– Тост за младоженците!
Император Уилям Дейрел изобщо не се смути от липсата на чаши в ръцете на всички присъстващи.
– Тост за лорд и лейди Арнел! – изкрещя той, вдигайки собствената си златна чаша, украсена с ярки рубини, и от това рязко движение разля същото рубинено вино върху седящата до него императрица.
Императрицата беше облечена в бяла позлатена рокля, а разлятото вино беше върху деколтето ѝ, така че всички присъстващи имаха впечатлението, че сърцето на императрицата кърви. И се страхувам, че изражението на лицето на кралската особа само потвърди впечатлението. След думите на лорд Арнел императрицата пребледня като дрехата си.
– Наследници и щастие на младоженците! – Императорът, който не беше особено здравомислещ, вдигна още един тост.
Гласът му прозвуча неестествено в общата предпазлива тишина, в усещането за предварително заплашително спокойствие, в чудовищната атмосфера на разцепеното небе, в очакването на неизбежните гръмотевици и тътен.
Отдясно на императорския трон стоеше херцог Карио. Непобедимият, непоколебимия, никога непобедения херцог Карио, чиято чест току-що беше публично потъпкана. Потъпкана целенасочено, подигравателно и необратимо.
– Арнел… – изрече херцога с писък, като погледна условния ми „съпруг“.
Погледнах скришом дракона – великолепен, величествен, невъзмутим.
Най-завидния младоженец на империята, човек, готов да влезе в историята, дракон, способен да унищожи целия този дворец, без дори да се притеснява – той се усмихваше спокойно, показвайки на всички безграничното си щастие от намирането на „лейди Арнел“.
„Дявол! Дявол! Дявол!“ – междувременно си мислеше тази „лейди Арнел“.
Защото, наистина, Господ никога не би се появил на такова много злокобно място. Защото, Бог знае, макар че като добродетелна девойка се надявах по-скоро да не е така, но модата се промени. По най-скандален начин, а предполагам, че това е станало по вина на императрицата, която беше достатъчно стара, за да бъде пра-пра-прабаба на всички, девойките започнаха да носят толкова неподходящи дрехи… че все повече ми липсваше моята вярна мисис Макстън, за да обсъждаме това. Голи рамене, деколтета, толкова дълбоки, че нямаше място за въображение, висулки на дълги верижки, спускащи се там, където вече не можеха да се видят… явно за да привличат погледите на любителите на бижута, и рокли без корсети, които приличаха повече на нощници, отколкото на подходящо облекло. А най-скромната девойка на бала, освен няколко дами на много напреднала възраст и с вдовишко облекло, бях аз.
И това е, ако не погледнете под роклята.
А под роклята си не носех нищо повече или по-малко от ризница. Титанова. Не разбирах защо, защото никой от трансформиращите в двореца не би ми навредил, лорд Давернети няма да позволи на никой маг да ми навреди, а беше нужен само един поглед към лорд Арнел, за да разбера, че няма нито един идиот, който да рискува да се доближи до мен. Доволната, почти злорада усмивка на устните на дракона изплаши дори мен, но аз продължих да се придържам към лакътя му, а скъпоценните камъни блестяха. Носех всичко! Цялата колекция от съкровищницата на Арнел, която беше създадена за мен. Масивна, елегантна, хипнотизиращо красива диамантена диадема със сини сапфири, изящни обеци, които за моя искрена радост не дърпаха ушите ми назад, огърлица, която покриваше всичко, което не беше покрито от роклята, гривна на лявата ми ръка, към която, върху бяла копринена и дантелена ръкавица, със златна верижка беше прикрепен блестящ годежен пръстен. И като окончателен и последен пирон в ковчега ми, венчална халка на дясната ръка. Бях блестяща. Искрях. Блестях на светлината на горящи свещи, газови лампи и чудновати електрически лампи. Засенчвах това, което можех, а това, което не можех, също го засенчвах.
А погледа на херцог Карио неволно се премести от първоначалния му враг към мен, очевидно неспособен да устои на такова обилно сияние.
Лорд Арнел и професор Стантън имаха едно общо нещо: професора ме криеше, предпазваше ме от Коршун Карио под мантията на секретността, докато Арнел ме излагаше на показ, вероятно в съответствие с поговорката: „Ако искаш да скриеш нещо, постави го на най-видно място.“ И така, аз бях поставена на най-видното място.
И, естествено, не всички бяха доволни от това.
– Какво ще кажеш за дъщеря ми, Арнел? – попита херцог Карио с оглушителен глас, пристъпвайки към нас от височината на пиедестала на императорския трон – Дадох ви частица от душата си… А вие потъпквате моето момиче, моята кръв, моята чест?
Това прозвуча… тежко.
Но херцога не взе предвид една подробност – лорд Арнел беше усвоил всички техники на емоционалната манипулация и сега те играеха на това поле при равни условия.
– Потъпквам дъщеря ви? Аз?! О, не, ваша светлост, вие го направихте. Пред целия императорски двор, който разпитваше за произхода ви, опитахте се да удушите собственото си дете и изплашихте бедното момиче до такава степен, че то не пожела да се върне в столицата!
Най-изненадващото беше, че лорд Арнел не излъга нито дума. Съмнението за роднинство – съществуваше. Опит за нанасяне на вреда – да. И да – всичко това се случи пред очите на императора и неговите благородници. Нито дума за лъжа. Както ми каза веднъж в криптата главатарят на Уестърнадан: „Никога не съм ви лъгал. Аз само премълчавах.“ Сега същото се случваше и тук.
– Уви, трябва да призная, че лорд Арнел е прав. – каза императора, донякъде отрезвял – При цялото ми уважение, скъпи братко, опасявам се, че не си простил на бедната Елизабет и си я изплашил до смърт, като буквално си изпуснал ноктите си и си я оставил да кърви. Няма да се учудя, ако малката получи нервен срив, а тя вероятно го е направила, като се имат предвид някои странности в поведението ѝ по време на престоя ни в имението на главата на Уестърнадан.
И това беше най-съществената, най-адекватната и най-разумната фраза, която някога съм чувала от император Уилям.
Какво да кажа – не само аз бях шокирана.
Но в този момент адекватността на императора изведнъж заглъхна и Дейрел добави:
– На всичкото отгоре, ще бъда откровен, тази мис Вайърти е истинско парче, ако имаше състезание, тя щеше да отнесе сто точки пред вашата бледа Елизабет! За красивата упорита и умерено безплодна лейди Арнел!
На тях не им пука за образованието ми в колежа!
Императорът, след като допи поредната чаша, пристъпи напред и попита:
– Мис Вайърти… искам да кажа лейди Арнел, кажете ми, верни ли са онези слухове, че образованието прави девойките безплодни?
Изящен реверанс, аз действително се постарах, и възможно най-учтив отговор:
– Не разполагам с достатъчно статистически данни, за да направя категорично заключение. Доколкото знам обаче, всички дами, с които съм учила, вече са омъжени и са опознали щастието на майчинството.
И това е вярно, с една уговорка – никоя от тях не беше завършила университет. Мисля, че от Арнел научих изкуството на недоизказаността.
– Ха! Знаех си го! – възкликна Императорът.
Той се засмя гръмко, удари няколко пъти със свободната си ръка по подлакътника на трона, после се обърна към императрицата с думите: – Какъв език има нашата лейди Арнел, а! – и се канеше да продължи разговора, когато бе прекъснат от моя „съпруг“.
– Бях щастлив да ви представя съпругата си и безкрайно щастлив да получа вашето императорско одобрение.
При това лорд Арнел се поклони, аз се поклоних отново и се оттеглихме в тълпата придворни, в онази част от тълпата, която се състоеше предимно от дракони и трансформиращи. О, да, това беше много внимателно и добре обмислено отстъпление. И възползвайки се от факта, че на практика бях водена от лорд Арнел, си позволих да погледна общия ни враг.
Карио остана да стои там, където го бяха спрели думите на императора.
Огромен, чудовищно огромен, като демоничен призрак, с идеално прибрана черна коса, в черен смокинг, който не го правеше официален, а изглеждаше по-скоро като още един детайл от демоничния му вид, и с ален блясък в свирепо свитите си очи, чийто поглед изобщо не беше насочен към лорд Арнел, Коршун Карио се взираше в мен.
Е, можех да го разбера, за него това беше първата ни среща. При всички останали срещи бях успешно прикривана от простото „Инуисибилитас“. И едва сега се срещнахме лице в лице. Аз и легендарния Карио, убиеца на собствената си дъщеря, Звяра, който иска да удави в кръв не само Града на драконите, но и цялата империя.
Посей вятър – пожъни буря.
А ние току що посяхме буря, защото това не беше вятър, и не знам как ще свърши, но едно знам със сигурност – за един живот този нечовек ще ми отговаря със сигурност! И докато гледах в алените му очи, си спомних за другите, огромните сини очи, в които бе застинал ужас.
– Бел, една дума. – каза познат глас.
Обърнах се и се загледах в широките, униформени, мощни гърди и знаех, че ще ме заболи врата – майор Даркърнън, заместника на ОрКолин, беше висок дори по стандартите на трансформиращите.
– Разбира се. – съгласих се лесно и отстъпих назад, за да поговоря с него.
Ръката ми обаче неочаквано бе задържана и лорд Арнел заговори студено:
– Скъпа, не се отдалечавай от мен нито на крачка.
Наклоних глава назад и погледнах виновно трансформиращия. Даркърнън определено гледаше лорд Арнел неодобрително и тъкмо се канеше да каже на дракона нещо от рода на: „Познавах я преди теб“, когато се намеси един от подчинените на ОрКолин. Трансформиращият с чин сержант се вклини между мен и разгневения Даркърнън и като се наведе към мен, просъска, защото трансформиращите трудно шепнеха:
– Бейби, кажи ми едно нещо, това брак по взаимно съгласие ли беше?
Железни сте, няма празен ден.Благодаря много.