***
Лорд Арнел се намръщи неразбиращо, гледайки ме тревожно, а аз… си спомних вълшебния момент, когато мъжа, отделен от мен от тясното пространство на тайния проход, от статуса, магическата сила, социалните конвенции и умствените нагласи, вградени в съзнанието ми, беше казал тихо „Обичам те“. И това не беше приказка, не беше несбъдната мечта, изглеждаше като самата истина, а аз така упорито отказвах да повярвам.
– Ейдриън… – дланта ми се плъзна по гърдите му, притисна се към топлата му, леко грапава буза заради леката неравност…
Не знам кой от нас пръв посегна един към друг.
Лицето му изведнъж беше толкова близко…
Устните му докоснаха моите…
Сърцето му биеше учестено, а аз някак си го усещах с цялото си тяло. И от това усещане, от чувството, че мъжа, който те стиска в ръцете си, е напълно извън контрол, всяка част от мен се изпълни с топлина, светлина и някакво прекрасно, странно и напълно непонятно чувство на удовлетворение, че изглежда съм истински обичана. Сякаш стоях на ръба на земята и винаги знаех, че съдбата ми е тук, на земята, че щастието ми е в малките неща и дребните радости, че за собствената си увереност трябва да усещам земята под краката си и изобщо да стоя здраво на краката си. И изведнъж бях прегърната, плътно притисната в ръцете му и издигната над облаците, и осъзнах, че нямам нужда от земята под краката си, имам нужда и така ми е необходимо само небето в ръцете на този човек.
И милиони звезди наоколо.
И хилядите искри, които се разпалват в кръвта ми.
И топлината на сиянието, което ни обгръща, един за двама…
И целувките, несигурни, сякаш страхуващи се да не ме уплашат, изпитващи реакцията ми, и ставащи все по-ярки, по-силни, почти алчни, с осъзнаването, че няма повече съпротива. Няма нищо. Между нас не беше останал дори въздух, а беше по-лошо от това – липсваше ни, задушавахме се, но не ни пукаше, бяхме готови да дишаме дори без въздух, само и само да не спрем, да не прекъснем, да не прекратим тази опияняваща целувка, която се беше превърнала в наша обща изповед.
За миг, само за един кратък миг, Ейдриън прекъсна и в очите му светна нещо невероятно, а после чух как вратата на спалнята му се затръшна и защитната магия се заби в нея, отрязвайки ни от цялото имение, от слугите и драконите, от целия свят…
„О, моето многострадално честно име…“ – помислих си объркано.
– Не ме отблъсквай. – каза лорд Арнел с дрезгав шепот.
И от начина, по който го каза, от начина, по който ме погледна… не можех да откажа. Просто не можех.
Бавно, без да откъсва поглед от очите ми, дракона отново докосна устните ми и аз изгубих връзка със света и реалността, подвластна на безмилостното, порочно докосване, което възпламени кожата ми в яростен пламък на нарастващо желание. Толкова невероятно, толкова живо, толкова чувствено, толкова вкусно. И нямаше нищо друго освен накъсано дишане, тихи стенания и засилващ се пулс на сърцето, който прокарваше не кръв във вените ми, а изпепеляващия огън на страстта. Толкова изпепеляващ, че когато лорд Арнел отхвърли одеялото, което ме обвиваше, се зарадвах на студения въздух, който докосна нагорещената ми кожа….
И някъде точно в този момент Ейдриън внезапно замръзна и чух отчетливото му, изпълнено с ярост и гняв изражение:
„Ще те убия! След това ще убия онзи ръждив изрод Карио, а след това отново ще те убия, проклет да си, Крисчън!“
Пауза някъде там и нежна целувка тук, която се плъзна по извивката на врата ми и ме накара да искам да се притисна по-силно към Арнел.
Но в тази пауза се вряза:
„Извинявай, че те събуждам, но тук имаме нещо като малка интермедия от типа на война. Така че, внимавай да излезеш от спалнята, да не събудиш Бел, тя и без това е достатъчно зле, а ти ми трябваш тук.“
Дишайки тежко, заговорих на глас:
– Страхувам се, че лорд Давернети ви подценява и изобщо не знае, че последното нещо, което трябва да се прави около вас, е да се спи!
Драконът заглуши приглушен стон, който можеше да се приеме като вид съгласие, и продължи да целува врата ми, когато изведнъж и двамата усетихме прилив на опасност. Арнел се отдръпна, погледна ме в очите и аз видях това, което и той – ръждивосив облак прах, който се носеше към имението.
Инстинктивно, защитавайки се на рефлекси, аз изхвърлих ръката си по посока на носещата се към нас заплаха, като възнамерявах да задействам простия, но надежден „Обекс“, който щеше да послужи като бариера поне за няколко минути. Но Ейдриън прихвана ръката ми, притисна я към напълно голите си гърди и поклати отрицателно глава. Просто бях забравила какво се е случило, както и нараняванията на магическата ми енергия, а той си спомни.
Затвори очи, концентрира се и вместо да използва бариерно заклинание, използва човешка магия, за да удари унищожаващо „Интертус“, а след това използва своята, но не за да направи заклинание, а за да прегради с бариера всички сгради на имението Арнел, всички хора и нехора, които се тълпяха пред портите и чакаха да влязат, и дори всички трансформиращи на УнГар, които набързо се бяха наредили в защита на драконовото имение.
Силата, която лорд Арнел владееше и използваше майсторски, ме накара да онемея. Но и самия Ейдриън…
– Мразя ги! – изръмжа дракона и допря устните си до моите – Всички наведнъж! Бих ги изгорил, без да съжалявам!
Дишайки тежко, трябваше да го призная:
– Тогава това нямаше да си ти.
Той вдигна глава, отново ме погледна в очите и каза:
– Ти обеща, че ще бъдеш до мен. Моля те, запомни тези думи. Готов съм да понеса всичко, абсолютно всичко, само не ме отблъсквай, моля те, никога.
И той се изправи бързо, като се стараеше изобщо да не ме гледа.
Отиде в гардероба си, а когато се върна, в ръцете си държеше…
– О, не! – изстенах аз.
Лорд Арнел погледна черната копринена нощница, която държеше в ръката си, после мен и предложи:
– Бих могъл просто да те покрия с едно одеяло.
В следващия момент едва не изпищях, защото не носех нищо друго освен модерните си дантелени къси панталони!
– Но… как? – не можех да осъзная в кой момент бях изгубила дрехите си, а и не можех да си го спомня с цялото си желание.
Последното нещо, което очаквах, беше лорд Арнел да се приближи и навеждайки се към лицето ми, да попита с провокативен шепот:
– Да ти покажа ли?
Погледнах го гневно и се канех да му отговоря с възмутена реплика, но… не можех. Как мога да кажа възмутени реплики, когато ме гледа с такава любов, сякаш съм най-скъпото Божие създание на света? Сякаш съм по-важна от целия свят. Сякаш засенчвам целия свят…
– Обичам те! – каза тихо Ейдриън.
Мимолетно сгряващо душата докосване на устните му, нежно докосване на бузата му, ризата, оставена на одеялото, и думите, изречени на вратата:
– Едва ли някой ще влезе тук, преди да се върна. Почивай, Анабел.
Облегнах се на възглавниците веднага щом той си тръгна. Сърцето ми биеше лудо в гърдите, топлина се разнасяше по тялото ми, на устните ми играеше усмивка, въпреки неморалността на ситуацията, и сякаш не можех да спра да се усмихвам. Беше невероятно усещане за щастие, омайващо и опияняващо, въпреки че бях на крачка от бездната.
Не исках да мисля за бездната.
Не исках да разсъждавам за морала.
Трудно можех да си представя какво биха казали по този въпрос мисис Макстън и Бетси.
Единственото, което можех да направя сега, беше да лежа с ръце около одеялото и да мисля за нежните целувки и ласки на лорд Арнел и за любящите му очи. Нямаше нищо друго, за което да искам да мисля.
Но умората си казваше думата, а и не бях свикнала да заспивам без дрехи. С известно затруднение влязох в нощницата, донесена от дракона… мисля, че беше моя… Влезнах под одеялото, прегърнах възглавницата, където лежеше Ейдриън, и потънах в неизбежния и необходим сън, като нито за секунда не спрях да се усмихвам. Нямаше значение, че бях слаба и измъчена, нямаше значение, че тревогите и причините за тях не бяха изчезнали, а врагът сякаш отиваше все по-навътре, нищо нямаше значение…
Заспах с усмивка.
Назад към част 28 Напред към част 30