***
– Не, благодаря, на мен и така ми е достатъчно удобно. – отвърнах студено.
– Наистина? – каза дракона с много странен, тих глас и с напълно различен тон.
И въпреки ледения студ изведнъж ми стана… най-малкото по-топло.
В този момент положих наистина титанично усилие да не погледна към противника си. Или хищника. Личен, неумолим хищник, който се приближаваше все повече и повече с плавна, прокрадваща се походка.
Отново погледнах надолу през рамо, фиксирах дървото на върха, което обикновено беше своеобразна отправна точка на нашите полети за мен, и направих логично заключение:
– При левитация скоростта е много по-ниска.
– Да? – попита лорд Арнел малко разсеяно – Не бях забелязал. Но би било лъжа да кажа, че по някакъв начин съм недоволен от това. Трябва да призная, че всеки полет, на който сме били, не ми се е струвал достатъчно дълъг.
Без да поглеждам към дракона, признах тихо:
– А на мен – непоносимо дълъг.
Мощните му ръце ме притискаха плътно към тялото на дракона и почти физически усещах как сърцето му прескача. Усетих го, но не реагирах. Просто исках всичко това да спре. Намеците, говоренето, тормоза, демонстрацията на явна алчност да ме притежава. Беше ми омръзнало да се чувствам като плячка. Жертва на дракон. Първо един, сега друг. Откривах все повече общи черти между Стантън и Арнел, само че векторът на интереса се беше променил. Професорът се интересуваше от мен само с научна цел, но лорд Арнел искаше всичко. Всичко наведнъж. А моите чувства не интересуваха никого. Включително и мен. И най-лошото е, че те не ме интересуваха повече от другите.
– Как мина вечерята с Гордън? – попита лорд Арнел с дистанциран, приятелски тон.
– Беше перфектно. – отвърнах аз със същия любезен светски тон.
– Чаках да кажеш нещо от рода на: „Преди вас, лорд Арнел, целият ми живот беше безоблачен, безупречен и съвършен.“
Докато гледах безупречното лице на лорд Арнел, усетих, че студенината, която ме измъчваше физически, сега започва да ме измъчва и психически. Студът се разливаше в мен…
Изведнъж се замислих дали животът ми някога е бил безоблачен, безупречен и съвършен? Безупречен и съвършен може би да, но безоблачен…?
– Бях на девет години – аз не знаех защо говоря за това, треперех от студ и единственото ми спасение бяха топлите ръце на лорд Дракона – и тичах из парка с децата… бяхме много. Спомням си, че имаше някакво тържество, мисля, че една от лелите ми се омъжваше в този ден, и докато възрастните празнуваха, ние, децата, бяхме оставени сами на себе си. Не знам в кой момент Барти Уотхорн измисли ново забавление – отмъкна една кана с ягодов пунш, алкохолен пунш, и накара всеки да изпие по чаша от него. Отначало изглеждаше забавно, но когато смеещите се тийнейджъри завлякоха при Барти четиригодишен малчуган, бъдещия херцог на Клеймор, вече не беше смешно. Но в градината нямаше млади джентълмени, които да го спрат, а на нас, дамите, не ни се полага да доносничим, така че никое от момичетата не посмя да помръдне. А детето плачеше, беше уплашено… и аз наруших всички правила.
Драконът замълча. Но нямаше нужда да вдигам глава, за да усетя съпричастността му и да видя в черните му очи разбирането на представител на съвсем различна раса.
– Аз ударих Барти Уотхорн с кана с пунш. Отначало се опитах да му я отнема и да я излея, но той беше на четиринайсет години, а аз все още не бях от дамите, които той смяташе за недосегаеми по силата на възрастта, така че всичко завърши с грозен бой. В един момент бях отгоре му и поднасях тежката стъклена кана над главата на Барти… В следващия момент разбих съда с всички сили, които имах в себе си.
Един от най-тежките спомени от детството ми. Бялата рокля – скъсана, изцапана с кръв и пунш, разрошените къдрици, с панделки, омазани с кръв, белите ръкавици, от които капеше кръвта на Барти. И самият Барти Уотхорн, който крещеше толкова силно, че често се събуждах с кошмари.
– Това беше последният безоблачен ден в живота ми. – завърших тихо.
Лорд Арнел направи кратка пауза и попита:
– Какво са направили с вас?
Как да опиша всичко това? Блъскането, бичуването, лишаването от десерт, какъвто и да е десерт. Изведнъж осъзнах едва сега, че професор Стантън ме водеше сутрин в сладкарницата, защото знаеше с някакъв драконовски инстинкт, че обичам сладкиши. Торти, бонбони, курабии, ментов лукум – всички неща, които ми бяха забранени от години. И пръчката всяка събота вечер…
– Наказваха ме. – отговорих просто.
Първото нещо, което направих, когато започнах да изучавам лечебна магия, беше да залича белезите по дланите си, всичките.
– Вие осъждате ли родителите си? – попита ме тихо лорд Арнел.
Какво можех да отговоря на това? След кратък размисъл отговорих:
– Не.
– Не? – попита лорд Арнел – Пребиваха те, въпреки че беше достатъчно благородна и смела, за да спасиш дете, което не можеше да се защити. Но вместо похвала и подкрепа, те наказаха?
Светлините на имението на Арнел блестяха напред.
Имението се е променило.
Три степени на защита. Първата беше бариера в самата къща и сега всеки член на семейство Арнел беше под пълен контрол, наблюдаваше се, всеки над петгодишна възраст. Втората беше бариера над самия замък и тя беше по-силна от тази, която Арнел беше поставил над града. Третата беше бариера срещу времето, почти като старата, само че многократно подсилена.
– Знаете ли, наистина се чудя как имате толкова много власт. – казах аз – Вие контролирате града, имението, проследявате шпионите на Карио и на всичкото отгоре ме транспортирате, въпреки че можеше да пътувам в карета.
– Можеше, – съгласи се драконът – но виждате ли, в моя живот, който отдавна е все по-голям кошмар, единствената радост, единственото нещо, което ме кара да продължавам, сте вие и това макар и кратко, чувство на докосване до вас.
Лорд Арнел се спусна внимателно към защитената от атмосферни влияния територия на имението.
Веднага ми стана по-топло и се радвах, че мога да се поразходя и да се протегна малко преди дългата, уморителна нощ, която ми предстоеше.
– И все пак, – драконът вървеше до мен, като се опитваше да се изравни с моята крачка, тъй като знаеше, че ми е трудно да вървя – защо си простила на родителите си?
След още няколко крачки спрях, постоях за миг, вдигнах глава и като погледнах в черните очи на лорд Арнел, пълни със скрита ярост, отговорих истината:
– Те се опитваха да ме защитят.
– От какво? – последва мигновен въпрос.
Усмихнах се тъжно и отговорих на въпроса с въпрос:
– Как да ви обясня, на вас, любителя на игнорирането, нарушаването и изобщо пренебрегването на правилата на морала, какво се случва в едно прилично общество с онези, които се осмеляват да ги нарушат. Как?
Арнел сгъна ръце на мощните си гърди, погледна ме в очите и каза:
– Както можеш. Но много ви моля – опитайте. Моля!
Ако изискваше отговор. Ако той самият ме беше спрял. Ако в гласа му се долавяше нотка на заповед, щях да замълча. Но в погледа и в тона му имаше само молба и аз не направих опит да скрия нищо. И се мъчех да намеря думите, опитвайки се да обясня:
– Аз осакатих Барти Уотхорн.
В този момент, заслепена от очевиден гняв и обида, не забелязах момента, в който стъклената кана се счупи, и продължих да нанасям удари. Може би ако Барти не беше ме ударил пръв, тогава… може би нещата щяха да бъдат различни. Но бях ударена толкова силно в стомаха, че сякаш това не се случваше на мен. Аз виждате ли не можех така… да постъпя…
По някаква причина погледът ми се спря върху ръцете ми, покрити с черни ръкавици… белезите вече ги нямаше, но понякога имах чувството, че се опъват в кожата ми, все още се опъват, сякаш са там.
– Аз съм единствената дъщеря на господар, но не и на лорд – баща ми е едва втори син и затова нямаме право на благородническа титла.
Но баща ми е успял да натрупа състояние, много прилично дори за столичните стандарти, и все пак аз съм единствената дъщеря в семейството. Така че цялото състояние и наследство можеше да отиде или при съпруга ми, тоест при мен, или при братовчед ми, лорд Уестърмор. За родителите ми бракът ми означаваше, че могат да предадат всичко, което са спечелили, на внуците си. А аз обезобразих лорд Бартоломю Уотхорн, когато бях на девет години, дотолкова, че никой лечител не можеше да спаси лицето му от белези. Смятате ли, лорд Арнел, че момиче, което на деветгодишна възраст е извършило такова чудовищно злодеяние, би могло някога да кандидатства за брак с почтен джентълмен?
Назад към част 14 Напред към част 16