***
Докато напусках хотела „Полета на дракона“, едва сдържах желанието си да задействам още едно заклинание за унищожение, особено забраненото заклинание за пълно унищожение, но можех да бъда арестувана за „Деленди“. Като се има предвид накъде съм се запътила, беше решено да не рискувам.
Обаче веднага щом прекрачих прага на полицейския участък с този огромен пръстен с форма на балон, той смени мелодията си по най-непогрешим начин и започна да излъчва с женски глас: „Крисчън, аз съм твоя завинаги“. Особено незабравими бяха лицата на полицаите на входа, които също като мен бяха имали „късмета“ да чуят и двете версии на лозунгите, излъчвани от пръстена.
И пръстенът не спря дотук!
Докато вървях по коридора на приземния етаж, това дяволско изобретение извика: “ Крисчън, обичам теб и само теб!“.
Когато се изкачих по стълбите, викът се смени със стихотворение:
„Нека годините и вековете минават,
Ще те обичам, Крисчън, винаги!“
Абсолютно почервеняла от срам и възмущение, аз открих едно добро нещо в цялата тази подигравка: Полицаите, които излязоха в коридора, за да видят причината за това демонстративно изливане на обич към началника на полицейското управление, като ме съжалиха, ми съобщиха, че лорд Давернети е на първия етаж в заседателната зала.
Благодарих им сдържано и се върнах към стълбището под все същото:
„Нека годините и вековете да минат,
Ще те обичам, Крисчън, винаги!“
На първия етаж пръстенът отново започна своето „Крисчън, обичам теб и само теб!“, но това си имаше своите предимства: учтиво ми показаха къде е стаята за срещи и дори ми отвориха вратата.
Влязох в залата, в която имаше не по-малко от петнайсетина дракона, под акомпанимента на ювелирен балон, който пееше банална таблоидна песен „Винаги ще бъда твоя“, и освободих творението на позорния балон от ръцете си, откъдето балонът отлетя под тавана, но в никакъв случай не спря да крещи, независимо от свидетелите, съвсем искрено съобщих:
– Лорд Давернети, направете ми услуга, когато сте на път да бъдете убит от някого, уведомете ме за това. С удоволствие ще съдействам на всички лица в толкова добра кауза, каквато е избавянето на този свят от вас както трябва!
В заседателната зала повечето от присъстващите се изкашляха забързано, очевидно в опит да скрият смеха си в лицето на началството, но самото началство седеше с толкова доволно изражение на лицето, че беше ясно, че всичко е минало точно както лорд Давернети беше планирал.
„Крисчън, аз ще бъда твоя съпруга!!!“ – междувременно увери всички присъстващи балона.
– Мис Вайърти, ами как да откажа на момиче, което моли толкова много. – каза старшият следовател с най-престорената си усмивка.
В този момент сдържаността ми се провали.
– Това не е момиче, което ви иска, иска ви балон. Въздушен балон. Но сте прав – как може да откажете, когато той така ви моли! Кажете „да“, лорд Давернети! Ще създадете едно наистина прекрасно семейство – вие, балонът и вашето напомпано его!
Усмивката на дракона бе загубила част от блясъка си и самият следовател не можа да се въздържи да не отбележи:
– Каква язва сте, Анабел!
***
– Това е идея! – възхитих се искрено – Какво ще кажете да влошавам язвата ви всеки път, когато се приближите до мен?
Примижавайки с очи, драконът напрегнато отбеляза:
– Не бихте посмели.
– Аз не бих посмяла? – попитах, като едва не направих грешката да заплаша директно пред сто и петдесет свидетели.
Но отвреме навреме балонът под тавана издаде още едно признание в любов и да, напълно се съгласих със старшия следовател:
– Абсолютно сте прав – не бих се осмелила. Нима някой със здрав разум би заплашвал полицейски служител? Не, определено не. Така че, да, прав сте, не бих посмяла. Между другото, лорд Давернети, трябва да поговорим. Сега. Виждате ли, не разполагам с много време.
Давернети, който не беше много доволен от внезапно пробудилата се моя съобразителност, унищожи балона с едно щракване на пръсти, лишавайки се от идеалното брачно парти, и отговори мрачно:
– Виждате ли, Анабел, аз също съм зает в известен смисъл.
И на мен ми показаха множеството, като недвусмислено ми намекнаха за рода на занятието. Погледнах драконите – драконите изглеждаха много заети, и всички те се взираха в таблото като в радио студио, с единствената разлика, че таблото беше доста оригинално. На него бяха закачени различни изображения, доколкото разбрах, на дракони и хора, свързани с различни цветове конци – червени, сини, зелени и дори оранжеви. Не ми беше ясно, но нямаше време да чакам лорд Давернети да се освободи.
– Чудесно! – осъзнах, че нямам голям избор – Надявам се, че всички сте в течение на работата.
Всички кимнаха с глава.
– Точно така. – потвърди началникът на полицейското управление.
– Е, в такъв случай ще кажа на всички участници едновременно. – обявих гръмко: – Професор Енастао определено има някаква връзка с херцог Карио, а това, което се случи вчера с лорд Бастуа, не го смятам за случайност, а за саботаж с много неприятна за нас цел. И това е всичко. Благополучие, добра работа и всичко най-хубаво на всички, с изключение на вас, лорд Давернети. Лично вие да горите в ада с вашите балони!
Сред драконите избухна кашлица. И най-неприятното от всичко – лорд Давернети се засмя, без дори да се опита да го скрие.
– Бел – каза той, докато аз се опитвах да разбера причините за забавлението му – малка, добре възпитана, моя безкрайно наивна Бел, ти си очарователна.
– Аз те изпратих в ада! – възмущението не можеше да бъде потиснато.
– Осъзнавам това. – увери ме лорд Давернети – Но ще бъда проклет, ако осъзнаваш това, което си казала.
После стана сериозен и попита направо:
– Вярна ли е информацията за професор Енастао?
– В противен случай едва ли щях да пътувам до вашето леговище, не мислите ли? – попитах раздразнено, без да разбирам какво толкова смешно имаше в пожеланието ми за дракона.
Полицаят кимна мълчаливо. И мигновено издаде заповед:
– Даран, Шеймер, задържайте го под стража.
Двамата дракони от задните редове се изправиха, поклониха ми се почтително и побързаха да излязат. Останалите правеха опити да не се усмихват. Лорд Давернети не направи никакъв опит.
– Успех. – казах аз и се обърнах, за да напусна заседанието на полицията.
Думите на Давернети ме спряха:
– Анабел, много съм ви благодарен за съобщението, но бих предпочел да си починете – Енастао така или иначе няма шанс да напусне Желязната планина.
Обръщайки се през рамо, отвърнах, нахлузвайки качулката си обратно:
– Не съм запозната със ситуацията с професор Енастао и нямам представа къде може да се намира или не, но като учен мога да ви уверя – саботаж е имало. Всичко най-добро.
– Починете си малко. – настоятелно ме посъветва лорд Давернети, докато си тръгвах.
И той го мислеше искрено.
Е, трябва да призная, че никога няма да разбера този дракон.
Излязох от полицейския участък, придружена от Бетси, и отидох в близкото кафене, после зад ъгъла, където се разделихме с моята прислужница – тя в един магазин за дрехи, а аз на новото си работно място, след като бях променила външния си вид.
Назад към част 41 Напред към част 43