***
И тогава лейди Гордън си позволи да ме наставлява:
– Приличните дами не скачат при първия повик на неканен мъж!
– Това е по работа. – отвърнах аз и побързах да изляза от трапезарията.
– Приличните дами не работят! – заключи тържествено лейди Гордън.
Аз погледнах от вратата, изразявайки възмущението си с един поглед, но без да коментирам, излязох в преддверието.
Лорд Арнел чакаше на вратата, без да влиза в къщата.
Беше облечен в светла копринена риза, също толкова светъл панталон и високи ловни ботуши, което означаваше, че драконът е долетял тук в истинския смисъл на думата.
– Мис Вайърти, – каза лорд Арнел напрегнато, още преди да се приближа – къде отиде лорд Гордън?
И аз останах смаяна.
– Да не припадаме – Арнел заговори бързо и твърдо – знам, че е бил в дома ви, пристигнал е малко преди родителите си, но си е тръгнал веднага след лорд Давернети. Знаете ли къде е отишъл?
Кимнах.
Арнел повдигна въпросително вежди.
Нещо се беше счупило в трапезарията и аз можех да предположа кой какво е счупил, без да гледам.
– Вероятно лейди Гордън е улеснила заминаването на кореспондента от Уестърнадан. – казах аз, като сега се притеснявах по-малко за лейди Гордън и повече за лорд Алек Себастиан Гордън.
Лорд Арнел влезе бързо в къщата, но докато минаваше покрай мен, докосна бузата ми с ръка толкова леко и безтегловно, че ласката остана почти незабелязана. Но само за малко – драконът веднага извади ръкавица от джоба на панталона си и я нахлузи върху дългите си пръсти, докато влизаше в трапезарията.
– Всичко това са лъжи! – възкликна пронизително лейди Гордън.
Никой не се интересуваше от думите ѝ, драконът само изрева:
– Лорд Гордън, ще ми позволите ли?
И получил отговор:
– Като се има предвид, че животът на сина ми е заложен на карта, повече от достатъчно.
– Не! – отново лейди Гордън – Вие нарушавате закона! Вие нямате право! Вие сте…
– По закон вие сте собственост на съпруга си. – прекъсна истерията ѝ лорд Арнел – Не се съпротивлявайте, иначе ще бъде още по-зле за вас.
Нещо друго се беше счупило в трапезарията и аз побързах да отида там, за да видя невероятна гледка – с едната си ръка, облечена в ръкавица, лорд Арнел държеше лейди Гордън за предмишницата, а с другата, също облечена в ръкавица, докосна слепоочието ѝ. Можех да видя лицето на лорд Арнел само в профил, но по начина, по който се свиваха скулите на дракона, можеше да се стигне до заключението, че нещата наистина са лоши.
– Мис Вайърти – каза лорд Арнел, без да откъсва очи от чудовищно жестокия разпитван – доколкото знам, вие имате отлична памет.
– Не прекалено много. – трябваше да призная.
– Във всеки случай се опитайте да ги запомните: „Палентес нубилус консенция“, „Облито димисит“, „Дистортинг сенсус“, „Дормите номен, адфуерит“.
И като хвърли лейди Гордън не много внимателно на един стол, където тя се настани като счупена парцалена кукла, той се втурна към изхода.
Аз се втурнах след него с един-единствен въпрос:
– Лорд Арнел, вие…
Той спря, свали ръкавиците си и ме погледна сдържано. Страхувам се, че сдържаше яростта си.
– Ще успеете ли – преглътнах нервно – ще успеете ли навреме?
Исках да попитам: „Ще успеете ли да спасите лорд Гордън?“, но не посмях да попитам.
Но ми се стори, че той разбра какво исках да знам. Един поглед в очите ми и той беше категоричен:
– Да.
Зад това „да“ се криеше много повече, но бях сигурна, че този дракон ще надмине себе си за пореден път, за да запази жив онзи, за когото на практика бях молила.
– Ще чакам новини. – прошепнах, дишайки тежко.
Горчива усмивка на красивите му устни, едно завъртане, една крачка вдясно от луксозния черно-сребърен килим, който беше постлан на прага в чест на гостите, и огромният черен дракон се издигна в небето, засенчвайки светлината на звездите.
С тежко чувство се върнах в трапезарията.
Тук мисис Еньо се грижеше за лейди Гордън, която се опитваше да симулира припадък, но тя беше единствената, която желаеше да се грижи за тази много недостойна жена.
– Мис Вайърти – изправи се доктор Еньо при появата ми – мога ли да уточня – лудост, зрителни смущения, сънливост?
Поклатих отрицателно глава и като погледнах към лорд Гордън-старши, изброих заклинанията, които лорд Арнел беше съобщил:
– Замъглено съзнание, Заслепяване, Изкривяване на възприятието, Сън, Забрава.
Доктор Еньо се повали тежко на стола си.
– Извинете ме?! – нервно каза лорд Гордън.
– Откъде, за Бога, е разбрал? – възкликна гневно лейди Гордън.
Нито аз, нито доктор Еньо обърнахме и най-малко внимание на възмущението ѝ, и двамата мислехме усилено.
– А вие сигурна ли сте, че лорд Арнел е направил правилната оценка? – зададе само един въпрос.
Трябваше да кимна и да поясня:
– Лорд Арнел владее отлично заклинанията от школата на човешката магия, така че се опасявам, че не може да има грешка.
И ние веднага погледнахме към лорд Гордън старши. Е, аз се бях постарала, искрено се бях постарала да направя тази вечеря перфектна, бях повторила всичко, което беше набито във все още ненаучната ми глава още от единайсетгодишна възраст, бях отговорила перфектно на всички въпроси на придирчивата лейди Гордън, не се бях провалила и спокойно можех да издържа изпита по домакинство още сега, но… предполагам, че ми е отредена много специална съдба.
– Аз не мога да се справя сам – призна доктор Еньо – върху лорд Гордън лежи твърде много и най-вероятно това е продължавало доста дълго време, постепенно и неусетно.
Това не може да бъде премахнато.
Изненадващо, лейди Гордън дори кимна, неволно потвърждавайки, че наистина е невъзможно да се премахне. Това беше много непредпазлив жест от нейна страна – мисис Еньо мислеше бързо, а в ретикюла си имаше тиган.
– Скъпа, недей… – започна доктор Еньо.
Но вече беше твърде късно.
Чу се звучен удар, сякаш нещо се изпразни, и лейди Гордън се свлече от стола си на пода. Доктор Еньо завъртя очи, като едва се въздържаше от укорителна забележка, явно досещайки се, че в този случай смелата и сурова севернячка ще изпусне тигана върху леко плешивата му глава, и затова само ме погледна с болезнен поглед.
– „Сомнум“! – заклинанието за сън веднага обгърна лейди Гордън и я потопи в дълбока дрямка.
А ние с доктор Еньо изпаднахме в дълбоко униние.
Нашето отчаяние беше оправдано – лорд Гордън-старши, според думите на лорд Арнел, беше в повече от плачевно състояние и… той също го осъзнаваше. Драконът, приближавайки се към мен, искаше да каже нещо, но погледът му се плъзна по празничната ми коса, по роклята ми в цвят метличина и стереотипите победиха.
– Доктор Еньо, може би познавате някого, към когото бих могъл да се обърна с този проблем? – попита той дискретно.
Достойна сдържаност и достойно поведение за човек, който току-що е научил, че на практика е обречен.
А съзнанието за обречеността му само се засили, когато вместо да отговори на въпроса му, доктор Еньо ме погледна изразително. Лорд Гордън старши последва погледа му и също ме погледна.
Изненадващо, въпреки заклинанието, лейди Гордън се размърда под масата и съвсем напразно – мисис Еньо беше нащрек. Северняците винаги са нащрек, животът на север е тежък и пълен с опасности и затова те приучават да реагираш бързо на всяка заплаха.
Едно приглушено „Бам“, последвалата тишина и моят въпрос към доктор Еньо:
– Сблъсквали ли сте се с подобно нещо преди?
– Да. – отвърна сухо доктора – Сблъсквал съм се. При обявяването на смъртта.
– Какво, по дяволите, се случва тук?! – възкликна мисис Макстън.
Разбрах, че никой друг няма да ѝ отговори, затова казах тихо:
– Това, за което ме предупреди лорд Гордън.
Погледнах към бащата на Себастиан и добавих:
– Лорд Гордън младши.
– Виждам, че синът ми е споделил много с вас. – отбеляза лорд Гордън-старши, но зад надменността и сдържаността си не можеше да скрие значителна бледност.
Стоях там, нервно потривах пръстена на лорд Арнел, скрит под дантелата на ръкавицата, и се стрясках от мисълта за много неща.
За безумното и според мен напълно нездравословно желание на дамите от Уестърнадан да се оженят всички дракони. Именно да се оженят. Може да изглежда смешно, защото в човешкото общество е обичайно да се опитват да свалят момичетата от ръцете си, като ги дават за женитба, но тук става дума за упорито желание да ги оженят. И то не за което и да е момиче, а за такова, което може да контролира съпруга си. Не исках да повярвам, че казаното от Себастиан за драконите е вярно, но беше невъзможно да пренебрегна информацията и особеностите на Града на драконите.
– Е – каза лорд Гордън Старши след няколко минути мълчание – мисля, че трябва да тръгваме.
В този момент мисис Еньо отново беше приготвила тигана за пържене и аз не можех да не отбележа очевидния факт:
– На лейди Гордън е поставено заклинание за сън. „Сомнум“ – не пречи на абсолютно никакви функции на организма, не пречи на кръвообращението, не нарушава хормоналния фон, не блокира потока на храчките и следователно организмът на дамата няма смисъл да се бори с него поне за около половин час. Но ето, че настъпва третото пробуждане… И ми е изключително любопитно каква е причината да се случва такова нещо.
Лорд Гордън се зачуди.
Това накара доктор Еньо и мен да насочим вниманието си към дракона и забелязахме няколко странни и дори плашещи подробности – драконът не просто беше блед, бледността му беше придобила нездравословен жълтеникав оттенък, лицето и шията му бяха видимо изсъхнали, сякаш джентълмена беше загубил няколко килограма от теглото си точно пред очите ни и то за броени минути. Нещо повече, положението определено се влошаваше.
– „Темпус“! – викът ми прозвуча почти оглушително, а ефектът от заклинанието беше насочен не към лорд Гордън, а към съпругата му, която все още лежеше под масата.
Доктор Еньо, който беше подготвил същото заклинание, но щеше да го използва върху самия лорд Гордън, за да стабилизира тежкото му състояние, спусна очилата си, гледайки към мен и към дракона, който бързо губеше бледостта си.
– Как? – докторът зададе само един въпрос.
– Само логика. – не можех да говоря от ужас, беше като сбъднат кошмар и едва дишах.
И аз не просто се мъчех да дишам, а се задушавах. Не исках да повярвам. Не исках дори да мисля за това. Не исках да разбера или да приема тази реалност. Чувствах се така, сякаш падам… някъде в пропаст или на дъното на черна помийна яма… Що за свят е това? Що за правила? Каква безчовечност? Какво по… Какво, по дяволите, означава всичко това?!
– Чай, мис Вайърти? – попита нежно мисис Макстън.
И аз осъзнах, че седя на пода с една ръка на тила и че поемам всеки дъх с голямо затруднение.
– Да, благодаря ви, – прошепнах, когато се опомних – мента с върбинка, ако нямате нищо против.
Без да се извинявам, без да се сбогувам, забравяйки всички правила на приличието, аз скочих и избягах от трапезарията, все още задъхана, по стълбите нагоре към върха на стълбището.
Фразата на лорд Арнел: „Не моята баба, не моята, мис Вайърти. И вие почти сте стигнали до дъното, като сте взели от библиотеката „Списък на известните фамилии на Уестърнадан“ и „История на града на драконите от древността до наши дни“. Стигнах ли до дъното? Не! Но мисля, че съм на прав път. Чудовищна, ужасна, шокираща със своята жестокост, но абсолютно правилна пътека!
Мисис Макстън, която ме последва, ме намери с мастилена писалка, която със съскане от болка забивах в дланта си.
– Мис Вайърти! – възкликна уплашено икономката.
– Заключете вратата. – казах аз и се сринах на колене.
– „Куриозитас ест нефас“ – този път над скривалището на лорд Стантън, аз написах това изречение перфектно от първия път – опитът е нещо хубаво.
Щракването на ключалката, бавно плъзгащата се плоча на тайника и четирите книги, които бях скрила тук след разговора ми с лордовете Арнел и Давернети в криптата на бащите-основатели на Града на драконите. „Рецепти за ябълков пай“, “Малки изделия от мъниста”, „Списък на известните фамилии от Уестърнадан“, „История на Драконовия град от древността до наши дни“ – притиснах ги до гърдите си, затворих тайника и скочих, за да кажа на мисис Макстън:
– Ще се срещнем в мазето. Остави гостите ни на грижите на двойката Еньо.
И като изтръгнах фибите от косата си, забързах първо към кухнята, където под учудения поглед на мистър Онър внимателно свалих от стената гоблена с картата, нарисувана от мистър Онър, и с думите:
– Ще ви чакам долу. – напуснах стаята на готвача.
Назад към част 9 Напред към част 11