън. Време е да поговорим за това.
О, в името на любовта на всички звезди в небето. Извъртях очи.
– Това не е нещо, за което искам да говоря.
– Боже, а аз си помислих, че се пукаш по шевовете от вълнение – сухо отвърна тя.
Усмихнах се, докато се облягах на стената. Слава Богу, че Ди не беше тук, защото тя също щеше да бъде въвлечена в този разговор.
– Итън се тревожи, че не планираш да се обвържеш – продължи тя, гледайки ме и без съмнение би се заела с решаването на този проблем. – Особено след като не изглежда, че планираш да бъдеш с Ашли Томпсън.
Устоявайки на желанието да си блъсна главата, си поех дълбоко въздух.
– Аш и аз просто ще бъдем приятели.
Лидия кимна.
– Няма нищо лошо в това. Имаме много жени, които скоро навършват зряла възраст или…
– Недей – наредих тихо. – Няма да водя този разговор с теб или с който и да е друг старейшина. Нямам планове да се обвързвам в близко бъдеще и да, разбирам колко е важно. Имаме нужда от бебета и всичко това, но не е в календара ми.
Една единствена тъмна вежда се повдигна и мига мина.
– Осъзнаваш, че ако издържиш твърде дълго без да се обвържеш, ще бъдеш изгонен.
Вдигайки ръката си, почесах бузата си със среден пръст.
Тя се изсмя искрено.
– Имаш късмет, че те харесвам, Деймън.
Това вероятно беше вярно.
– Итън искаше да дойде да те провери, особено след онази битка, която имаше с Арум на Хелоуин, но му казах, че аз ще дойда. – Тя ми намигна. – Длъжник си ми.
Усмивка дръпна устните ми.
– Така е.
Изправяйки се тя се втренчи в мен.
– Добре. Нека зарежем цялата работа с обвързването. Как си, Деймън? Не съм те виждала от известно време, както и сестра ти.
Имаше част от мен, която искаше да сложи край на този разговор, но харесвах Лидия. Отидох до стола близо до дивана и седнах.
– Добре съм… Справям се добре. Същи и Ди. Ние… – Вдишах дълбоко. – Липсва ни Доусън.
– Разбира се. – Тя се усмихна тъжно, когато се пресегна и ме потупа по коляното. – Колкото и време да минава, не става по-лесно, когато загубиш някого, когото обичаш. Просто свикваш.
Лидия би трябвало да го знае. Един арумианец уби съпруга ѝ преди няколко години. Лидия продължи да бъбри известно време и когато стана, за да си тръгне, реших да поема стратегически риск. Вярвах ѝ, е, повече, отколкото вярвах на останалите старейшини или тези в колонията.
– Мога ли да те попитам нещо? – Попитах.
Очите ѝ светнаха от интерес.
– Питай.
– Чудех се за нещо – започнах аз, търсейки в ума си правдоподобно извинение да задам такъв въпрос, и за щастие се натъкнах на нещо правдоподобно. – Когато тези арумианци бяха наоколо, продължаваха да преследват някои от хората. – Което всъщност не беше лъжа. – Знаем, че когато се хранят с хора, това не прави нищо за тях, но какво ще стане, ако тръгнат да преследват човек, около когото ние сме били?
Тънките ѝ вежди се свъсиха.
– Имаш предвид, когато сме оставили следа върху човека? Дали ще могат да се нахранят с такъв човек?
Когато кимнах, тя поклати глава.
– Не бях мислила за това. Искам да кажа, че дори да оставим следа върху тях, те нямат нашите способности.
– Вярно – промърморих, разтривайки с пръсти брадичката си. – Предполагам, че е добре, ако човек е бил многократно изложен на нашето влияние и това не му прави нищо.
Погледът ѝ се изостри.
– Да, това е хубаво нещо. Ако хората станат като нас, тогава няма да имаме надмощие, нали?
Мислех, че е малко странно въобще да мисли, че имаме надмощие, когато Министерството на отбраната контролира всичко, което правим, но както и да е.
– Е, не можем да накараме хората да ни харесат, така че тогава няма за какво да се тревожим. Предполагам, че онези арумианци просто… са се забавлявали.
Лидия ме погледна за момент.
– Мога ли да бъда откровена с теб, Деймън?
– Да.
Тя стисна устни в равна линия и после кимна, сякаш се подготвяше. –
Знам, че няма да искаш да чуеш това и не очаквам нито да го потвърдиш, нито да го отречеш, но осъзнаваш, че следяхме брат ти отблизо.
Аз млъкнах. Дори не дишах.
– Беше доста близък с онова човешко момиче, с което… умря. Сега знаеш, нямам проблеми с това, че нашият вид е приятел с хората. Не съм чак толкова строга, колкото някои от другите – продължи тя с открито изражение. – Но много от Старейшините подозираха, че брат ти е прекрачил границата с това момиче.
Не попитах какво общо има с това, което питах, защото дълбоко в костите си знаех, че има много общо.
– Има причина да поддържаме определена дистанция между нас и хората – продължи Лидия. – Арумианците идват да ни търсят и невинни хора са хванати в кръстосания огън, но това е… това е повече от това, Деймън. – Тя издиша тихо. – И това е всичко, което трябва да знаеш.
Челюстта ми се стегна. Повече от това? Когато срещнах погледа ѝ, разбрах, че има нещо, което не ми казва, нещо вероятно свързано с това, което се случва с Кат, но ако я притисна, тя може да стане подозрителна и колкото и да я харесвах, аз знаех, че ще отиде при останалите Старейшини, ако реши, че съм направил нещо непростимо, и аз…
Бих защитил Кат, ако се стигне дотам.
Лидия си тръгна малко след това, точно преди Ди да се върне у дома. Беше близо девет, когато тръгнах с колата си и се насочих към Опушената дупка, а разговорът с Лидия се повтаряше отново и отново в ума ми. Какво научих? Нищо повече от факта, че Старейшините, или поне някои от тях, са знаели какво може да се случи на човек. Не беше необходимо да съм гений на логиката, за да разбера това, за което тя намеква, но всичко това ме връща към друг въпрос, който нямаше нищо общо със случващото се с Кат.
Защо беше повдигнала въпроса за Доусън и Бетани?
Дали Старейшините знаеха докъде са стигнали отношенията им? И подозираха ли по някакъв начин, че нещо голямо се е случило между Бетани и Доусън? Нещо като случилото се между Кат и мен? Дали Доусън беше излекувал Бетани? Ако е така, това ли бе привлякло арумианците към тях вечерта, когато бяха отишли на кино? Или те случайно бяха забелязали Доусън?
Всичко, което имах, бяха повече въпроси, отколкото отговори, което беше доста типично.
Минах покрай Дупката и спрях на почти празния паркинг при „Руди“. Изгасих двигателя, облегнах се на седалката си и зачаках.
Саймън не ме разочарова.
Един час по-късно той излезе от билярдната зала и се насочи към джип, с четири големи гуми. Беше се свил в тежкото си яке. Отворих вратата на колата си и се измъкнах. Движейки се тихо като призрак, аз се промъкнах зад него.
– Хей, Саймън.
Той се завъртя, препъвайки се крачка назад.
– Господи – изсумтя той. – Откъде, по дяволите, се взе?
Промъкнах се напред, усмихвайки се, когато той даде заден ход.
– Това няма значение. Трябва да говоря с теб, приятел.
Под ярката светлина на прожекторите от билярдната зала кръвта изтичаше, сантиметър по сантиметър, от лицето му.
– А…за какво?
– О, мисля, че знаеш за какво трябва да поговорим.
Очите му се разшириха.
– Аз…не знам.
– Кат.
Казах името ѝ и той се стегна.
– Знам какво говориш за нея и момче, мислех те за по-умен от това. Какво ти казах последния път?
Той отвори уста, зяпнал като риба на сухо. Без думи.
– Казах ти да не гледаш в нейната посока, дори да не говориш за нея, а след това говориш на хората, че си бил с нея? Накара половината училище да вярва, че тя дори ще падне до твоето ниво?
Ръцете на Саймън се вдигнаха.
– Аз…
Отдръпнах ръка назад, забих юмрук в челюстта му, събаряйки го по гръб.
– Знаеш ли какво? Не ми пука какво имаш да кажеш.
Наведох се, хванах глупавото му палто и издърпах задника му обратно. От разцепената му устна се стичаше кръв.
– Но ако кажеш още нещо за Кат, знаеш ли какво ще се случи?
Придърпах го към себе си, повдигайки го на върховете на пръстите на краката му. Страх изпълни очите му и внезапната воня на урина се разнесе във въздуха. Погледнах надолу и видях мокрото петно да се разпространява по крака му. Усмихнах се.
– Да, мисля, че разбра какво имам предвид.
Пускайки го, „любезно“ му помогнах да влезе в джипа си и когато той удари земята за втори път, му показах среден пръст.
Един проблем по- малко
И още куп за оправяне.
Назад към част 8 Напред към част 10
