***
Разбрах, че се давя от сълзи, едва когато мисис Макстън ми подаде носна кърпичка, а аз не можах да я взема, защото закривах устата си с едната си длан, а с другата безсилно впивах нокти в грубото дърво на вратата на килера. И се страхувах да помръдна, дори да дишам, от страх да не издам присъствието си и… да загубя майка си завинаги. Да я загубя, без дори да я видя. Да я загубя, без все още да осъзнавам напълно, че не съм я загубила в миналото…
– Няма да посмеете да ме изгоните от проклетия си град! – възкликна майка ми.
Почти нечутите стъпки на дракона и казаното с непроницаемо спокойствие:
– Мисис Вайърти, а къде според вас са тези документи, доказващи прякото ви родство?
Тихо скърцане на кожа, подобно на ретикул, притиснат страхливо към гърдите.
Миризма на изгаряне.
Шокирано възклицание.
– Е, това е всичко. – каза той с насмешка – Без документ за самоличност. За разлика от удостоверението за раждане, издадено на името на мис Анабел Делакроа и намиращо се в архивите на Уестърнадан.
Ноктите ми се впиха във вратата, забивайки трески в пръстите ми, но дори не усещах тази болка – съвсем друг вид болка ме убиваше.
– Незабавно ще напуснете моя град, мисис Вайърти, без да съобщавате името си на когото и да било в рамките на териториите на Желязната планина. Не ме карайте да използвам магия. Успешен ден.
– Иска ми се да сте мъртъв! – беше нейния треперещ, но яростен отговор.
– Едва ли. – отвърна ѝ учтиво лорд Арнел – Уестенморт, изпроводи я навън.
Чаках изчезването на майка ми, но не чух стъпките ѝ.
– Мадам – долетя учтивият глас на дракона – моля, по този път.
Всичко, което исках да направя сега, беше да отворя вратата и да кажа какво мисля по този въпрос. Всичко, което направих, беше да притисна по-силно дланта си към устните, извити в ням писък, чувствайки се замаяна от липсата на кислород.
Преди шест години щях да се намеся. Преди шест години аз се бях намесила, а след това цялото семейство ми беше обърнало гръб. Тогава младежката наивност и сляпата вяра в професор Стантън ми бяха попречили да видя цялата картина, но сега – бях по-възрастна и познавах драконите твърде добре, за да се намеся сега. И така, стоях там, задушавайки се от болка и сълзи, и слушах слабия, далечен тропот на обувките с железни подметки, които майка ми толкова много обичаше…..
– Мис Вайърти – обади се слабо мисис Макстън – момичето ми, дръжте се.
Аз се държах.
Отчаяна и обречена, но се държах. Анабел Делакроа. Анабел Делакроа! Удивително! Наистина, наистина невероятно! Каква жестока, нечовешка, зверска жестокост!
– Делакроа, не е ли… – започна мисис Макстън.
– Да, – прекъснах я рязко – това е Фани Делакроа, убийца на деца, известна в цялата империя, която повече от четиридесет години поддържаше така наречената „детска ферма“, където неомъжени девойки или пропаднали жени, неспособни да отглеждат децата си, даваха децата си срещу малка такса. Първите, за да запазят в тайна срамната извънбрачна връзка, а вторите – за да се отърват от рожбата си. Със случая някога се занимаваше професор Стантън като консултант на полицията, изучавахме го като част от общата история на съдебната магия в първи курс.
С всяка следваща дума, абсолютно с всяка следваща дума, аз се вбесявах все повече и повече. О, колко сляпа съм била!
– Мис Вайърти, – гласа на икономката ми трепереше и съвсем не от ужас – опасявам се, че и мисис Макстън, също като мен, изпитваше огромен гняв – как може професорът да ви приписва такова минало?
Обърнах се, опрях гръб на вратата, като се опитвах да не изпадна в истерия, и тихо обясних:
– Клиниката „Остирн“, в която се родих поради трудности по време на бременността, беше посочена в делото на Фани Делакроа като едно от местата, на които тази мадам продаваше бебета. Това беше изгодно за болницата, защото отпадна необходимостта да се съобщава на майките, които бяха загубили бебетата си по вина на акушерките, че те са починали. Така че, да, професор Стантън може и да е извършил фалшификация.
– О, Боже! – прошепна мисис Макстън.
Но тя беше твърда жена и затова попита веднага:
– Какво възнамерявате да правите сега?
– Да не се разплача…
– О, скъпа моя.
Страхувам се, че съжалението само ме накара да се почувствам още по-зле. Вече се мъчех да сдържам сълзите си, задушавах се от безсилие, от ужаса на осъзнаването, от разбирането за безсмислието на всяко действие сега, а и съжалявах, толкова много съжалявах….
– Мога да я настигна. – предложи мисис Макстън набързо – Мистър Илнър познава града и можем да хванем таксито на администрацията, като прекосим жилищните квартали. Можем да го направим!
Притиснах ледените си пръсти към слепоочията и се опитах да измисля какво да направя възможно най-бързо. Исках да отворя вратата на тесния склад, да изтичам по стълбите и да прегърна майка си, исках да се разплача, но какво тогава? Какво можеше да направи лорд Арнел, за да попречи на родителите ми да се приближат до мен? Всичко! Абсолютно всичко! От съдебна заповед и лишаване на майка ми и баща ми от родителски права заради фалшифицирани документи до забрана да влизат в Уестърнадан. И това е само като кмет. Като дракон той беше много по-могъщ и можеше да накара майка ми да повярва, че никога не е имала дете… Чувството на безсилие ме убиваше.
– Не, – прошепнах аз, усещайки как светът ми се разпада на парчета – не… няма да направим нищо. Не и сега.
– По-добре да направим и да съжаляваме, отколкото да не направим нищо! – каза ми твърдо мисис Макстън. И добави: – Отидете в архива. Ако мога, ще ѝ предам, вести от вас, а ако не мога, няма да го направя. Този път нямам заклинание, което да ми пречи да се доближа до родителите ви, и не мога да понасям повече да гледам как сърцето ви кърви.
И като ме отмести настрани, икономката решително отвори вратата, за да се спре под шокирания поглед на рецепциониста, който се качваше по стълбите.
– Грешната врата, – обяви мисис Макстън – определено беше грешната врата.
– А и беше на грешния етаж. – подкрепи я възрастният дракон.
– Точно така! – каза тя гордо и забърза надолу по стълбите.
Аз, опитвайки се да не забелязвам треските, които оставаха под ноктите ми, бавно се запътих към третия етаж.
Отначало се клатушках, после стъпката ми се ускори и към края на стълбите почти тичах, за да стигна до прозореца. И успях! Докоснах с дъх матовото стъкло и видях долу майка ми, водена от висок дракон в официален камизол към каретата, а мисис Макстън, в ролята на лейди Феърфакс, настигаше лорд Уестенмор и му казваше нещо, след което драконът се поклони бързо и се втурна към кметството. Мисис Макстън се възползва от това, като набързо стисна ръцете на майка ми, каза ѝ нещо и се обърна, като почти се върна в кметството. Но тогава на прага се появи лорд Арнел, а „лейди Феърфакс“ се престори, че изобщо не отива в кметството, а се разхожда сутрин.
Кметът на Уестърнадан известно време я гледаше, после обърна поглед към майка ми… Само на мен ли ми се стори, или тъмната ѝ коса наистина беше побеляла толкова? Мамо…
– Лорд Феърфакс, – чу се откъм гърба ми – наблюдавате за майка си ли?
– Да. – казах честно.
– Архивният отдел е тук, все пак ще ви изпроводя. – възрастният дракон беше толкова безпомощен.
Но прозорецът отново беше замръзнал, каретата с майка ми напускаше Града на драконите, мисис Макстън беше почти стигнала до хотела „Полетът на дракона“ и единственото, което трябваше да направя, беше да изиграя ролята си докрай. И да довърша работата. А после, когато всичко свърши, да се омъжа за лорд Гордън и на сватбеното ни пътешествие да отидем в столицата. А дотогава ще се погрижа родителите ми да са добре.
Назад към част 30 Напред към част 32