***
Този път воят на сирената не продължи дълго и секна твърде рязко. Изглежда… цялата система просто беше деактивирана, за да го избегне. Е, не знам какво търсех, но единственото, което получих, беше Арнел, който нахлу в къщата с яростен вик:
– Мис Вайърти!
Свих се в стола си, но ми се искаше той да даде воля на гнева си. Да изкрещи, да побеснее, да ме нарече напълно безмозъчна или нещо подобно, но… Вратата се затръшна. Лорд Арнел прекоси ловната къща, грабна подлакътниците на стола, обърна го към себе си, седна пред мен, като внимателно скриваше погледа си, и каза:
– Анабел, за мен вашата чувственост и страст са истинско чудо. Изумителна, невероятна, напълно невъобразима и затова наистина е чудо. Не ми го отнемайте, моля ви.
Мълчах няколко секунди, после казах тихо:
– Не искам да ви виждам.
Секундна пауза и едно тихо изречение:
– Знам.
– И аз ви мразя! – думите се изтръгнаха сами, спазматично, доста жалък заместител на риданията, които бях успяла да сдържа досега.
– Аз… знам. – каза сериозно лорд Арнел.
И аз се засрамих от себе си. За поведението си и за малодушието си да поема отговорност за случилото се. А отговорността беше моя. Беше изцяло моя.
– Простете ми за грубостта. – думите не идваха лесно.
Съвсем не лесно.
Арнел докосна ръката ми с тежка въздишка, после поднесе треперещата длан към устните си, целуна я нежно и отговори спокойно:
– Анабел, сега съм готов да ви простя дори убийство, да не говорим за думите, които нараниха вас много повече, отколкото мен. Защото за разлика от вас, мис Вайърти, аз разбирам прекрасно. Чай?
Погледнах го с предпазлив, недоумяващ поглед.
– Това е, което мисис Макстън обикновено ви предлага, за да ви успокои. – каза драконът с усмивка.
Обикновено очите на лорд Арнел не са толкова тъмни, че да са покрити с воал. И обикновено главата на Уестърнадан не е толкова блед, колкото е сега. Той държеше ръката ми нежно и внимателно, но лявата му ръка стискаше подлакътника на стола с такава сила, че мебелите сякаш станаха жертва на опита на дракона да се въздържи.
– Вие сте бесен, лорд Арнел! – казах аз с очевидност.
И усмивката изчезна от устните му.
– Да. – спокойно призна драконът.
– На мен ли сте ядосан? – докато задавах този въпрос, си зададох съвсем друг – защо изобщо продължавам този разговор!
Но вече беше твърде късно, а и лорд Арнел беше брутално откровен:
– Безумно.
Да, сгреших, като попитах. И тъкмо се канех да прекратя случващото се, когато изведнъж Арнел зададе един много неочакван въпрос:
– Анабел, налагало ли ви се е да признавате чувствата си?
Въпрос, който ме остави малко объркана.
– Извинете? – помолих го да поясни.
И той го направи:
– Имали ли сте някога преди чувства към мъж?
Не ми хареса фразата „някога преди“, тя предполагаше, че ги изпитвам сега.
– Мога сам да си отговоря на този въпрос – продължи драконът със студен тон – и вие го знаете.
Сложих ръце на гърдите си, поех си дълбоко, успокояващо дъх и попитах:
– Знам ли аз за това, че вие, нарушавайки всички мислими и немислими закони на етиката и морала, сте нахлули в спомените ми? О, да, наясно съм с това. Трябва да призная, че беше незабравимо.
– Искаш да кажеш, че никога няма да го забравиш? – тонът на дракона се промени от студен в леден, бавно, но сигурно.
– Никога. – потвърдих с абсолютна честност.
Вертикалната зеница в очите на Арнел бавно се стесни до тънка черна линия. Беше страховито, особено след като знаех кога очите на драконите се държат по този начин – когато се подготвят за битка. При трансформиращите зеницата се разширяваше, за да запълни целия ирис, а при драконите тя рязко се стесняваше.
– Толкова ли сте разярен? – казах замислено и това изобщо не беше въпрос. Просто наблюдение.
Драконът, който се усмихваше странно, отговори спокойно:
– Жаждата често се бърка с агресията.
– Агресията също често се бърка с похотта. – контрирах го аз.
Изключване със саркастични фрази, сарказъм, научни наблюдения – всичко, за да се забрави, поне за миг, за известно време, какво се е случило тук.
Толкова ме беше срам, толкова бях засрамена, толкова ме беше срам, бях безкрайно смутена, че ако херцог Карио ни беше нападнал сега, щях да го смятам за благословия от небето. Но, уви, небето рядко е било благосклонно към мен.
– Анабел – каза тихо лорд Арнел – мога да те накарам да забравиш всичко, което се случи тук, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.
– Не. – отвърнах му тихо, обърнах се и се загледах в огъня в камината – Аз съм имунизирана срещу драконовата магия, така че всичко, което можете да ми направите, е краткотрайно въздействие, което ще отшуми най-много след двайсет и четири часа. А и нямам никакво желание да се събуждам през нощта, след като съм сънувала кошмар, а най-малко пък перспективата да разбера, че това изобщо не е бил кошмар. По-добре си тръгнете, лорд Арнел.
Той не помръдна. Точно както неговият поглед остана прикован в очите ми. И въпреки това лорд Арнел не каза нищо. Нито дума. Нито жест. Никаква емоция. А аз исках да има и то за предпочитане отрицателна.
– Анабел, – гласът му беше хипнотизиращ – защо сте толкова строга към себе си?
Това беше въпрос, който изобщо не бях очаквала.
И с поглед към дракона попитах отново:
– Простете?
– Нямам за какво да ви прощавам. – усмихна се той, а после добави: – Но сега знам, че има за какво да се боря. За вас, Анабел. Единственият проблем е, че аз се боря с вас. Но вашата целувка, вашата чувственост и вашата страст си заслужават всяко усилие, всяка загуба и всеки удар по гордостта ми. За момента ще направя това, което ме помолихте и ще ви оставя на мира за миг. Ще ви чакам отвън, мис Вайърти.
Когато той излезе, известно време седях в креслото с ръце върху лицето си, покрито само от плитката. Срамът гореше с нагорещено желязо, изпепелявайки чудовищна стигма в гърдите ми. Аз съм развратна и похотлива, това е всичко. И сега, когато го осъзнавах напълно… все пак трябваше някак да продължа живота си. По някакъв начин. Просто не знаех как.
Приглушен стон отекна в цялата къща, но ако това щеше да помогне, но не… нямаше какво да направя.
Изобщо нищо. И щеше да ми се наложи да живея с този срам.
Отметнах глава назад, задържах сълзите на ръба да паднат от миглите ми и седях така няколко дълги, непоносимо дълги мига.
После решително се изправих. Всички проблеми трябва да се решават така, както са възникнали и както са важни, а сега проблемът за спасяването на драконовата раса беше на първо място в списъка. И аз се опитах да забравя собствените си чувства. Просто да забравя. Това нямаше да продължи вечно, но поне за тази нощ трябваше да загърбя всички мисли, които разкъсваха душата ми.
Назад към част 21 Напред към част 23