***
Седнах на леглото и открих, че и Бетси, и мисис Макстън стоят до леглото ми със свещи.
– Случило ли се е нещо? – попитах разтревожено.
– Да, вие викахте лорд Давернети. – каза Бетси любезно.
– Да го прокълна в ада! – добави мисис Макстън, съвсем не толкова любезно.
– Имах лош сън. – обясних аз и се свлякох обратно на възглавниците.
– Е, ние така си и мислехме, нали? – и Бетси се запъти към леглото си.
– Иска ми се той да беше мъртъв! – настояваше мисис Макстън.
„Почти умря…“ – помислих си по някаква причина, докато се настанявах по-удобно на възглавницата.
Скоро свещите угаснаха и чух Бетси да подсмърча, а мисис Макстън да хърка, но не можех да заспя. Какво беше това? Сън ли беше? Не знам дали си мислех, че сънувам, но съня удивително приличаше на действителността, поне с острия привкус на опасност.
Изведнъж вратата се отвори безшумно.
Изблик на до болка позната синкава магия изпълни стаята, преливайки два изолиращи пашкула около спящите мисис Макстън и Бетси, а лорд Арнел се приближи очаквателно към мен. По някакъв начин той беше абсолютно сигурен, че съм се събудила. Толкова сигурен, колкото и аз, че това не е сън.
Пристъпвайки, дракона мълчаливо ми подаде чаша вода.
Също толкова безшумно седнах, взех чашата, отпих няколко глътки и погледнах към Арнел. Той стоеше в полумрака, осветен от магическо трептене, с ръце в джобовете на панталоните и ме гледаше мълчаливо.
– Благодаря! – каза той внезапно, неочаквано.
Значи това наистина не беше сън.
Без да коментирам благодарността му, го попитах директно:
– Какво беше това?
И получих още по-неочаквано директен отговор:
– Връзка. Моята и тази на Крисчън. Автономно активираща се по време на опасност. Бих искал да знам защо, по дяволите, сте участвали в двупосочна връзка. – последното изречение беше почти упрек.
– Кажете ми, когато разберете. – казах язвително и протегнах чашата с полуизпита вода на дракона.
Лорд Арнел галантно ме освободи от необходимостта да го помоля да вземе чашата, но щом си легнах отново, той внезапно попита:
– Анабел, кое беше най-притеснителното в случилото се?
Издърпах завивката до брадичката си, загледах се в тавана за няколко мига и тогава трябваше да си призная:
– Оръжията.
– И за мен. – призна недоволно лорд Арнел – Лека нощ.
Когато той вече почти беше излязъл, аз извиках тихо:
– И на вас лека нощ.
Но вратата се затвори без отговор.
Напоследък ми беше трудно да отговарям.
* * *
Останалата част от невероятно дългата нощ прекарах във временна забрава, а после се оказах отново будна и наруших съня на мисис Макстън и Бетси. Те бяха търпеливи, но търпението им не беше безгранично.
На мен пък ми беше дошло до гуша от мастило и се опитах да изобразя онова, което бях видяла в трижди проклетия сън. И успях да нарисувам нещо като преправен пистолет, нещо средно между устройство за хвърляне на стрелички, с дълга цев и спусковия механизъм на обикновен пистолет, като същият този Браунинг пасваше идеално на видяното. Но самото изстрелващо устройство не представляваше особен интерес – далеч по-голям интерес представляваше снаряда. Щит, бойна магия, щит – снаряда преодоля защитата на лорд Давернети в този ред. За да се получи такова нещо, снаряда трябваше да има поне две остриета на копия, магическия щит се различава от металния, без съмнение, но разликите не са критични. При изстрелването обаче снаряда имаше само едно острие.
Като възпроизвеждах видяното в съзнанието си отново и отново, разбрах нещо невероятно: първата точка, върха, се беше взривила в полето на бойното заклинание на Давернети.
И тя не просто се взриви – тя придаде сила и скорост на снаряда.
Всичките ми мисли се изразиха графично на хартията и се получи снаряд, който проби първия щит, взриви се в магическото поле, изпускайки затъпения връх с отломки от експлозията, и получи наистина „второ дихание“, което позволи на втория връх, скрит от първия, да пробие втория щит и лесно да прониже всеки човек, дори да е дракон!
Осъзнавайки това, аз набързо нахлузих халата си и заедно с чаршафите се втурнах да търся Арнел, където и да се намираше той.
Затворих вратата на спалнята на мисис Макстън много внимателно, за да не събудя никого, но щом се обърнах, едва не изкрещях, когато прислужницата се появи от тъмнината. Сънена, малко сбръчкана, но:
– Милейди, имате ли нужда от нещо?
Нещастната жена изглежда изобщо не беше спала. Не беше единствената – управителя вече беше там, лакеите излизаха от кабинета на лорд Арнел, ухаеха на кафе и сладкиши, а в кабинета се чуваше раздразнения глас на Давернети и ако се съдеше по раздразнението, дракона също не си почиваше днес.
– Вървете да спите. – посъветвах прислужницата.
И се втурнах към драконите.
– Но… – чу се зад мен – Имате… – Лейди Арнел, аз…
Не отговорих умишлено на „лейди Арнел“. Съзнателно саботирах подобно обръщение по принцип.
Нахлух в кабинета на началника на Уестърнадан в момент, когато никой нямаше апетит. Подносът за закуска беше избутан настрани, а драконите не изразяваха алчност за храна.
Тоест, докато не се появих аз!
– Ммм, кафе и зрелище! – възкликна лорд Давернети.
Той грабна малка чаша и започна да отпива от явно парливата напитка, като ме гледаше с нарастващ интерес.
Какво има за разглеждане – той не сваляше очи от мен. Лорд Арнел беше по-сдържан, но и той изведнъж поиска да пие кафе. И да, той също не откъсваше поглед от мен, повече от заинтересован.
Донякъде смутена от това посрещане, аз се погледнах в огледалото в ъгъла на стаята. Мислех, че съм изтрила мастилото от лицето си, но всичко беше по-просто: нощница.
Бях облякла бяла нощница с розова дантелена бродерия (беше невъзможно да убедя мисис Макстън, че бялото не ме обрича на преждевременна смърт), а сега и бродерията, и част от плата на нощницата беше черна като мастило. Измих лицето и врата си, но по плата имаше петно. Но тъй като само част от почернялата бродерия се виждаше изпод халата.
– Ейдриън, предлагам да ограбим тази къща. – направи неочаквано предложение Давернети.
– Идеята ми харесва, но ще я реализирам в твое отсъствие. – каза лорд Арнел.
Но това не попречи и на двамата да се вгледат в изцапаната риза, без никак да се надяват, че това ще е черната копринена грозотия, която и двамата бяха видели. И това беше последната капка в чашата на моето търпение.
– „Заслепяване“! – възкликнах отмъстително.
Давернети реагира почти с вой, лорд Арнел направи сдържана препратка към дявола, а аз изпитах някакво чувство на блаженство, но усещането беше краткотрайно.
– „Потест“! – отмених собственото си заклинание.
И като отидох до масата, заговорих:
– Джентълмени, гарантирам ви, че ще ми отговорите за това грубо посегателство, и се молете на Бога да съм единствената, която ви вижда с черни ризи!
В кабинета на лорд Арнел настъпи мрачна, напрегната тишина. Възползвах се от нея и продължих:
– Използването на драконова магия в столицата трябва да бъде спряно.
А листа с моя проект лежеше на масата.
Секунда закъснение и до него лорд Давернети постави по-смачкан, но и много по-подробен чертеж. След това се появи и схема от лорд Арнел. Беше ясна, правилна, с изчисления и формули, но изводът, който правеше, будеше съмнение, изразено с чист въпросителен знак. Само за миг обаче и този въпросителен знак се изтри – Арнел беше напълно съгласен с мен.
– Добро утро, Анабел. – каза той, като ме погледна в очите.
Не можах да се сдържа да не прикрия с дланта си едно прозяване и бях честна:
– Бих предпочела деня да дойде няколко часа по-късно – имах тежка нощ.
– Как да го кажа, – Давернети седна на ръба на масата и отпи от кафето си – ако трябва да бъда откровен, Бел, четирите години преди теб, нощите бяха трудни. А откакто ти дойде в Уестърнадан, нощите станаха… как да го кажа по-меко?
– Мълчи! – лорд Арнел го запечата.
С едно движение до масата се появи стол и аз се настаних на него, като благодарих на дракона с кимване на глава, а той ми отвърна с усмивка.
Давернети, за когото този епизод беше минал незабелязано, продължи мислено собствената си мисъл:
– С вашето появяване, скъпа мис Вайърти, нощите ни станаха… – поглед към мрачния Арнел – мълчаливи.
– Това е чудесно. – казах аз с нескрит сарказъм.
– Нека да пием за това! – каза лорд Давернети по определено неангажиращ начин.
Искаше ми се да попитам защо, но прислужницата ми сервира ментово-ананасов коктейл, за чиято цена не исках да мисля, както впрочем и да откажа.
– Благодаря ви! – благодарих на прислужницата.
Назад към част 6 Напред към част 8