***
В тези небеса нямаше нищо друго освен мъртвешкия леден студ на бездушно блестящите звезди и зашеметяващата топлина на неговото докосване, моето, нашето… Докосване с вкус на горчивина, защото знаех, че ще съжалявам за него по-късно, след това, но сега…. Лорд Арнел вече не се целуваше, той обсебваше устните ми в безумна, изпепеляваща целувка, а страстта му събуждаше огън в мен, огън, който се разпространяваше все по-бързо, и в следващия миг аз бях тази, която го целуваше.
– Анабел – тих проникновен стон – небеса, колко си сладка…
Когато падаш в небето, най-добре е да не казваш нищо… няма място за думи. А когато ги има, идва осъзнаването, а аз потръпнах и веднага се опитах да се отдръпна.
– По дяволите не! – изръмжа Арнел.
И устните му отново се върнаха върху моите – искащи, твърди, почти жестоки – но само докато не се притиснах към него малко по-силно. И жестокостта бе заменена от нежност. Огромна, сладка, луда, сгряваща нежност, нежност, която събуди топлина дълбоко в гърдите ми. И аз забравих всичко. Предателството, действителното състояние на пленница в Уестърнадан, разследванията, омразата към драконите, особено към този. В този миг, докато ме държеше толкова силно в прегръдките си и ме обсипваше с целувки, някак си си спомних как Арнел беше запалил огън в камината, за да ме стопли при първата ни среща. И как ме беше спасил от нападение и куршум, въпреки че тогава никой от нас не дължеше нищо на другия.
А сега?
Отворих мигли и погледнах Арнел. Той спря за миг и ме погледна с очи, напълно замъглени от страст.
Един кратък миг между ада и рая….
Защо досега не бях забелязала колко е красив? Особено в този вид, с леко разрошена коса и пълни с любов очи.
Студените звезди блестяха ослепително в леденото небе, а аз вдигнах ръка, за да докосна черната му коса, отмятайки кичурите от безупречно мъжественото му лице, осъзнавайки, че искам да запомня този момент завинаги. Този вълшебен, нереален, приказен момент… нямаше да има втори.
– В очите ти се появиха сълзи. – тихо каза лорд Арнел.
– Не, дори не съм се замисляла за това. – излъгах аз.
Драконът се усмихна странно. Движение на ръката му и аз нежно се увих в наметалото си, а след това и във второ наметало. Кога ли щях да имам време да ги сваля? Неловко махнах ръцете си от раменете му, отстъпих назад, избягвайки погледа на тъмните, проницателни очи, които следяха всяко мое движение, и студено му напомних:
– Сделката.
Арнел замълча за няколко секунди, после заговори замислено, сякаш мислеше за нещо друго:
– Младият херцог на Клеймор съобщи, че противникът му е сляп с едното око. С лявото око. Но Крисчън откри, че лорд Уотхорн вече се е сражавал в няколко дуела и слепотата му не му е попречила да довърши противниците си. Беше основателно да предположи, че увреждането на окото е малко… преувеличено. Затова подготвих момчето, като имах предвид тази подробност.
Поколебах се и се увих по-плътно в наметалото си.
Говореше се, че куршумът на херцог Клеймор е улучил лявото око на Барти Уотхорн… звучеше ужасно и за щастие черната дантела беше скрила осакатената част от лицето му на погребението.
– Съжалявам, – добави внезапно лорд Арнел – че не разбрах цялата ситуация тогава. Гордото и самосъжаляващо се момче искаше да си отмъсти, но не искаше да навлиза в подробности. И дори не се наложи да правим справки, за да разберем колко неморален човек е Барти Уотхорн. Но аз безкрайно се разкайвам, че не се постарах да разбера всички обстоятелства по случая.
– И какво щеше да се промени тогава? – попитах тихо, като отново погледнах към имението Арнел в далечината.
– Най-малкото щеше да знаеш, че белезите и нараняванията на лорд Бартоломю Уотхорн, които бяха съвсем леки, бяха излекувани още същия ден.
В пълен шок погледнах лорд Арнел с недоумение.
– Вие се шегувате! – възклицанието излезе неволно.
Драконът само се усмихна в отговор.
– Анабел – каза той със същата сърдечна нежност, с която почти току-що ме беше целувал – повярвай ми, по-скоро бих се пошегувал, отколкото да ти кажа, че си била мамена от цялото семейство Уотхорн в продължение на много дълго, подло и жестоко време.
Наведох глава, дишайки тежко и опитвайки се да осъзная това, което бях чула. Вятърът разроши косата ми, лишена от панделки и фиби, а ужасната истина се стовари върху сърцето ми.
Драконът се приближи безшумно, внимателно придърпа качулката върху разрошената ми коса, уви ме по-плътно в наметалото и ме прегърна.
Просто прегръдка, притискайки ме плътно до себе си.
– Мисля, че е по-добре да си легнете тази вечер, мис Вайърти. – каза той тихо, а устните му се допряха до косата ми.
Иска ми се да можех. Наистина ми се искаше да мога. Да се върна в къщата на професор Стантън, да се вмъкна в топлата баня, да пусна кранчето на пълна мощност, така че да заглуша всички звуци, и да плача, да плача горчиво за живота си. Бих искала да заспя, но….
– Лорд Арнел… – вдигнах глава и устните ни се срещнаха.
Изкушението да се срутя отново в небето беше толкова голямо, но …
– Херцог Карио е само върхът на айсберга, както осъзнаваме и двамата. Уви, моите домашни и аз бяхме прави – всички в Града на драконите са против драконите, дори самите дракони. И това е факт. Факт, с който ние с вас трябва да се справим.
С всяка от тези думи докосвах устните си до неговите.
Непростима вулгарност и непристойност, но… не се отдръпнах. Той също не го направи.
– Забавно е, че не застанахте на страната на дамите. – усмихна се лорд Арнел.
– А аз не приемам и не мога да възприема безмилостни дами, които продават и убиват деца, като достойни за титлата „лейди“. Те не са лейди. Те са чудовища.
Въздъхвайки тежко, Арнел се отдръпна, нагласи отново наметалото върху мен и каза тихо:
– Когато всичко това свърши и вече не ми се налага да очаквам всяка секунда нов удар в гърба, ние с теб ще поговорим, Анабел. За теб и за мен. И за чувствата, които станаха повече от очевидни по време на целувката ни, за чувствата, които изпитваш към мен, въпреки усилията ти да ги скриеш.
Аз спокойно срещнах напрегнатия му поглед.
Някъде горе леденият вятър виеше, далечните звезди блестяха със студено, безразлично сияние, а аз… казах истината.
– Няма да има и секунда в живота ви, в която да не очаквате нож в гърба или просто поредния удар. Лорд Арнел, вече ви казах, че вие сте от хората, които пишат историята, които въртят воденичните камъни на събитията, които застават начело на всяка буря, които могат да се превърнат в неудържима стихия, безмилостно унищожаваща всичко по пътя си. Целият ви живот е борба. И колкото повече научавам за този град, толкова повече разбирам, че вие се борите от много, много, много време. Първо ръждивите дракони, които се опитват да влязат в криптата на бащите-основатели, след това интригите на херцог Карио, убийството на момичетата и присъствието на Звяра, накрая почти удавил полицейското управление в кръв. Сега се оказва, че съучастници на Карио са били не само баба ви и мащехата ви, но и почти всички дами от висшето общество на Уестърнадан като цяло, и ще трябва да се справите и с това. Така че отново е война. И тя няма край, защото вие, това сте вие – няма да стоите настрана, а ще поемете битката. Не смея да ви съдя за това, напротив, възхищавам се на вашата волева и силна природа, на която не е чуждо чувството за справедливост. Но… страхувам се, че колкото повече ме опознавате, толкова повече разбирате, че и моят живот не е бил лесен. И аз съм уморена. Искам мир и щастие. Тихо, семейно, уютно щастие, без притеснения, тревоги и необходимостта всеки миг да се боря за живота на близките си.
Красивото, изваяно от мрамор лице на гордия дракон беше вкаменено.
Назад към част 16 Напред към част 18