* * *
Върнах се обратно в същата светеща силова паяжина от мрак, погледнах Бетси, която все още шепнеше трескаво, и потърсих най-ярката, блестяща нишка. Да я намеря не беше трудно.
Протегнах ръка, от която все още капеше кръв, хванах тази линия на силата и магията ме върна обратно в първоначалната точка, където паяжината беше сплетена в пашкул, плътен, на пръв поглед солиден и непреодолим, и ми показа нещо, което беше откровено плашещо.
В това видение неукротимия херцог Карио беше коленичил пред една жена, която нервно се надигаше пред един трон. Внушителен трон, покрит с кадифе и украсен с чисто злато в истинска тронна зала. В краката на този трон имаше морски дракони. Гърбът беше украсен с дракон с разперени, но приковани крила. Два златни крилати дракона, в чиито очи нямаше надежда, а само смирение, служеха за подлакътници. От двете страни на трона стояха статуи на ръждиви драконови момичета, а ръцете им бяха притиснати в раменете. А стъпалата към трона представляваха голям черен дракон, осакатен до степен, в която счупеният му гръб и счупените му крила се превръщаха в стъпала. И всичко това беше само част от декорацията, но тази инсталация носеше много ясно и категорично послание – „Драконите трябва да бъдат поробени“.
И жената, цялата в златни бижута, се втурна бясно пред трона, прекалено широките ѝ ръкави се развяваха нагоре-надолу, бижутата ѝ звънтяха, а каменният под скърцаше под краката ѝ при всяка крачка.
– Стентън, Стентън, Стентън… Кой би могъл да предположи, че само с една смърт ще може да се разкъса цялата мрежа от години труд! Кой би могъл да си помисли! Толкова се зарадвах, когато умря онзи проклет дракон, че си мислех, че смъртта му е нелепата глупост на един старец, който твърде много се е увлякъл по науката, за да се погрижи за собственото си здраве, а се оказва… Кой би могъл да си помисли!
Тя спря, тропна с крак и изрева, изразявайки целия си гняв, цялата си ярост с този единствен вик.
– Къде сбърках?! Къде?!
И тогава преклонения Карио, който се страхуваше дори да вдигне глава и никога не го бях виждала толкова унизен, каза смирено:
– Господарке, вашия план беше безупречен, не вие сте проблема.
– О, наистина?! – писък, който проряза дори мен в ушите.
Тя се спусна по стъпалата с ловкост и лекота, които издаваха значителната ѝ сила и едва ли чистокръвното ѝ човешко потекло, наведе се към Карио, хвана го за брадичката, заби острите си нокти в лицето му до степен, в която по лицето му се стичаше кръв, издърпа лицето му нагоре и изсъска:
– Тогава ми обясни, херцог Карио, какъв е проблема? Да не би да е в теб!
– Аз, – просъска Коршун – винаги съм ви служил вярно и предано, господарке.
Но тези думи определено не докоснаха сърцето ѝ. Жената изсъска и стисна пръстите си още по-силно, от което кръвта се засили още повече:
– Дадох ти всичко! Сила, власт, положение, ресурси! Дадох ти всичко! Но ти беше безполезен! Нищожен!
И тя изхвърли херцога с такава лекота, сякаш той беше картонена играчка, а не човек, с чиято сила не бих рискувала да се сблъскам.
Херцогът падна някъде в полумрака на огромната тронна зала, а чудовищната жена, блестяща от скъпоценности, се върна величествено на трона си. Едва когато седна, надменно и царствено, разпознах лицето ѝ. Тя не принадлежеше към жителите на нашата империя – избелялата кожа не скриваше истинския смугъл нюанс, стеснените бадемовидни очи говореха за ориенталски произход, а за представителите на нашето общество такова количество бижута е прекомерно, немислимо и неприемливо. Дори императрицата в деня на коронацията носи диадема, три пъти по-малка от комплекта бижута на главата на въпросната жена. От видяното можеше да се направи само един извод – тази жена не принадлежи към нашата култура.
А нейната жестокост, опасявам се, надминаваше и най-лошите представи за драконова жестокост.
Арнел ще умре днес! – каза спокойно, но с известен акцент „владетелката“.
Херцог Карио се размърда в ъгъла си, а звука от счупване на сплетени кости накара красивата жена да се разкрещи.
– Това… това няма да е толкова лесно да се осъществи. – просъска Карио – Лорд Арнел е получил власт, надхвърляща мечтите на предците му.
Жената се засмя тихо в отговор. После протегна крак, погали статуята на счупения и сгънат дракон на трона си със сложно бродирана платнена обувка и каза:
– Голямата власт винаги е свързана и с голяма отговорност. Лорд Арнел получи това, което не трябваше да получава, но и допусна в сърцето си някого, когото не трябваше да допуска. Това беше единствената грешна преценка на Стентън. Единственото, което беше пресметнал, беше, че като старателно съсипваше репутацията на чирака си, той се беше погрижил великият Черен дракон никога да не погледне в посока на падналата жена. Това беше слабостта на могъщия дракон. Велик дракон, който беше достоен да заеме мястото си не в краката ми, а до мен…
– За какво говориш? – развълнувано попита херцог Карио.
Жената се усмихна. Само тази усмивка превърна изящното ѝ лице в гримаса и тихо каза:
– Кръвната линия на повелителя на драконите никога няма да изчезне. Силата на кръвната линия на Драконовия владетел е неизмерима. Силата на семейството на Драконовия владетел е неоспорима. Стентън, ти загуби.
С махване на изящна длан, с пръсти от малкия до средния пръст, украсени със златни пръстени, имитиращи нокти, тронната зала избухна в образи.
Не се разпознах веднага, но сцената ми беше позната във всеки детайл, всички я бяхме измислили и създали заедно. И сега лежах върху основния камък, бледа като мъртва, с кръв по устните, с широко отворени от ужас очи и кинжал в гърдите, а Бетси държеше дръжката му с две ръце.
Усмивката на чудовищната жена става плашеща и чувам заповедта ѝ, дадена не на глас, но звучаща дори в мен:
„Убий!“
И Бетси пуска дясната ми ръка, като с лявата продължава да държи кинжала, симулиращ убийството ми, и изважда друг – костен кинжал, бял, потъмнял от времето и вероятно от честата употреба. Тя посяга към него, стиска го с трепереща ръка и едва чуто изрича:
– „Простете ми, мис Вайърти… “
В аленочервените очи на Бетсалин се появяват сълзи. И кинжала в ръката ѝ спира да трепери, а аз осъзнавам това, което този, който е дал заповедта, още не е разбрал – Бетси не е имала намерение да ме убива. Не е искала да го направи, а кинжала в ръката ѝ се завърта, променяйки вида на захвата.
Бетсалин е щяла да се самоубие!
– Не… не недей… Бетси… – борех се неимоверно, но успях да го прошепна.
– Съжалявам… – прошепна Бетсалин.
Аз също…
Вдишах и без да прекъсвам контакта с мрежата, която, както разбирам, оплиташе съзнанието на всички Ръждиви дракони, издишах така познатото ми вече, забранено в цялата империя:
– „Ин драг“!
Костеният кинжал изпадна от ръцете на Бетси, само за да разкъса престилката ѝ, преди да достигне плътта.
И аз реших да направя нещо, което беше повече от самоубийствено, но както бях изскочила от каретата, без да се замисля, когато чух писъка в нощта, когато пристигнах в Града на драконите, така и сега, захвърляйки счупения кинжал, прошепнах на себе си думите на професор Наруа: „Никакъв гняв, никакви емоции, никакви чувства“.
И издишах заклинание, което можеха да използват само маговете от старата школа:
– „Мовенс корпореус“!
Някъде в далечината се чу възмутеният вик на мистър Нарел, вика на мистър Уолън: „Мисис Макстън!“ и още нещо, но не го чух.
Заклинанията от старата школа са ефективни и ефикасни, но са опасни, безпощадни и изискват максимална концентрация. А аз се концентрирах единствено върху думата „кукловод“.
Появата ми в златната тронна зала от определено ориенталски тип беше съпроводена първо с гадене, а после и с повръщане. Едно, второ, трето, четвърто… Още не бях имала време да стана от пода, който за щастие беше покрит с плътен и мек килим, но стаята вече беше изпълнена с миризмата, характерна за повръщането, а Зверовете, които несъмнено бяха те, падаха като подкосени. Петдесет крачки. Трябваше да се отдалечат на петдесет крачки от мен, за да престане табуиращото „Уйоларе ет франгере морсу“. Но никой тук не знаеше това.
– Как… ти… попадна… тук?! – Изстена магьосницата, като отчаяно държеше тамяновата кърпичка до носа си.