***
Когато излязох от къщата, лорд Арнел наистина ме чакаше на вратата.
Той галантно ми помогна да облека палтото и наметалото си, подаде ми тънките ръкавици и ръкавиците, които бях изпуснала в разгара на битката, а после ме поведе към входа на бункера, като все още не казваше нито дума.
Нито дума, както беше през последната седмица.
Нещо повече, лорд Арнел бързаше и затова вървеше половин крачка пред мен, давайки ми възможност да го гледам безсрамно. И като го гледах, интелигентен, красив, събран, решителен, уверен, силен мъж, неволно си припомних всичките ни срещи и… сблъсъци на характери, принципи, желания. Спомних си първата среща с онзи чудовищен дракон, както си мислех тогава, нагъл и напълно лишен от възпитание, после погледа му, когато ме хвана, че се опитвам да отмия целувката му със сапун, а след това един съвсем различен спомен – аз и лорд Арнел, който ме прегръщаше отзад, перфектно изчислил капана, защото Звярът беше пред нас и нямаше къде да се отстъпи, оставаше само да се приеме неприемливата, повече от неприемлива, ситуация.
– Казах ли ти, че те обичам? – рязко извърна глава и ме погледна лорд Арнел.
Аз не отговорих.
Не знаех какво да отговоря на подобен въпрос в тази ситуация.
– Мисля, че трябва да пристъпим към работа. – казах няколко крачки по-късно.
– Сигурно сте права. – каза студено драконът.
Беше като ледена стена, но трябваше да призная, че така ми беше по-лесно и удобно. И окуражена от студенината му, аз попитах:
– Вие знаехте ли преди това за връзката… или по-скоро за влиянието, което дракониците оказват върху съпрузите си?
Лорд Арнел галантно ми предложи лакът, аз не отказах и докато вървяхме един до друг, лордът губернатор на Уестърнадан отговори:
– Честно казано – не.
Погледнах дракона с нескрито учудване, очаквайки да продължи, а Арнел любезно продължи:
– От петгодишна възраст бях обучаван в столицата. – шокира ме драконът – Военно училище, два университета, служба на границата, после пет години в кметството на столицата и участие в долната и горната камара на представителите.
– Вие сте заседавали в парламента? – възкликнах шокирано.
Арнел ме погледна с малко уморен поглед и отговори спокойно:
– Мис Вайърти, смятате ли, че бих могъл да заема поста кмет на Уестърнадан, без да имам необходимите знания и квалификация за това?
В момента не предполагах нищо и затова изразих готовност да слушам внимателно.
– Веднага заподозрях, че нещо не е наред. – продължи драконът – Но виждате ли, аз, който отлично знам, че драконите, достигнали определено ниво на сила след брака, стават заложници на един вид отложена смъртна присъда, естествено разглеждах драконовото общество по стандартите на най-висшето човешко общество. Единственото, което отлично осъзнавах, беше, че жената, която щеше да заеме място в сърцето ми, щеше да умре с първия плач на детето ни. Знаех това. Винаги съм го знаел.
След миг мълчание Арнел изведнъж добави с невероятен копнеж и горчивина:
– Аз никога не съм виждал баща ми да се усмихва. Никога. Лейди Белатрикс беше негова съпруга от близо седемнайсет години и от техния съюз се родиха четири от моите сестри и трима братя. Но нито веднъж баща ми не е държал в прегръдките си някое от тях. Аз обаче не бях в по-добро положение, баща ми дори не ме поглеждаше. И не мога да го виня за това.
Когато се спънах и едва не паднах, ме спаси само подкрепата на лорд Арнел, но се страхувам, че аз не го подкрепих по никакъв начин – попитах шокирано:
– Защо?
Като сви рамене, драконът отговори сухо:
– Напомнях му за майка ми.
Е… бях объркана и шокирана.
– Въпреки всичко това – продължи лорд Арнел плавно и почти без емоции – имах прекрасни отношения с баща си. Кореспондирахме си и той винаги беше наясно с моите дела, както и аз с неговите. На осемнадесетата ми година баща ми ме извика в Уестърнадан. Вечерта вечеряхме сами. В полунощ, след като ми връчи печата на главата на семейството, баща ми се оттегли в семейната крипта. Той умря с усмивка.
На това място аз се спрях.
Постоях с отпусната назад глава за момент, любувайки се на звездите, блестящи в мразовитото, кристално чисто небе, и не можах да не попитам:
– Знаехте ли, че баща ви ще умре?
– Да.
Прост и ясен отговор.
Обърнах рязко глава, погледнах в черните очи на лорд Арнел и попитах направо:
– Защо?
И този въпрос изобщо не беше свързан с това защо той е знаел, аз исках да знам – защо драконът е умрял!
Лорд Арнел ме погледна замислено, очевидно обмисляйки как да демонстрира по-ясно ситуацията, и в следващия миг се наведе и от преспите сняг, останали след нашето наистина детско поведение, направи една топка сняг, която се стопи, и увисна във въздуха с чаша, пълна по-малко от четвърт.
– Жените дракони почти нямат магия. – информира ме той, като вдигна призрачната чаша – Мъжките – в основата си я притежават накуп. Когато една двойка се съедини, магията става обща. Една за двама.
А водата в ефирното стъкло блестеше със синкаво сияние.
– Много зависи от това кой ще се роди пръв. – продължи лорд Арнел – Ако е момиче и не е магически надарено, оцеляват и двамата родители. Но ако е момче…
И нивото на водата в чашата започна бързо да спада, толкова бързо, че беше почти на дъното.
– Ако е момче, – думите му бяха откровено ужасяващи – няма достатъчно магия за трима. А ние, драконите, не можем да съществуваме без магия. И тогава някой ще умре. Или бащата, или майката.
Стоях там, като гледах от стъклото към лорд Арнел и обратно, ужасена. Нямах думи. Не изпитвах нищо друго освен безумно съжаление към човека, който с раждането си бе обрекъл на гибел майка си, а след това и баща си.
– Но, – лорд Арнел изведнъж се усмихна – представете си, че в Уестърнадан изведнъж, в един наистина прекрасен и щастлив ден, се появява мис Вайърти, която познавате добре, и чашата изведнъж е пълна.
След думите му ефимерният съд над отворената му длан се преобрази и вече не беше чаша – драконът възпроизведе огромно планинско езеро, изпълнено догоре с магически синя блестяща вода.
И то увисна във въздуха над нас – неизмеримо внушително, почти бездънно, невероятно.
– Ето какво си направила ти. – каза откровено градоначалника на Уестърнадан – Максималното ниво на силата на драконите достигаше дванайсет по скалата на стандартното магическо измерване, но при трансформираните индивиди минималното ниво беше сто и петдесет, а максималното – над четиристотин. Така че бракът и раждането на наследник вече по никакъв начин не представляват смъртна заплаха за нас или за любимите ни жени.
Втора пауза и леко насмешливото:
– Чувствате ли гордост?
Поклатих отрицателно глава.
– И напразно. – укори ме лорд Арнел.
Уви, в някои области ученият в мен е много по-силен, отколкото ми се иска.
– Това, на което станах свидетел днес в салона ми, това, което се случи между лейди и лорд Гордън, не е нищо друго освен вампиризъм…
Аз замълчах.
– Съгласен съм. – каза главата на Уестърнадан – Имам обаче нещо, което да ви успокои – много по-лесно е да пиеш вода от достъпна чаша, отколкото да изкачваш планини и да ги претърсваш в опит да намериш подходящото езеро.
Погледът ми, насочен към лорд Арнел, беше изпълнен с недоумение.
– И така – трескаво се опитах да очертая цялата ситуация за себе си – нека просто кажем, че по-рано вашите дами бяха в състояние да пият силата напълно безпрепятствено, нали?
Той кимна.
– А след трансформацията, когато нивото на магическата сила се увеличи почти сто пъти…
– По-скоро петдесет пъти. – поправи драконът.
Но това нямаше значение, това бяха само подробности.
– Значи всички дракони, които са приели втора крилата форма, са защитени от поглъщане от жените си? – формулирах правилния въпрос.
– Да. – усмихна се лорд Арнел – Знаете ли, Анабел, с удоволствие бих ви издигнал паметник в центъра на града, ако не беше един малък проблем – не искам да ви деля с никого.
Интересувах се не толкова от това, което искаше, колкото от обширната област, която изследвах.
– Невероятно. – спрях, като мислено начертах схема на енергийния трансфер – Единственото, което не мога да разбера, е защо, как и по каква причина професор Стантън не е направил никакви изследвания в тази област! Искрено не мога да го разбера.
– Може би защото, подобно на всички нас, е бил концентриран върху идеята да събуди паметта на кръвта? – предположи лорд Арнел.
– Може би. – отвърнах разсеяно.
Останах да стоя на място и нервно хапех устните си.
Аналогиите на лорд Арнел бяха ярки и въображаеми. Наистина беше по-лесно да се вземе вода от чаша на масата отколкото от езеро, което жените, които нямаха крила, не можеха да достигнат. А дори и да го правеха, колкото и вода да изпиваха, езерото не е чаша, нереалистично е да го усвоят за един живот.
– Дали драконите, с които се занимаваме сега, са женени? – попитах тихо.
– Не. – спокойно отговори лорд Арнел – Но, както разбираш, има смисъл да се опитаме да превърнем лорд Гордън Старши преди… Впрочем лейди Гордън винаги може да бъде елиминирана.
Погледнах го с ужас, без да мога да повярвам, че един джентълмен може да говори толкова спокойно за смъртта на една дама. Но както се оказа, аз бях по-нечовечната от двама ни.
– Да елиминираш означава да поставиш в зона, напълно изолирана от използването на магии. – обясни лорд Арнел.
Аз се засрамих от чудовищните си подозрения към него.
И като разбрах, че лорд Арнел не приема така спокойно разкритата в хода на разследването подмолна страна на драконовото общество, попитах тихо:
Назад към част 22 Напред към част 24