***
Бетси ми помогна да изляза от роклята си, а Лизен стоеше на вратата и ме наблюдаваше напрегнато, докато се мятах из стаята, в едната си ръка държах чаша чай, топла и исках да я изпия, преди да ме е замразил до кости полета с дракона, а в другата – списък, който бях надраскала по памет от думите на лорд Арнел, който ме беше помолил да го запомня. „Палентес нубилус консенция“, „Облито димисит“, „Дистортинг сенсус“, „Дормите номен, адфуерит“. Причините за молбата му ми бяха ясни – умствената намеса на нивото, което дракона беше провел, беше прекалено изпълнена с емоции и затова подробностите можеха да бъдат изтрити от паметта или да останат донякъде изкривени в нея.
И докато ги четях отново и отново, изтръпвах при мисълта какво наистина се е случвало в Града на драконите през вековете.
– Мис Вайърти, – каза внезапно Лизи – вие няма ли да си починете?
– Не. – отвърнах аз и изведнъж се замислих: „Какво прави тук прислужницата на лейди Давернети?!“
И очевидно Бетси си помисли същото в същия момент. И двете се обърнахме към стройната, леко прегърбена жена и я погледнахме въпросително.
– Аз ще ви придружа. – обяви прислужницата.
– Съжалявам, но това е невъзможно. – казах много учтиво, но категорично.
Лизи кимна, обърна се и излезе от стаята.
Бетси се приближи до мен и ме попита тихо:
– Мис Вайърти, а вие… видяхте ли я, преди да проговори?
– Разбира се, – с известно недоумение отговорих на прислужницата – тя стоеше на вратата.
Повдигайки рамене, Бетси съобщи:
– А аз не. Докато не заговори, не я видях.
Лизи притежава магия?!
– Ще трябва да поговоря с лейди Давернети. – реших аз и след като допих чая си на един дъх, започнах да си слагам топлите вълнени ръкавици.
Бетси услужливо ми предостави останалата част от изолиращото облекло и когато слязох долу, носех палто от креп, кожена пелерина, високи, топли ботуши и шал, увит три пъти около врата ми, макар че като знаех какво ми предстои, с удоволствие бих си сложила още един и бих се увила в него. Но имаше един малък, но злополучен проблем: трябваше да се облека отново, преди да се върна, и то без Бетси. Не че лорд Давернети не ми беше предложил да ми помогне, о, дори беше настоял, но аз бях категорично против. Така че трябваше да направя минимума.
– Готова? – попита лорд Арнел, повече от учтивост, отколкото от загриженост за мен.
С кимване слязох по стълбите, извадих от джоба си листа със записаните заклинания и мълчаливо го подадох на дракона.
– О, благодаря, това е много любезно от ваша страна. – каза драконът, погледна надолу към редовете и скри листа в джоба на гърдите си – Да побързаме.
Моите домашни ме погледнаха разтревожено, но за мен всичко се беше превърнало в рутина. Всичко, с изключение на летенето на дракона. Мисълта за летене ме караше да се вълнувам.
Лорд Арнел ми подаде ръката си, гола, силна длан, и аз поставих пръстите си в нея, увити в два чифта ръкавици, горните кожени, вързани от мисис Еньо, и с треперене излязох от имението на професор Стантън.
Лорд Арнел, без да обръща внимание на мистър Уолън, затръшна вратата след мен.
Погледнах нагоре към звездите. Към много, много студените звезди. Леден вятър задуха по лицето ми, почти покривайки миглите ми със скреж, и аз се опитах да се отпусна – все пак щеше да е студено. Без значение какво ще направя, ще бъде студено. И беше по-лесно да го приема и да се опитам да дишам студа, отколкото да се съпротивлявам на неизбежното, губейки така необходимата ми магия.
– Мис Вайърти, знаете ли, че изглеждате възхитително, когато наведете хубавата си глава назад и се вгледате в звездите? – попита внезапно лорд Арнел.
Обърнах глава и погледнах дракона, който не се интересуваше от студа и дори не закопча леката си риза на врата, усмихнах се мило и попитах:
– Лорд Арнел, а вие наясно ли сте, че благодарение на вашите сетива мога да ви унищожа, без дори да се напрягам.
Нещо странно проблесна в тъмните му очи и драконът направи страшно учтиво предложение:
– Какво пък, опитайте.
Вгледах се в него, втренчено, внимателно и с нарастващ интерес – о, да, изкушението да опитам беше голямо. Арнел също ме гледаше с леко насмешлив поглед, но в очите му определено имаше повече решителност, отколкото в моите. Аз знаех със сигурност, че никога в живота си няма да опитам, но той беше напълно сигурен, че не само ще опита – но и ще получи всичко, което толкова ясно и категорично искаше.
– Отговорете ми на един въпрос, Анабел – каза лорд Арнел, внезапно учтив и дистанциран – какво чувствате, когато прегръщате Гордън?
Признавам, че бях малко обезкуражена от въпроса му. Но да мълча в отношенията ни с него беше нещо подобно на… признаване на поражение.
– Спокойствие, – отвърнах с предизвикателно подръпване на брадичката си – нежност, грижа. Да продължа ли, лорд Арнел, или най-накрая ще имате благоприличието да спрете да задавате такива интимни въпроси?
Той се усмихна. Поредният порив на ледения вятър отвя черната коса от лицето му, но когато дланта на дракона докосна бузата ми, допирът беше топъл.
– Дадох ви една седмица. – тъмните му очи се промениха внезапно, едва доловимо, но ясно, а гласът му ставаше все по-тих с всяка дума: – Цяла седмица, за да се опомните след нашия не особено приятен разговор. Мисля, че една седмица е повече от достатъчно време.
– Струва ви се. – контрирах го аз.
– А вие сигурна ли сте в това? – почти нежна насмешка.
И продължаващо интимно докосване. Той докосваше лейди Гордън с ръкавици, ръкавици, които си беше сложил нарочно, а мен – без тях. Всичко, което се случваше между нас, абсолютно всичко, беше отвъд морала, благоприличието, етиката или дори добрите маниери. Изключително аз и драконът, в когото дори невежата и неопитна аз ясно виждах нарастващата страст, която отдавна се бе плъзнала по острия ръб на острието на кинжала, по самия ръб на скалите над бездната, по неизвестния, но много опасен път. Една погрешна стъпка, само една стъпка… при това моя, защото на лорд Арнел не му се налагаше да следи собствените си стъпки, думи, фрази, жестове…
– Вие ще махнете ли някога тази проклета ръка от лицето ми? – въпрос, изказан като искане.
– Ммм – каза драконът, плъзна пръстите си по бузата ми, нежно проследи контурите на лицето ми, докосна брадичката ми – отговорът „никога“ устройва ли ви?
– Вие знаете какво би ме удовлетворило! – отдръпнах глава от докосването.
– Измъчван съм от съмнения за това. – каза лорд Арнел с лек кикот – Готова ли сте?
– Отговорът „не“ устройва ли ви? – това не беше най-добрата вечер в живота ми, а нощта нямаше да е по-добра.
– Зависи от контекста. – усмихна се той и ме вдигна леко на ръце.
Едно дръпване и в небето се издигна огромен черен дракон.
И… това беше илюзия.
Това беше много качествена илюзия, която не се забелязваше дори с магическо зрение, а беше просто илюзия, и лорд Арнел вдигна и задържа себе си, а следователно и мен, чрез левитация.
За мой срам се оставих да бъда въвлечена в неговото изследване на този начин на транспорт. От една страна, изучаването на левитацията беше напълно разумно – сега, когато имахме основани на факти подозрения за херцог Карио, предприемахме всички възможни мерки, за да гарантираме, че лорд Арнел и лорд Давернети имат същите знания, умения и способности като него. Но, от друга страна, аз също бях ловко въвлечена в обучението му от градоначалника на Уестърнадан и аз… не можех да не се поддам на изкушението.
Силният вятър ме пронизваше, но аз внимателно погледнах надолу, опитвайки се да пренебрегна студа. Летяхме на нормалната височина на драконов полет, която беше приблизително колкото височината на орлов полет. Беше наистина зловеща гледка да гледаш надолу от такава височина. Едно е да седиш върху огромен дракон и да усещаш всяко размахване на могъщите му криле, но съвсем друго е да те държат отдолу мъжки ръце.
– Вие можете просто да ме прегърнете през врата. – предложи Арнел.
Мога… въпросът е дали искам.
Назад към част 13 Напред към част 15