* * *
Сънят ми беше изпълнен с ярост и гняв.
Стоях някъде много нависоко, с вятъра, който свиреше в ушите ми, гледах с омраза към тълпата от хора, които се опитваха да преминат през широко отворените порти от ковано желязо, и не можех да разбера как и по какъв начин това момче спираше моето заклинание.
Той беше с около сто и четиридесет години по-млад от мен. Младеж! Нямаше никакъв шанс срещу моята дъщеря, срещу всичките ми четири дъщери, но някъде нещо се беше объркало.
И името „Мис Анабел Вайърти“ ми мина през ума!
В този момент си помислих, че това, което се случва и което виждам, не е сън, а в същото време не може да бъде и реално.
Но погледнах ръцете си и изтръпнах – сребърни ръкавици, изковани като верижна броня, покриваха чудовищните лапи и прикрепяха жилавите крила. На краката му имаше къси панталони от същата сребърна ковашка изработка, а над очите му – разбрах го едва когато ги нагласи – бяха поставени очила.
– Момче! – изсъска разяреният Звяр.
Но нямаше кой да го чуе, освен свистящия студен вятър, който караше шпила, към който се беше придържал Звяра, да бръмчи….
И в този момент разбрах къде е той!
„Ейдриън, Крисчън, катедрала „Вси светии“. Това е най-високата сграда в бизнес центъра на столицата. Той е на покрива, на самия връх, държи се за шпила.“ – докладването изведнъж стана толкова лесно.
И усетих излъчването на съмнение от страна на Давернети, последвано от забележката му: „Твърде далеч е, той не би могъл да…“
Но Арнел решително го прекъсна: „Това обяснява ъгъла на пречупване на атаките. Аз съм в тази посока.“
„Не си! Не мога да удържа бариерата сам, а на връщане тук ще ни чака кървава снежна каша. А аз обичам овесена каша за закуска, така че не ми разваляй апетита“.
И аз си спомних в какво беше превърнал първия Звяр полицейското управление само за няколко мига… Не бих искала да се повтори.
И тогава сънят ми окончателно се изпълни с ярост, а до мен достигна шепот, издухан от устата на чудовището от силен порив на вятъра:
– Той гледа натам. Как? Те не можеха да видят къде се намирам.
В този миг затаих дъх, внезапно осъзнавайки какво се случва – спях в имението на Арнел, спях, все още прегърнала възглавницата му. Долу се разхождат хора и дракони, мистър Илнър мръзне, но никога няма да го признае, мистър Онър изненадващо се чувства чудесно и като цяло повече от всякога през последните много години определено се наслаждава на това, което прави в момента. Мисис Макстън дава успокояващ чай на някаква жена в къщата за гости, доктор Еньо се опитва да спаси живота на един млад мъж, но той едва ли има шанс да оцелее. Мистър Уолън командва прислугата, която поставя допълнителни легла – на бюрото му има купчина документи, управителя определено се опитва да намери време както да пише писма, така и да помага на хората.
А Бетси?
– Направи го! – изведнъж чувам думите, изречени от гърлото на Звяра.
И усещам Бетсалин. Усещам!!! Виждам как очите ѝ се насълзяват. Как прислужницата се надига и недовършеното плетиво пада от скута ѝ. Виждам как тя отива до шкафа и изважда кинжал. След това, скривайки го в гънките на полата си от мисис Еньо, тя се отправя към спалнята на Арнел. Спалнята, в която спя аз.
„Бетси, не!“ – искам да изкрещя.
Но съм заспала. Аз спя! Не мога да се събудя!
И тогава от спалнята си го чувам:
– Бетси, чу ли нещо? Скъпа, ти си толкова напрегната. Бетсалин, нож ли имаш?
Ако Бетси можеше да говори в това състояние, нищо нямаше да се случи, но тя не можеше. Намирайки се под психически контрол, прислужницата не можеше да издаде нито звук и почти не осъзнаваше какво се случва.
И така, сякаш попаднала в сън от ужас, видях как мисис Еньо се втурва развълнувано към Бетси, приближава се до нея, обгръща бледото ѝ лице с длани, опитва се да се вгледа в оцъклените и очи и не вижда кинжала зад себе си, докато стиснатата ръка на Бетсалин замахва нагоре….
Замах – удар.
Мисис Еньо изкрещя, повече от изненада, отколкото от болка, а после започна да се клати настрани.
„Нееееееееее!!!!“ – моят писък удари по нервите.
Беше само мислено, но имаше невероятни последици – поредната вълна на „Дакаи“, която трябваше да превърне всичко в пепел, изведнъж се самоунищожи, преди да достигне лорд Арнел, който стоеше на площада, готов да посрещне удара.
Арнел, който усети моето страдание.
„Крисчън, към Бел. Бързо!“ – заповяда той.
И Давернети успя да стигне навреме.
В мига, в който кинжала беше насочен над мен и няколко капки от кръвта на мисис Еньо паднаха върху лицето ми.
Драконът избухна в тъмнозлатисто торнадо, прихвана ръката на Бетси, изби кинжала и изпрати за доктор Еньо, като хвърли заклинанието „Темпус“ върху мисис Еньо и това спаси прекрасната жена. Но четирима магьосници загинаха в къщата за гости. Платихме чудовищна цена за удара на Карио, наистина чудовищна.
– Вие кървите тук – Давернети се върна в спалнята – чувате ли ме?
„Да!“ – отвърнах мислено.
– Толкова е хубаво, когато спиш. – той извади носна кърпичка, навлажни я със спирт и внимателно изтри капките кръв на мисис Еньо от лицето ми. И добави: – Това не е твоя вина, Бел. Чуваш ли ме? Сега плачеш. Ще донеса друга кърпичка. С вас, момичета, може да се създаде фабрика за носни кърпички. Бел, спри да плачеш, няма да седя тук с теб до сутринта. Престани с истериите.
С удоволствие бих го направила, но сълзите… те просто идват сами.
„Как да живея сега?“ – прошепнах.
– Тишина! – реши веднага Давернети – Аз живея някак си, въпреки че знам, че ти и Ейдриън се мятате наоколо. Боли ме, да, но все още не съм имал мисли за самоубийство, така че се дръж.
„Ние не сме…“ – започнах, като моментално спрях да плача.
– Вие сте! – посочи категорично Крисчън – Или мислиш, че не усещам аромата му върху теб или не виждам как прегръщаш възглавницата му? Ще се изненадаш, но въпреки всичките ти много коварни заклинания, виждам някои неща съвсем ясно. Свърши ли да плачеш?
Исках да хвърля възглавницата по лорд Давернети, но това беше възглавницата на Ейдриън, а такива съкровища не се изхвърлят.
Но имаше информация, която трябваше да бъде споделена:
„Спрях вълната на „Дакаи!“ – съобщих и на двамата.
Арнел и Давернети.
„Как?“ – попита веднага Крисчън.
„Как си?“ – преди всичко Ейдриън се интересуваше от мен и това беше много приятно, но все пак непознато.
„Аз съм… добре. Как? Не знам. Усещам Звяра на Карио, не мога да го обясня, но го усещам.“
„Колко добре? Ако си спряла заклинанието, значи можеш да контролираш и тялото си.“ – това е Давернети.
„Прекъсни връзката, трябва да си починеш!“ – това е лорд Арнел.
Приоритетите, както се казва, са на пръв поглед.
„Вижте, имаме шанс да решим този случай почти без кръвопролития.“ – започна Давернети.
„Аз. Казах. Не!“ – Арнел беше бесен.
На това старши следователят, видимо обиден, каза:
„Ако не беше моята „инициатива“ днес, нямаше да спасим децата!“
И все пак в някои отношения Давернети беше прав:
„Почти загубих Анабел, а нашите хора загубиха мен. Помисли за това.“
И тогава Карио направи още един опит за атака, а аз успях да издам едва доловим, но шепнещ шепот:
– За какво говори той?
Давернети, осъзнавайки, че мисловният разговор ще бъде чут от лорд Арнел, също заговори на глас:
– Докато не отвръщаше на чувствата му, Арнел беше обвързан с теб, но в случай на твоя смърт можеше да оцелее. И сега това е така, Бел, ти си обвързана. Или по-скоро той е обвързан. Животът ти приключва, приключва и неговият.
Аз изтръпнах.
– Но добрата новина е, – продължи весело старшия следовател – че ако той умре пръв, мога да се оженя за теб. Чудесно, нали?
Не, не е. А най-лошото в ситуацията беше нещо друго:
Назад към част 29 Напред към част 31