***
– Какво е това място? – попитах колкото се може по-неутрално, все още загледана в огъня и забелязвайки с ъгълчето на окото си топящия се сняг.
– Временният ми дом. Както можете да си представите, предвид всички обстоятелства, които станаха известни, не ми се иска много да се връщам… у дома.
Гласът му потрепери при последната дума.
Неволно се обърнах към него, реагирайки със съчувствие, от което никой тук не се нуждаеше, и напразно. Лорд Арнел не се нуждаеше от съчувствие, лорд Арнел се нуждаеше от внимание, и то моето.
– Вие ме съжалявате? – попита подигравателно той, откровено запленен.
Трудно е да отвърнеш поглед от очите на дракон, особено когато драконът не иска, а обектът на драконовото желание е твърде близо.
– Като минимум не бих искала да съм на ваше място. – казах искрено.
– И аз на ваше. – отвърна Арнел в униние.
Той бавно постави дланта ми върху гърдите си, все още хипнотизирана от погледа му… Усетих електрически удар, но опитът ми да се освободя не завърши с нищо – Арнел само притисна дланта ми по-силно, а силата винаги беше на негова страна.
– Какво правите? – гласът ми неволно се разтрепери.
– Винаги съм се чудил какво носиш под това наметало. – каза драконът, плъзгайки поглед по тялото ми, без да отговори на въпроса ми. – Пола или панталон. Крисчън беше заложил на панталоните.
– А вие? – попитах, преди да се замисля. Това беше най-глупавият въпрос и напълно излишен, особено в този момент.
– Не съм залагал на нищо. – погледът му се спря на талията ми, после бавно се плъзна нагоре, спирайки се на гърдите ми по един не особено приличен начин – Виждате ли, мис Вайърти, става ми достатъчно трудно да мисля, щом преминавам към мислене за дрехите ви. Не са най-благоприятните за разсъдъка предмети.
Единствените предмети, които в момента занимаваха вниманието му, бяха гърдите ми и той местеше поглед от едната на другата, като напълно игнорираше факта, че това е… да, най-малкото, неприемливо.
– Лорд Арнел, не искам да бъда груба, но в момента гледате по напълно неприличен начин гър… части от тялото ми.
Арнел отвърна с леко подхилване:
– Анабел, ти образно казано изследваш гърдите ми по възможно най-осезаемия начин, но аз не се оплаквам, нали? – и мен съвсем нагло ме погледнаха в очите.
– Това е пола панталон. – не знам защо, казах аз – Много е удобна през зимата…
Не знам какво си е помислил Арнел, след като казах това, но когато пусна ръката ми, той използва заклинание, за да премахне снега, който вече беше започнал да се топи, после ме обърна с гръб към себе си и започна да изтръсква снега от косата и от яката на ризата ми.
– Разкопчай горните копчета. – каза той студено.
При тези обстоятелства щеше да е разумно да го направя, но от друга страна, щеше да е много глупаво да се съблека при тези обстоятелства.
– Ще изсъхне така, както е. – казах студено аз.
– „Диспаруит“! – само едно заклинание и топлата ми карирана риза просто изчезна.
Прикривайки бюстието с ръце, попитах раздразнено:
– Защо на вас ви е позволено да използвате магии, а на мен не?!
– Защото системата за сигурност няма да реагира на моята магия. И за да отговоря на незададения въпрос за ризата – тя нямаше да изсъхне сама, не е подходящата материя и двамата го знаем много добре, но ти избра да бъдеш упорита като дете.
Дори и така?
– Някак си забравяте, лорд Арнел, че снегът изобщо нямаше да залепне за нея, ако не ме бяхте пуснали в преспата като дете!
Внезапно движение и драконът ме завъртя с лице към себе си.
Мощните мъжки гърди бяха точно пред мен, раменете му бяха донякъде плашещи по размер, а усещането за собствената ми почти гола кожа ме изгаряше от срам.
А Арнел добави още въглен в пламъците на срама ми:
– Ти хвърли първата снежна топка.
Вдигнах брадичката си и погледнах лорд Арнел.
Той се усмихна, като протегна ръка и нежно докосна косата ми и каза тихо:
– Ти си цялата искряща. В косата ти има водни капчици като диаманти. Устните ти са алени, облизваш ги нервно, а сега и те блестят. Но най-красивото от всичко е, че очите ти блестят от гняв.
– Наистина? – попитах язвително – Знаете ли, лорд Арнел, сигурно ще ви изненадам, но моите красиви, гневни очи са малко по-високо. С една степен по-високо, бих казала. А това, което гледате в момента, трябва да ви кажа, че изобщо не са очи!
Но ако съм се надявала да смутя някого тук, това е било напразно.
Драконът бавно премести погледа си от едва покритите ми с дантела гърди към неподвижните ми очи, усмихна се и попита:
– Мис Вайърти, изучавали ли сте човешка анатомия?
– Да речем. – мигновено сгънах ръце на гърдите си, отново покривайки… анатомията.
– И… добре ли я изучавахте? – драконът продължи този изключително странен разговор.
– Отлично! – отговорих язвително.
– Наистина? – по някаква причина фактът за моето образование зарадва лорд Арнел – Кажете ми, мис Вайърти, знаете ли каква метаморфоза се случва с гърдите на една жена, когато тя изпитва… възбуда?
Смутена от въпроса му, аз погледнах дракона с явно недоумение. Той се усмихна разбиращо, после докосна ръката ми, внимателно я плъзна надолу, недопустимо докосна центъра на гърдите ми и ме зашемети с невероятна информация:
– Когато една жена изпитва възбуда, гърдите и реагират по много характерен начин….
Назад към част 18 Напред към част 20