Фен превод и редакция – ФАНТАСТИЧЕН СВЯТ
Анотация
Добре дошли отново в Града на драконите! Чуваш ли ледения вятър да вие? Усещаш ли опасността във въздуха? Как ще се почувстваш, когато получиш писмо от мистериозен непознат, който обещава да удави града в кръв?
Остър ум, готовност за действие и желание да се стигне до истината принуждават бившата ученичка на професор Стантън и нейното вярно семейство да се изправят срещу коварния план на хладнокръвните натрапници. Каква е причината за смъртта на монахинята? За какво са предупреждавали потомците си бащите-основатели на града? Защо нарушаването на тези завети води до такива ужасни последици? Защо някога ръждивите дракони са дали дъщерите си на трансформиращите? Въпросите стават все повече и повече, а странните и плашещи събития се трупат като снежна топка.
Мис Анабел Вайърти продължава собственото си разследване.
***
Аз, небрежно разглеждах сутрешните вестници, които току-що бях купила от едно нахакано момче на ъгъла, и слушах как мисис Макстън разказва последните новини. Новините определено си заслужаваха! Както и заглавията:
„Ученичката на професор Стантън, момиче с нечестиво потекло, но с изключителни лични качества, предишния ден беше официално представена като годеница на лорд Крисчън Давернети!“
„Кандидатурата на мис Вайърти е одобрена от главата на семейството, самия лорд Арнел!“
„Политически конфликт приключва с обявяването на годежа на лорд Крисчън Давернети и мис Анабел Вайърти“.
– Всички говорят само за вашия годеж. – Мисис Макстън продължи да върви, отхапвайки парченца от една зачервена кифла и дъвчейки нервно, опитвайки се да се успокои някак. – В Града на драконите е императора! Самият херцог Карио се опита да убие лорд Арнел предишния ден, но единственото, което ги интересува – сте вие, скъпа моя! Вие и само вие!
Трябваше да призная, че икономката беше права: гледаха ни от прозорците и витрините, а дамите се спираха на тротоара, хвърляха ни интересни погледи, но не смееха да ни приближат. И за пръв път искрено се зарадвах на такова досадно явление като етикета – дамите имаха въпроси и имаха ясното желание да ми ги зададат, но… етикетът не позволяваше – не бяхме представени една на друга. Предния ден, след един танц, който не завърши с нищо, лорд Арнел беше принуден да ме върне на роднината си и да отдаде цялото си внимание на императора. Лорд Давернети ме поведе безропотно към каретата, без всъщност да ме представи на висшето общество. Така се случи, че единствените хора, които можеха да се доближат до мен, бяха лейди Арнел – лелята на губернатора, лейди Есалин – драконицата с изобилието от възглавници в салона и самата лейди Давернети. И това, за щастие, беше краят на списъка.
– Много повече ме интересува кой е написал онова съобщение. – казах аз, като обърнах друга страница от вестника.
– Да – мисис Макстън продължи да разкъсва кифлата си – като се имат предвид апетитите на драконите, „сестра“ е невъзможно широко понятие.
– Не ми говорете. – Рамото ми се удари в един заснежен клон и трябваше да ускоря крачка, за да се измъкна изпод снеговалежа, който беше обхванал цялото дърво.
Отстъпвайки назад, се върнах към разговора:
– Знам какво направихте за сестра ми! – повторих за вероятно стотен път.
– Не е ясно коя всъщност е сестрата. – заяви мисис Макстън – Може да се отнася за самата мисис Томпсън, защото вие сте я спасили от смъртта.
– Но не и от затвор. – въздъхнах аз.
– И все пак – икономката довърши кифлата си и бръкна в кошницата за друга – вие я спасихте от ужасна и безумно мъчителна смърт. Също така понятието „сестра“ може да се отнесе за сестрите на лейди Арнел, които са лели на познатите ни лордове, и сестрите на лейди Арнел, които благодарение на вас са оцелели след последното безумно жертвоприношение.
– Въпроси, въпроси, въпроси. – обобщих тъжно.
– И, уви, няма отговори. – съгласи се мисис Макстън.
Вече почти бяхме подминали покрития със сняг градски парк и сега пред нас се очертаваше градският площад с кметството и сградата на полицейското управление. Спрях, държах вестника отворен и се взирах в сградата на полицията.
– Мис Вайърти, за какво отново се замислихте? – Разтревожи се мисис Макстън.
Без да отговарям, аз решително сгънах вестника.
– Ние не отиваме на гости на твоя „годеник“, нали?! – гласът на икономката ми се усили от възмущение и ярост.
– Защо пък не? – Попитах, чудейки се колко ли още кифлички са останали в кошницата на мисис Макстън.
– Защото никога няма да се омъжиш за него, скъпа моя! – възмути се икономката.
– Да, но кой знае това, освен ние с вас? Междувременно, мисис Томпсън със сигурност ще бъде в участъка. – усмихнах се аз.
В очите на мисис Макстън проблесна искра на детско забавление, тя грабна кошницата и възкликна:
– Защо да не отидем на гости на лорд Давернети? В края на краищата, наш дълг е да се грижим за здравето му, за храненето му… дали една кифла и половина ще му стигне?
– Абсолютно. – засмях се аз.
И ние тръгнахме решително към полицейското управление.