***
Но плановете ми не се осъществиха. След повече от час лутане след заминаването на ОрКолин не можах да издържа повече, така че нагло отмъкнах наметалото и шапката на Бетси, нарисувах си вежди като нейните с въглен, който бях откраднала от готвача, взех си „вражеска пудра“ от мисис Макстън, която беше шокирана и явно не одобряваше поведението ми, и тръгнах натам, където не ме очакваха.
В полицейския участък се представих като Бетсалин Макдауъл и заявих желанието си да посетя арестуваната мисис Томпсън, като твърдях, че съм далечна роднина на нещастната жена.
Бях допусната след претърсване от полицайка, която остана безмълвна при вида на веждите ми, но след като не откри нищо забранено в мен или в канелените кифлички, които бях донесла със себе си, ме придружи до затворничката.
– Имате посетител! – Каза мрачно служителката на реда, докато ме въвеждаше в женската част на затвора.
– Скъпа лельо! – Възкликнах, като вдигнах шапката си.
Мисис Томпсън виждайки „посетителя“ не се удържа и пада от стола си. Със закъснение си помислих, че вероятно е трябвало да си направя вежди поне в огледалото, а не „Мистър Онър, това добре ли е?“. Защото, съдейки по изражението на лицето на моя готвач, не ми отиваше, а съдейки по реакцията на мисис Томпсън – също.
– Мис… – започна сватовницата, като се изправи неловко.
– Бетси, лельо! – възкликнах, опитвайки се да запазя легендата жива – И канелени кифлички! – чисто като подкуп, за да накарам мисис Томпсън също да иска да подкрепи легендата.
И това се получи.
– Скъпа далечна родственице! – възкликна тя, опитвайки се да измисли как да ме поздрави по начин, който да не противоречи на легендата, която вече ѝ бях разказала.
Служителката хвърли подозрителен поглед и на двете ни и каза строго:
– Пет минути!
След това се отдръпна, без да иска да нарушава личното пространство на семейството.
Това беше добре, защото първият въпрос на мисис Томпсън беше:
– Вие оцеляхте?
– Както виждате.
Подадох ѝ кошницата.
– Това ме радва. – Мисис Томпсън взе една от кифличките, захапа я и като дъвчеше, започна да разказва: – Някой в полицията знае, мис Вайърти. В нощта, след като се видяхме, някой влезе тук, не видях лице, но беше магьосник. И той съчини илюзии, за да види кой е дошъл да ме види. Когато видя лицето ви, той прокле. Но не можах да разбера дали беше мъж или жена. Със сигурност не и лорд Давернети, който ви беше видял преди това.
Мълчаливо ѝ подадох отново кошницата, а мисис Томпсън взе втората кифличка, докато аз си мислех, че това явно е денят, в който са се опитали да ме изгорят в къщата за гости в имението на лорд Давернети и съм се спасила само по чудо.
– Не мога да разбера – казах, обръщайки се към жената, която дъвчеше съсредоточено – вие не ми казахте нищо ново. И аз не знам нищо особено, така че какъв е смисълът да ме убиват?
Бившата сватовница сви рамене в отговор на въпроса ми и зададе свой.
– А вие къде сте отседнали сега?
– Хотел „Полетът на дракона“. – казах объркано.
– Точно така, те имат добра защита. – каза мисис Томпсън.
И ме погледна почти съжалително. Аз също щях да погледна към себе си със съжаление, но когато се сетя за моите вежди….
– В това, което казахте, беше информацията, че целта на заговора е да се оженят отново драконите, но не виждам нищо опасно в това. – казах, опитвайки се да разбера какво става.
Мисис Томпсън се свлече на пода, като ме накара и аз да седна до нея, и каза:
– Не е точно така, мис Вайърти. Ние се уверихме, че определни дракони не се сродяват с други… определени дракони.
Удивлението ми трудно можеше да се изрази с думи, затова просто останах шокирана и мълчалива.
– Да, не можехме да контролираме някои видове, като Арнел, но целта беше най-вече да отслабим драконите, мис Вайърти. Идеята на цялото ни чистокръвно общество беше един ден да заемем мястото, което хората заслужават по право – мястото на драконовите ездачи.
Ако не бях седнала, в този момент щях да припадна като подкосена!
Не ми стигаше дъхът да изрека истината, тя се разкъсваше от мен и просто нямах дъх, но аз все пак я изрекох:
– Вас са си използвали, внушили са ви, че хората ще властват над драконите. И аз мога да ви разбера в много отношения, този Град на драконите и драконите, които го обитават, ви карат да искате да се махнете оттук, но….
Тя ме погледна с широко отворени очи, а аз бях принудена да разруша нейния мироглед чрез една изключително жестока реалност:
– Само дракони могат да бъдат драконови ездачи, мисис Томпсън. Определен вид дракони са Руфъсдрако. Момичето, което се опита да ви убие, като призова адски огън, беше дракон от рода на Руфъс. И тази, която се опита да ме убие в имението на лорд Давернети, също беше същият дракон. Това е просто различен вид дракон, мисис Томпсън, а вие… вие… вие сте жертва на психическо въздействие, опасявам се.
Тя продължаваше да ме гледа с цялото желание да не повярва на нито една моя дума, което очевидно изпитваше. Но мисис Томпсън явно беше умна жена, след като толкова години се беше опитвала да заблуждава дракони, и не ѝ беше трудно да стигне до съответните изводи, че самата тя e… жертва.
– О, Боже мой… – изстена затворничката.
Тя поседя няколко секунди, ужасена от осъзнаването на всичко това, и после попита:
– Затова ви нарекоха опасна, нали, мис Вайърти?!
Не знаех причините, поради които ме смятаха за опасна, можех само да кажа:
– Няколко години бях ученичка на професор Стантън, а драконите бяха обект на моите задълбочени проучвания, затова, когато видях ръжда по белезниците на един от затворниците, успях да го идентифицирам като ръждив дракон. Дотогава, през последните шестдесет години, видът се смяташе за напълно изчезнал. И може би, ако някой друг беше в Уестърнадан, едва ли щеше да успее да идентифицира кръвта на Руфъсдрако в окования дракон, но аз… – гласът ми секна – успях. Нещо повече, видях мястото, където вие, заговорниците, се бяхте срещали, и повярвайте ми, мисис Томпсън, там, на статуята на дракона, ездачът изобщо не беше човек, а… дракон, различен по природа, но дракон. Аз…
За съжаление нямах време да кажа нищо друго – в този момент в задната част на коридора се чу шум, последван от глас.
Подскочих, преди да разпозная собственика му, а когато го направих, замръзнах, без да знам къде да се дяна. Нямаше никакво съмнение, че това беше лорд Арнел, и нямаше никакво съмнение, че той ме разпозна, дори от разстояние. Защото само един поглед към мен щеше да е достатъчен, за да се активира заклинанието за забрана!
И „Уйоларе ет франгере морсу“ проработи, защото драконът, който току-що се беше появил на пътеката, погледна в моята посока и замръзна, изненадвайки вървящия до него старши следовател до такава степен, че Давернети удостои с внимание дамата, която стоеше на разстояние… достатъчно, за да не ме разпознае старшият следовател, но уви за мен, там беше Арнел! И цялата му стойка издаваше напрежение до степен, която Давернети не можеше да пренебрегне.
– Мисис Томпсън има посещение? – Попита началника на полицейското управление.
– Да, мистър главен разследващ полицай. – полицайката стана от бюрото си – Далечна роднина на затворничката, мис Бетсалин Макдауел.
И аз приключих. Защото лорд Давернети знаеше имената на моите служители и ги знаеше добре.
И сега и двамата дракони стояха и ме гледаха отдалеч, гледаха ме с вдигната докрай шапка, и двамата знаеха, че нещо не е наред – тоест единият знаеше, че съм аз, а другият много се съмняваше, че бих изпратила прислужницата си при мисис Томпсън.
Ситуацията беше патова…
– Хм, – каза лорд Арнел, като се закашля – добре, нека не нарушаваме семейната среща.
– Напълно съм съгласен с вас. – реши Давернети.
Прииска ми се да си ударя главата в стената.
– Времето за свиждане изтече. – съобщи и на двете служителката.
Сега вече определено е свършено!
Краят беше потвърден от жената, която се насочи към нас.
– Вашите кифлички. – напомних на затворничката.
– Свършена сте. – отговори ми затворничката.
Без съмнение тя имаше предвид моята смърт и всичко останало, но ми беше ясно, че „краят“ ще настъпи много по-скоро и по-непосредствено, отколкото мисис Томпсън смяташе.
– Време е, дами. – каза полицайката с плътно стиснати устни.
Дадох на мисис Томпсън всички кифлички, а тя ми пожела да оцелея, при което устните на полицайката останаха стиснати, но веждите ѝ се вдигнаха изненадващо… напомняйки ми за моите вежди. Това беше глупава идея!
Когато излязох от женското отделение, вървях с празната си кошница, с шапка, дръпната до веждите, и с качулката на черно-кафявото си наметало за слуги, като се чудех дали да поздравя двата дракона както трябва. На теория Бетси ги познаваше, така че би трябвало, но от друга страна, Бетси не беше дама или мис с моето положение, беше слугиня и двамата лордове едва ли я познаваха от пръв поглед. Познаваха ме, да, и се опасявам, че дори черните ми като въглен широки вежди няма да ме спасят от разпознаване от лорд Давернети, но… но… но прословутото „но“!
Вървях по мрачния коридор, забавях крачките си и се чувствах като агне, което отива на заколение, като затворник, който отива на екзекуция, като булка, която върви към олтара, а лорд Давернети стои там и изглежда като младоженец, което събуди в мен неистова страст към бягането, джогинга, бягството и т.н.
И колкото и да се стараех да вървя все по-бавно и по-бавно, идваше момент, в който все пак трябваше да се приближа до драконите, при положение че тук нямаше как да наравя погледа „не те видях“.
След няколко трескави мисловни процеса направих реверанс, без да се приближавам максимално до драконите – беше на пет крачки – и казах с приглушен глас :
– Лордове.
След това се опитах да се оттегля, но бях спряна от подигравка:
– Прекрасни вежди, мис Вайърти.
Мразя Давернети!
– Страхувам се, че мога само да похваля въгленчето. – намеси се лорд Арнел.
Него също го мразя!
– Ти просто не си служил в източните страни, където веждите се изписват по абсолютно чудесен начин – под ъгъл, съединявайки моста на носа с острата част на този ъгъл – каза лорд Давернети с поглед на познавач и добави – Мис Вайърти, непременно трябва да го опитате.
Аз се спрях, трудно сдържайки почти непреодолимото желание да изпратя лорд Давернети… нека да е на Изток, щом толкова му харесва там.
Но… това щеше да е твърде много за мен и затова, с високо вдигната брадичка, се опитах да се измъкна от затвора по принцип, но… но ме последваха:
– Сержант Вентур, бихте ли били така любезен да задържите мис Вайърти за опит да влезе в затвора под фалшива самоличност? Можете да я заведете направо в кабинета ми и аз сам ще разбера подробностите за престъплението. Лично, така да се каже.