***
И най-лошите ми очаквания се сбъднаха веднага щом клепачите ми се затвориха. Мисис Макстън и Бетси бяха направили всичко възможно – вана с етерични масла, чай от мента, меласа и маточина, и аз заспах почти веднага.
Но какъв сън беше това!
Аз, в моята незабравима малко прикриваща черна копринено дантелена мощница, на полето от метличина, а лорд Крисчън Давернети лежеше до мен и бавно прокарваше отскубнато стъбло по тялото ми от корема нагоре към безсрамно едва покритите ми с дантела гърди.
– Изненада, сладка моя! – каза подигравателно драконът, а зелените му очи блестяха от победа.
Издишах конвулсивно и изсъсках:
– Нещо ми подсказва, че сте принудили мисис Тодс да вложи най-доброто от способностите си в наличното заклинание!
Лордът главен следовател се усмихна изключително лукаво и прошепна, навеждайки се над мен:
– Все още не е максималното, Анабел, далеч от максималното.
– Това е малко нечестно, не мислите ли? – бях напълно, основателно възмутена.
Давернети се усмихна, после, захвърляйки настрани откъснатия стрък метличина, простря ръка върху гръдния ми кош и… и паяжината от дантели, която ме покриваше, започна да се разтапя пред очите ми.
– Спрете! – възкликнах, без да осъзнавам какво се случва.
– Забравихте да добавите думата „моля“! – строго каза полицаят.
Затворих очи и промълвих:
– Моля!
И усетих как платът на нощницата ми се връща на мястото си.
– Ето, – каза лорд Давернети с триумфален тон на гласа – сега можем да пристъпим към разговора.
Отворих очи, колкото и странно да звучеше тази фраза във връзка със съня, и се вгледах мрачно в лорд Главния следовател, като, от една страна, се опитвах да разбера механизма на случващото се сега, а от друга, се опитвах да не се пречупя и да не допусна това, което той вече беше направил… видял… и като цяло ме беше унизил.
– Първи въпрос… – лорд Давернети нежно покри корема ми с длан и аз усетих топлината и тежестта на това докосване, колкото и да беше плашещо. Усетих го! В съня си! Какво, по дяволите, е това?!
Но не ми беше позволено да питам.
– Какво ти даде сестра Мариса? – дланта на старши следователя се придвижи леко нагоре към гърдите ми, но бавността имаше неизбежността на лавина, спускаща се от планината.
– Молитвеникът. – излъгах само отчасти. Молитвеникът също беше там.
– Едва ли. – Давернети ме погледна в очите и прокара ръка по лявата ми гърда.
Това беше жест, за който дори в неприлично общество биха го зашлевили, да не говорим за прилично общество, но… аз не помръднах.
– Каква сдържаност! – подигравателно каза старшият следовател.
– Просто изчисление! – казах хладнокръвно аз. – В момента ме провокирате, при това доста грубо и рязко. Съответно за вас е много важно да започна да се съпротивлявам. И ето защо отчаяно се опитвам да разбера какво ще ви донесе моята съпротива.
Давернети ме погледна в очите и бавно стисна гърдите ми, не болезнено, но осезаемо. Осезаемо! И то насън! И това…
– Ах, по дяволите, вие сте способен да използвате магия от старата школа! – внезапно осъзнах аз.
И аз едва сдържах стона си. Трябваше да разбера! Когато мистър Онър ми беше казал, че професор Стантън е открил всички магове от старата школа на пиратския остров. Драконите не просто я усещат като нас например, те са способни да я използват. По дяволите!
– Мммм, малката мис Анабел е научила още една голяма драконова тайна! – констатира очевидното лорд Давернети – И как, страх ли те е?
– Повярвайте ми, ако някой трябва да се страхува точно сега, това сте вие! – загледах се гневно в дракона – В края на краищата само един от нас ще се изненада, когато се погледне в огледалото на сутринта. И това няма да съм аз!
Очите на Давернети се свиха за миг, без да скриват яростта му, но той не махна ръката си.
– Вие продължавайте, – предложих аз, готова да продължа да бъда жертва на неговата недобросъвестност – усещам докосването ви, което означава, че връзката е по-силна, отколкото… бихте искали.
– Или вие! – парира драконът, като бавно премести дланта си към другата гърда.
И той очевидно се наслаждаваше на процеса и дори не го криеше.
– Вие! – уточних с откровена омраза – Защото вие, преди да пристъпите към откровено долни и мръсни методи, би трябвало първо да се замислите, че не съм от онези, които проявяват прошка, лорд Давернети!
Но ако се опитвах да апелирам към съвестта на този дракон, то беше напразно – той изобщо нямаше съвест, достатъчно е да си спомня онази нагла измама с „Името ми е в списъка ви с кандидати за съпрузи. Вторият отгоре!“ Но чувството за собствената му безнаказаност явно беше надвиснало над мащаба и по тази причина, взирайки се втренчено в очите ми, лордът главен следовател започна бавно пътуване със същата ръка от гърдите надолу към мястото, което дори в много неприлично общество мъжете не докосват просто така. Те като за начало поне си плащат за този вид… забавление.
Трябваше да приема тъжния факт, че нямах никакъв шанс да се възстановя до утре. Но това беше просто дреболия в сравнение с факта, че лордът главен следовател, като се поддаваше на най-ниските си желания, ми беше дал пълен и неограничен достъп до собствената му аура, очевидно с искреното и напълно фалшиво чувство на увереност в своята неуязвимост.
Но напразно.
И като погледнах в очите на дракона, който ме тормозеше, произнесох:
– Трансформацио!
Метаморфозата беше мигновена! Цялото тяло на Давернети се разтрепери, вертикалната зеница на черно-зелените му очи се разшири от шок, а ръката му, която беше малко встрани от забраненото място, макар че по мое лично мнение цялото тяло на непознат човек по принцип е забранено място, започна да се покрива с черно-зелени люспи. И всичко това причини на полицая огромна болка, но аз не изпитвах никакво разкаяние!
– Анабел! – ревът на дракон, който губи контрол над себе си.
Но това беше само началото.
– Вокантем! – добавих аз.
И цялото обкражаващо ни поле от метличина пламна, започна да пука, а скалите започнаха да се топят в пламъците на излизащата на повърхността лава. И не само заобикалящата ни действителност преминаваше през този процес – кожата на дракона сега не се справяше по-лесно.
Без съмнение можех да спра дотук, но се опасявах, че лорд Давернети няма да си научи урока, затова произнесох заклинание, за да призова истинската му форма:
– Квод вераимаго!
Давернети изкрещя, цялото му тяло се изкриви и пламтящото пространство на създадената от него илюзия се разтърси от рева на частично преобразения дракон, който се носеше над мен с цялата сила на уголеменото си тяло. Боже, колко се радвах, че това беше само частично реално и че Давернети всъщност не беше способен да се превърне в дракон, защото… Защото той изпитваше толкова силна болка, че се страхувах, че лорд Главният следовател щеше да изгори мен и къщата в ярост, преди да осъзнае какво е направил… в смисъл, че щеше да ме остави да умра от не толкова мъчителна смърт, колкото тази, която очевидно желаеше сега.
– Анабел!!! – ревът и съскането на изригващата лава се усилиха.
Като поставих ръце зад главата си и крак върху крак, като по този начин се настаних възможно най-удобно, размърдах крака си и отбелязах доста предизвикателно:
– На ваше място досега щях да стигна до думата „моля“!
Надвесеният над мен дракон, който, ако искаше да се размножава под някаква форма, трябваше да си потърси партньорка с неговия размер – един кит например би бил идеален – изпадна в агония, когато разбра, че няма да може да се измъкне сам от този капан, и изръмжа:
– Мооооооляяяяя!!!
В тази дума нямаше и капка молба, но аз се смилих и казах:
– Потест!
През следващите няколко минути Давернети, хриптейки и проклинайки отчаяно, възстанови предишния си вид, а аз лежах и откровено се любувах на слънцето в илюзорното небе. Слънцето ми липсваше тук, в този почти постоянно покрит със сняг град.
Още по-досадно ми стана, когато старши следователят, който се беше опомнил, се надвеси над мен, закривайки слънцето.
– Научихте ли си урока? – попитах учтиво, без да крия усмивката си.
Давернети се усмихна внезапно и после каза:
– Знаете ли, мис Вайърти, колкото повече ви гледам, толкова повече осъзнавам, че бих минал през всички кръгове на ада, за да бъда с вас.
Погледнах го със смесица от възмущение и скептицизъм и казах язвително:
– О, да, забелязах. Вярно, започнали сте с това, което е в ада, а сега преминаваме към пламъците и лавата, и ме хвърляте в него с целия цинизъм на дракон, убеден в своята безнаказаност и крайна лъжливост, защото името ви не беше в списъка с кандидати за съпрузи, оставен ми от професор Стантън, нали?
О, това със сигурност беше така, именно така, но единствената реакция на лорд Давернети на думите ми беше нахална усмивка, последвана от подигравка:
– Но не ви е останало никакво доказателство, нали, скъпа моя? – усмивката стана по-широка и драконът добави – Що се отнася до моя далечен роднина, Крисчън Давернети, той е напуснал Уестърнадан от много, много отдавна. Няма да повярваш на невероятното съвпадение, но той напусна точно в деня, в който открих името му във „вашия“ списък. Както виждате, аз съм много предпазлив.
Видях, да.
– Ти ще бъдеш моя съпруга, Анабел! – каза лорд Давернети без усмивка – Независимо дали го желаеш, или не.
– Ммм, – казах аз, разбирайки – ти си влюбен в мен, нали?
Драконът бавно присви очи. Но не отговори, продължавайки да се взира в мен.
Но защо ми трябват думи, при които всеки знае какво имам предвид?
– „Драконите с първа кръв имат идиотска легенда, че ако прекараш нощта с девойка, в която драконът е влюбен, това ще събуди кръвната му памет“ – цитирах от съобщението на професор Стантън.
Очите на Давернети се стесниха значително повече, а след това на практика бях официално уведомена:
– Анабел, нямам намерение да обсъждам чувствата си към теб, нито пък да отричам плановете за първата ни нощ заедно. Ти ще бъдеш моя съпруга тази сутрин, просто го приеми като даденост, защото аз, с цялата си предвидливост, която може би вече си видяла, не ти оставих никакъв избор.
Е, имаше само едно нещо, което можех да кажа на това:
– В такъв случай ви пожелавам сила, лорд Давернети, повярвайте ми, ще имате нужда от нея.
Драконът се усмихна похотливо, след което погледна надолу към тялото ми, давайки ми недвусмислена индикация къде ще изразходва силите си.
И това беше глупав, много глупав, повече от глупав ход от негова страна, защото все още имах абсолютен достъп до аурата на старшия следовател.
– Трансформацио! – казах отмъстително, като възнамерявах да продължа със заклинанието “ Вокантем“ и да го довърша с изпитаното “ Куод вераймаго“.
Но нещата не вървяха по план и илюзията внезапно се пръсна, връщайки ме в спалнята и обратно в реалността.