***
– Мистър Илнър, отидете в хотела. – наредих аз с гласа на мис Вайърти, на която толкова ѝ липсваше смелост.
И решението дойде светкавично – мъжественост! Не пълноценно, а само повърхностно, насочено единствено към гласа, към ларингеалната му част. Тази промяна беше твърде незначителна, за да бъде взета под внимание от когото и да било.
– „Маскулинум“! – прошепнах, като затворих очи.
Заклинанието падна върху огледално-неподвижния магически фон не като перо, по-скоро като есенно листо, но листата са добри, защото рядко падат сами. В целия център на града, тук-там, магическият фон леко се колебаеше от битови заклинания – драконите са магическа раса, за тях използването на заклинания в ежедневието е толкова естествено, колкото за нас е поемането на дъх.
– Как звучи гласът ми? – без да отварям очи, напрегнато попитах мисис Макстън, опитвайки се да говоря, използвайки дъха на долната част на гърдите си.
– Като на млад мъж. – отвърна величествено „майката“.
С едва доловимо кимване отворих мигли и се втурнах към кметството, повличайки със себе си безстрашната си икономка.
Като минахме част от площада, се поклонихме на стражите на вратата и научихме имената си.
– Лейди Феърфакс, лорд Феърфакс, радвам се да ви видя в Уестърнадан. – каза един от стражите – Лейди Феърфакс, моля, приемете нашите съболезнования.
Мисис Макстън ги прие с достойнство.
– И поздравления. – каза вторият страж.
Мисис Макстън прие и това с достойнство. Целият ѝ поглед изразяваше обща готовност да приеме абсолютно всичко и всички, и въпреки това да запази достойнството си, в момента, в който приема всичко това и всичко останало. Междувременно вратите се отвориха и ние влязохме в сградата на кметството.
Изненадващо, въпреки ужасяващите събития от последните няколко дни, кметството беше изпълнено с граждани, повечето от които жени. Дамите и тяхното обкръжение стояха на опашка, държейки в облечените си в ръкавици ръце изненадващо подобни свитъци. По-скоро интуитивното, отколкото рационалното ми желание да избегна вниманието ме подтикна да действам възможно най-бързо и решително, когато рецепциониста се обърна към нас с учтива усмивка и се канеше да назове имената ни, като по този начин привлече вниманието на отегчените драконици на опашката към нашите личности, което би било напълно излишно.
– Тук сме заради работата. – казах аз с умерено смутен тон на гласа, като последната ми дума беше малко притеснителна.
Надявам се, че младите лордове без средства за препитание се смущават по този начин, а гласът ми не звучеше пискливо.
Рецепционистът, достолепен сивокос джентълмен, запази сърдечно изражение на лицето си, но усмивката му стана малко нервна, когато драконът уточни:
– Извинете, коя именно?
– В архивите. – делово пое въпроса в свои ръце мисис Макстън – На моето мило момче е обещано място от самата лейди Арнел, дано дните ѝ са благополучни и пълни със златни монети. Къде да отидем?
– Ааа… архивите са на горния етаж. На третия етаж, лейди Феърфакс. Ще помоля някой да ви придружи лично…
– Няма нужда! – мисис Макстън го прекъсна властно и се обърна към мен: – Скъпи мой, искам да приключим с тези формалности и да посетим магазина за шапки.
Бях готов напълно да подкрепя желанието и да се отърве от рецепциониста, но самият дракон, без да крие учудването си, се усъмни:
– Шапка? Не адвокат?
Адвокат?! Погледнахме нервно с мисис Макстън, искрено озадачени от това, което чухме, но общата атмосфера, опашката от нервни драконови дами, странните листове в ръцете на всяка от тях… В Града на драконите определено се случваше нещо много странно.
– По-късно ще се срещна с адвокат. – реших, без да навлизам в подробности.
– Разбирам, че опашката не е най-приятното място за прекарване на времето. – рецепциониста определено не разбра нищо, но не навлезе в същността на въпроса, явно опитвайки се да спаси собствените си нерви – Трети етаж.
– Благополучие на вас. – благодарих и се сбогувах едновременно и забързах към стълбите, повличайки „майка“ си, която започна да се оглежда подозрително – Ще използваме външното стълбище.
– Разумно. – съгласи се рецепциониста.
Мисис Макстън не разбра веднага идеята ми, но никоя дама не би престъпила сина си на публично място и тя трябваше да се задоволи с бегъл оглед на обстановката, без надежда да види всичко отгоре, като се качи по външното стълбище.
Едва на стъпалата, когато се бяхме изгубили от погледа, възползвайки се от служебния коридор и удобната конструкция на архитектурата на кметството, тя каза укорително:
– Би било интересно да знаем какво точно се случва.
– По-късно, майко. – отвърнах учтиво, като същевременно се поклоних на дракона, който слезе да ни посрещне.
И усетих странно, внезапно и бързо нарастващо напрежение. Да, в Уестърнадан определено се случваше нещо странно, а аз нямаше как да знам какво е то. Но докато се изкачвах нагоре, усещах потискащата тежест на лошото чувство, потискаща и увеличаваща се… С всяка крачка, с всяка стъпка.
Когато стигнахме до първия етаж, спрях.
Дишах тежко и почти не разбирах причините за състоянието си. Но нещо не беше наред. Раздразнителното крякане на нервните драконици на първия етаж, деловите и строги фрази на драконите, работещи в кметството на втория етаж, и още нещо… Нещо неясно, избиващо ритъм в сърцето ми, което се превърна в мой сърдечен ритъм.
– Скъпа… скъпи – поправи се мигновено мисис Макстън и продължи с грижовния тон на майка – какво става? Вие сте блед, или само на мен ми се струва?
Едва чух думите ѝ.
Цок-цок-цок-цок…
Не знам как чух този тих звук сред шума, тракането на пишещите машини, стъпките на дракони и хора, но го чух. Чух го и го разпознах. Трудно е да не разпознаеш тези стъпки, които си чакал от ранно детство, готова да скочиш с вик „Мамо!“ и да прегърнеш най-близкия човек на целия свят.
– Мис Вайърти – скъпа, какво става с вас? – прошепна нервно мисис Макстън.
Не знам какво се случваше с мен, но едва се владеех.
Изведнъж откъм портата се чу властният глас на лорд Арнел:
– Мисис, не съм свършил!
Само бързата реакция на мисис Макстън ни спаси от разкриване. По някакво чудо тя забеляза незабележителната врата на килера на стълбищната площадка и с ловкостта на фокусник, който крие картите си в ръкава, набързо вмъкна мен и себе си в скромното помещение. Трябваше да се сместим с два мопа, метла и кофа и ми се струваше, че в килера цари само укорителна тишина на потиснатите домашни принадлежности. Но аз почти не я забелязах, като насочих цялото си същество към слушане.
Майка ми се втурна гневно надолу по стълбището, но почти веднага трябваше да спре – не че може да се спори с магията на драконите, особено на тези с крила. Така тя спря пред една синя стена, която усещах дори със затворени очи.
– Мисис Вайърти – леденият тон на лорд Арнел ме накара да се размърдам – ще го кажа отново, в случай че не сте ме чула първия път, ще напуснете Уестърнадан незабавно. Ще бъдете ескортирана до границата.
Два удара на сърцето… спиране, бързо изстиване на дланите… Не бях виждала мама от шест години, но дори не се опитах да направя опит да изляза от скривалището си, осъзнавайки с отчаяние и ярост защо днес му трябваше веригата.
Той не се страхуваше от конфронтацията ми с дракониците, просто не искаше да науча истината.
– Лорд Арнел – сълзи се плъзнаха от миглите при звука на гласа на майка ми – не съм виждала дъщеря си от шест години! Шест години! Вашият поданик, вашият предшественик или какъвто и да е бил той, успя да ме убеди, че Анабел не е мое дете. Фалшиви документи, удостоверения от акушерката и лекаря, които изродиха детето ми, архивни данни, фалшификации… О, професор Стантън беше доста умел, роден лъжец, като останалите от вашето драконово племе! А изнудването му и заплахите да каже на Анабел, че истинската ѝ майка е паднала жена… Наистина, не мога да ви опиша колко болка и отчаяние ни причини този гнусен дракон на мен и на мистър Вайърти! Но сега мога да докажа истината, имам всички документи, които доказват, че Бел е моя дъщеря, и никой съд, нито един, чувате ли, няма да ги опровергае! Шест години, лорд Арнел, не можех да държа детето си! Изминах половината път през цялата империя! Изкачих твоята проклета планина! И сега ми казвате да се махна оттук, без дори да видя дъщеря си? Вървете по дяволите, проклето копеле!
Пауза и спокоен въпрос:
– Вие осъзнавате ли с кого говорите?
– С животно! Безчувствено, нечовешко животно, лишено от съвест, чест и благородство! С мерзавец, който, подобно на лорд Стантън, да гори в ада с вечни пламъци, някак си е решил, че има право да си играе с живота на хората!
Назад към част 29 Напред към част 31