Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 5 – Част 41

***

Сънят, който сънувах тази сутрин, беше чудовищно реален.
Сънувах черни, сгъстяващи се облаци и вятър, който развяваше роклята ми като парцал. Сънувах чудовищна вихрушка, която се извива във фуния в далечината и образува огромно торнадо, изтръгващо вековни дървета от земята заедно с корените им. И сънувах очи. Огромните очи на дракон, които ме гледаха от самия център на торнадото. Изведнъж цялото торнадо стана ярко златно като разтопено злато, после обсидианово черно като лорд Бастуа предишния ден, а след това отново само плътна спирала от земя, скали и вятър… Но очите. Очите си останаха там. Ужасяващ поглед…
Събудих се и седнах, преживявайки събитията от съня толкова ярко, че за няколко мига не можах да разбера къде съм и какво се случва, но после вратата се отвори, влезе мисис Макстън и каза:
– Четвърт час до осем, мис Вайърти.
Свих се на възглавниците си и се взирах в тавана в продължение на минута, опитвайки се да разбера какво ме беше разтревожило в съня ми. Какво ме беше разтревожило толкова много, че се опитвах да се хвана за конец, без дори да осъзнавам, че е там.
Като онзи чудовищен писък, който отекна през нощта, когато навлязох в територията на Уестърнадан. И аз усещах, че нещо не е наред, че се е случило нещо много страшно и трябва да го проуча, но веднъж сблъскала се с чудовищно престъпление, почти инстинктивно се опитвах да избегна второ. Единственият въпрос е – какво именно?
– Да ви сервирам ли закуска в леглото? – попита мисис Макстън малко притеснено.
Когато седнах отново, отметнах косата си зад гърба, а погледът ми се спря на тетрадката.
Без да отговарям на въпроса на икономката, посегнах към тетрадката, отворих я и чудовищно осъзнаване разтърси нервите ми: това, което се беше случило с лорд Бастуа, не можеше да бъде случайност! Каквото и да е – пресмятане, фалшификация, нечестна игра, но не и случайност!
– Мис Вайърти, вие сте бледа… – мисис Макстън ме погледна с нарастващо безпокойство.
– Уморена съм – отговорих ѝ напрегнато, опитвайки се да свържа всичките си мисли, подозрения и интуиции в нещо последователно – както никога през живота си не съм била уморена. Откакто дойдох в Уестърнадан, целият ми живот се устремява надолу по планината с все по-нарастваща скорост… И това ме лиши от бдителността ми!
– Вие какво имате предвид?
Без да отговарям на въпроса ѝ, аз побързах да кажа:
– Ще закусвам в салона. С всички.
Без да възразява, мисис Макстън само отвърна:
– Бетси щеше да отиде да донесе…
– Помолете я да остане, моля ви. – помолих аз, докато напусках леглото.

***

Докато миех лицето си с леденостудена вода, отново и отново си спомнях за ужасния момент, когато лорд Бастуа беше изкрещял не с едно, а със стотици гърла. Тези, неговите думи: „Няма болка. Силата расте, изпълва цялото ми същество. Чувствата изчезват“ и огромното черно петно, подобно на разлив на нефт, което ме гледаше с умни и разбиращи очи.

Мислех за това през цялото време.

Приключих с миенето, преобличането и прибирането на косата си. Почти не се видях в отражението, стоях пред огледалото, видях черна маса от нещо гъсто и в нея драконови очи. Почти бях разбрала… само че какво?

Както бях поискала, всички мои близки присъстваха на масата. Бетси, която разкопчаваше палтото, от което така и не успя да се измъкне, мистър Илнър, който довършваше укрепващия си бульон, мистър Онър, който заливаше палачинките ми със сироп и приближаваше чинията, мистър Уолън, който благодареше на мисис Макстън за чая, и самата мисис Макстън.
Когато тя седна, изпускайки ме за миг от строгия си поглед, аз направих странното нещо да откъсна две парчета от палачинката и да ги подредя в сиропа, сякаш бяха очи…
И чашата с чай така и не стигна до устните ми.
– Мис Вайърти. – напрегнато ме извика мистър Уолън.
Продължих да гледам замаяно локвата сироп и двете очи.
– Точно като лорд Бастуа в онази кошмарна нощ. – каза мистър Онър с кикот.
Той едва имаше време да грабне чашата, която бях изпуснала от изтръпналите си пръсти. Бързината и реакцията му, явно вкоренени в пиратското му минало, бяха единствените неща, които ме предпазиха от опарване. Но аз почти не го забелязах.
Взирах се в „очите“ в локвата сироп още няколко дълги секунди и тогава мозайката се сглоби.
– Злато! – прошепнах, осъзнавайки, че не мога да изям тези палачинки с целия глад, който изпитвах – Златото в Желязната планина не е рудни находища, а дракони!
И аз скочих, само за да седна изтощено. Пръстите ми бяха студени, ръцете ми трепереха, а ужасът не ми позволяваше да си поема пълноценно дъх.

„- Лорд Бастуа, как се чувствате сега?
– Няма никаква болка. Силата нараства, изпълва цялото ми същество. Чувствата изчезват… Мис Вайърти, това ли е краят?“

Осъзнах, че треперя като втрещена, когато си спомних толкова ярко този ужасен разговор.
– Мис Вайърти, вие ни плашите. – каза мисис Макстън, говорейки от името на всички тях.
Погледнах я с объркан поглед и в продължение на няколко секунди не можах да измъкна нито дума. Но нямаше време за страдание и аз зададох въпрос, на който не можех да знам отговора – професор Стантън беше забранил на професор Енастао да идва в къщата почти веднага след моето пристигане.
– Лорд Енастао. Какво можете да кажете за него?
А взискателният ми поглед беше насочен преди всичко към мистър Уолън. Управителят, след известно размишление, каза:
– Много неприятен човек. Веднъж го хванах, когато се опитваше да проникне в кабинета на професор Стантън. Опита се да скрие факта от професора, като първо ме молеше, а после ме заплашваше, но лоялността ми към Стантън не подлежеше на обсъждане. Господарят беше разбрал всичко.
Кимнах и погледнах към мистър Илнър. Конярят каза без повече увъртания:
– Заклет комарджия, той често посещаваше къщи за… къщи като цяло, но често виждах трансформиращи там.
– И какво означава това? – попита мисис Макстън.
– Че Карио е бил там. – отговори ѝ мистър Онър.
– Някой барда… еее…. домове са били предпочитани ли? – със затруднение след погледа на мисис Макстън, попита Бетси.
– Едва ли, – каза мистър Илнър – Карио не е ходил на такива места.
А подозрението, което бях оформила в убеждение, че случилото се с лорд Бастуа съвсем не е случайно! Исках да събера цялата възможна информация за Енастао, но сега вече не беше необходимо, защото тя беше достатъчно ясна.
– Моето момиче, трябва да се видиш точно сега. – каза мисис Макстън.
О, не знам как е външно, но вътрешно се разкъсвах между необходимостта да докладвам за подозренията си на лордовете Арнел и Давернети и желанието да продължа собственото си разследване, за което трябваше да вляза в архивите на кметството на Уестърнадан.
Беше рисковано да влизам два пъти в кметството, затова взех бързо решение.
– Кой ще ме придружи до полицейското управление? – попитах, като се изправих.
– Не ми казвайте, че отивате при лорд Давернети! – изстена мисис Макстън.
Е, все пак трябваше да го кажа:
– Имаме не повече от пет минути, за да посетим лорд Давернети. И кой ще дойде с мен?
Общото неодобрение ясно се усещаше във въздуха.
– Може би бихме могли да се справим за една минута. – казах аз, поглеждайки часовника си.
– Е, ако е само за минута. – и Бетси се надигна от стола си, като закопчаваше полуразкопчаното си палто.
– Хайде, мис Вайърти, аз така или иначе съм облечена.
И като свали кърпичката от врата си, за да я завърже на главата си, Бетси отиде до вратата, отвори я и беше зашеметена като всички останали. И наистина имаше повод! Точно пред входа на хотелската ни стая имаше пръстен. Беше огромен, очевидно надуваем, сребърен пръстен, блестящ от магия, с толкова впечатляващ диамант, че ако беше истински, щеше да е невъзможно да се носи заради присъщата тежест на камъните. Но това не беше всичко – вътре в пръстена имаше блестяща гравюра, която гласеше: „На моята красавица с любов и привързаност. Твой К.“
Гравюрата наистина се чуваше… или по-скоро се четеше – щом Бетси отвори вратата, надписът започна буквално да говори, с гласа на незабравим старши следовател и със също толкова подигравателен тон.
Докато се приближавах към Бетси, въздъхнах, успокоих се, вдигнах ръка и казах:
– „Екзитиум“!
Заклинанието за унищожение трябваше да унищожи подигравката, но уви, въздушният пръстен удвои размера си, а гласът на гравюрата стана по-силен.
Повторното използване на подобно заклинание имаше същия ефект и сега пръстенът се разнесе из целия хотел, а разтревожените гости започнаха да надничат от стаите си.
„Край, това е война!“ – Отидох да си облека палтото.

Назад към част 40                                                       Напред към част 42

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!