***
– При лорд Давернети! – Гордо обяви мисис Макстън, когато стигнахме до вратата на полицейския участък.
Младият дракон на стража погледна вестника, който дори бях отворила, позволявайки му да сравни изображението с моя облик и отвори вратата, без да посмее да възрази.
Влязохме с истинско кралско достойнство.
Това продължи достатъчно дълго, за да разбера, че няма дежурен секретар и че полицейският участък като цяло е изненадващо празен. Ние, с мисис Макстън, се погледнахме една друга и без да се замисляме, се насочихме към решетките водещи съответно към мазето и затворническите килии. За щастие вратата беше отворена, а още по-голямо щастие беше, че ключът все още беше в ключалката, но с това всичко свърши, защото и решетката, и самите пазачи бяха напълно незначителни в сравнение с магическата сигнална система, инсталирана на стъпалата, водещи надолу.
– Нещо не е наред ли? – разтревожи се мисис Макстън, когато я спрях да направи следващото стъпало.
– Само за момент. – прошепнах аз и извадих от джоба си пудриерата.
Така жестоко никой не беше постъпвал с пудрата, но аз превърнах по-голямата част от нея в прах, смачках я с ъгъла на сгънат вестник и след това духнах леко – облакът от пудра се издигна и започна бавно да пада надолу, разкривайки три, пет, дванайсет, двайсет и девет алармени заклинания, плюс мрежа с капани и няколкостотин обикновени сигнални силови линии.
– О, Боже мой! – беше всичко, което мисис Макстън каза. А после издиша възмутено: – С такъв вид защита можеха изобщо да не поставят решетки!
– И да не говорим такова разхищение. – казах саркастичено аз и се зачудих как да ги заобиколя, без да го нарушаваме.
– Мога да ви дам назаем и моята пудриера, ако искате – неочаквано предложи мисис Макстън.
Погледнах учудено икономката, която, доколкото си спомням, никога не беше използвала грим.
– Имам я от времето на моята младост и я нося със себе си, в случай че имам врагове. – уведоми ме икономката.
– И как ще използвате пудрата, ако имате врагове? – почудих се.
– Ще им я подаря. – отвърна мисис Макстън по много хитър начин.
В светлината на това, че пудрата току-що ми беше предложена, това звучеше плашещо.
С укорителен поглед към мен мисис Макстън обясни:
– Скъпа моя, по времето на моята младост една от съставките на пудрата беше олово, а то има лошо въздействие върху организма, както ми каза веднъж професор Стантън. Оттогава, винаги държа със себе си няколко бурканчета от него, които купих преди трийсет години.
Да, трябваше да призная, че от този момент гледах на мисис Макстън с други очи, но това не ми попречи след кратък размисъл да кажа:
– Давайте.
Икономката отвори чантичката си, подавайки ми за момент кошничката с кифличка и половина, и скоро извади пакетче прах, запечатано с восък и поради това никога не отваряно. Името на праха беше „Прасковено кадифе“ и той наистина съдържаше олово. Освен в праха, този метал често се използваше при създаването на огледала, което не е много здравословно, но в нашата ситуация нямахме избор.
Отворих кутията, и все още със същия ъгъл на многострадалния вестник го смачках, духнах на прах и произнесох:
– Спекулари!
Огледалното заклинание се образуваше от наличното олово и придобиваше петнист разпръскващ се вид.
– Циррикулум! – Оформих го в тунел и ние с мисис Макстън се придвижихме предпазливо по трептящия и преливащ проход.
– Никога не съм мислила, че може да се използва по този начин. – каза развълнувано икономката.
– Аз също. – трябваше да призная.
По-нататъшното спускане беше под строгия поглед на мисис Макстън и като цяло днес и двете бяхме открили много нови неща една за друга.
Когато слязохме на нивото на затвора, минахме покрай мирно спящия пазач и спряхме за миг в недоумение. Работата беше там, че всъщност имаше две килии. Едната беше тази, в която бях попадала вече, сега заключена и съдейки по шума, пълна със затворници, а другата беше в незабележим коридор, водещ вляво, дори незаключен с допълнителна решетка. Оттам не се чуваше нито звук.
Мисис Макстън и аз се спогледахме и тръгнахме натам, защото само жените можеха да бъдат толкова тихи, особено уплашените жени, нали?
Вървяхме предпазливо по тъмния коридор, едва осветен от факлите точно под тавана, и нервно надничахме в напълно празните килии. Мястото беше изненадващо чисто, сухо и пусто. Напълно празно. Едва в най-отдалечената килия, до която стигнахме за доста дълго време, видяхме през решетките, които впрочем бяха двойни – и железни, и магически, една жена, седнала на леглото. Разрошената ѝ коса се подаваше изпод спретнатото ѝ боне, роклята ѝ отдавна не беше гладена, а полубезумният ѝ поглед беше вперен в нищото.
Но аз разпознах затворничката от пръв поглед.
– Мисис Томпсън. – извиках тихо, страхувайки се да не ме чуят и да не би затворничката да не отговори.
Да, трябваше да поддържам невъзможен баланс между това да бъда чута и да не бъда чута.
За щастие – аз бях чута от правилния човек.
Мисис Томпсън бавно вдигна глава, погледът ѝ се съсредоточи върху мен за няколко секунди, а после лицето на жената се изкриви и тя заговори:
– Мис Вайърти, каква изненада.
И това беше казано по такъв начин, че у мен се появи мигновено и непреодолимо желание да се обърна от решетките и да напусна тази негостоприемна сграда и нейните също толкова негостоприемни обитатели. Но тогава мисис Макстън изведнъж каза:
– О, скъпа мисис Томпсън, не изглеждате добре. Защо да не ви подаря пудра за лице?
Кръвожадността на хората, които преди бяха работили за професор Стантън, ме накара да се усмихна и да се взема в ръце.
– Мисис Томпсън, имам няколко въпроса към вас. – казах аз.
– И една кифличка с пудра. – добави мисис Макстън с най- добродушно изражение.
Мисис Томпсън моментално се оживи и попита:
– Кифличка?
– Да, да. – кимна мисис Макстън и дръпна салфетката от кошницата, разкривайки сладкиша и изпълвайки стаята с аромата му. След това, покривайки сладкиша, тя добави строго – Ще я получите веднага щом отговорите на въпросите ни!
Аз, не бих могла така.
Аз, наистина никога не бих могла да направя това, но нека си признаем – ако нашият готвач мистър Онър беше тук, можеше да се окаже, че заплашва да отрежа части от тялото на мисис Томпсън, така че просто трябваше да благодаря на съдбата за сдържаността на мисис Макстън и да продължа с разпита:
– Знаете ли кой се опита да ви убие, мисис Томпсън?
Жената се канеше да каже нещо очевидно грубо, но мисис Макстън извади половин кифла и започна да я яде с удоволствие, намеквайки, че скоро за някого няма да остане нищо.
– Не! – Изсъска мисис Томпсън, като се втренчи яростно в моята икономка – Ако знаех, Давернети отдавна щеше да е пребродил спомените ми, не е много това, което може да спре тези дракони, но аз НЕ ЗНАМ!
Последните думи бяха изречени с вик, който ме накара да потръпна, но мисис Макстън продължаваше да поглъща с наслада кифличката си. И аз съм наясно с това, че тя яде, когато е нервна, но мисис Томпсън не можеше да знае това и затова за нея всичко изглеждаше като хладнокръвна подигравка.
– Това е някоя от Арнел, – каза бившата сватовница, като погледна с омраза към дъвчещата ми икономка – очевидно една от многото сестри на кмета, която, както и останалите членове на семейството, се опитва да спре промените в него.
Мисис Макстън спря да дъвче.
– В него и в техните мъже. – усмихна се язвително мисис Томпсън.
Боже, защо преди си мислех, че е приятна старица? Тя не е жена, а някакво изчадие от ада с адска усмивка.
– Промяна? – Попитах, като отново се преборих с желанието да се обърна и да напусна мястото… или да избягам, тъй като второто определение беше много по-точно.
– Не сте ли забелязали, мис Вайърти? Най-силните дракони в този проклет град не са женени.
Мисис Макстън отхапа още една хапка от кифлата си, сдъвка я, мляскайки по най-неприличния начин, и после каза замислено:
– Още малко и ще заподозра заговор на сватовниците, чиято зла цел е да оженят повторно всички дракони в града…
И мисис Томпсън спря да се усмихва. Беше само за миг, но това, което след това изобрази на лицето си, беше гримаса, а не усмивка.
– Това би било глупост, мисис Макстън. – каза тя.
И ние осъзнахме ужасното нещо: това не беше глупост! Това беше най-ужасяващата истина от всички! И фактът, че нито лорд Давернети, нито лорд Арнел някога са били женени я потвърждаваше. В смисъл, че те знаеха. Знаеха, че има нещо, което се случва с драконите, които се женят.
– Вестниците ще го нарекат „Случаят с убедените ергени“! – Съобщи мисис Макстън, довършвайки дъвченето си.
– Защо убедени? – не разбрах.
– О, скъпа моя, сигурно ще се съгласиш, че и двамата лордове, които познаваме, са изключително убедителни, толкова убедителни.
И тя, увивайки последната кифла в салфетка, я подаде през решетката на мисис Томпсън.
– Просто така? – Тя не повярва, но стана и дойде при нас.
– Става студено. – въздъхна мисис Макстън – А вие, скъпа моя, сте нервна, бихте могли да си позволите малко сладост.
С израз на пълно недоверие на лицето си мисис Томпсън се приближи, взе внимателно кифлата, като върна салфетката на моята икономка, и с наслада погълна сладкиша.
– И така – заключи мисис Макстън – имали сте заговор да се оженят повторно всички дракони. Вашият заговор в полза на демографията беше разкрит и те решиха да го спрат веднага.
Мисис Томпсън се задави и погледна шокирано моята икономка.
– Кастриране на дракони? Не, не сме се сетили за това! – Възмути се бившата сватовница.
– Аз изобщо не съм имала предвид това! – Мисис Макстън на свой ред се възмути. – Освен това бих ви помолила да не използвате такъв език в присъствието на мис Вайърти!
Изчервявайки се донякъде, аз се включих в разговора:
– Знам, че целта ви е била да накарате драконите да се подчиняват на чуждата воля. Волята на ездачите, нали?
Преглъщайки, мисис Томпсън ме погледна много мрачно.
– Просто не разбирам каква е разликата между женените и неженените дракони.
Бившата сватовница замълча.
Но мисис Макстън направи предложение:
– Те стават по-меки и по-контролирани. Доколкото знам, драконите са силни, но заради жените, които обичат, се сдържат.
– Дори няма да те питам откъде знаеш това. – отвърна ядовито мисис Томпсън.
– А аз, все пак ще ви подаря пудрата! – реши мисис Макстън.
Аз стоях и се опитвах да систематизирам всичко, което имах, и тъй като беше трудно да го правя тихо в състояние на силно нервно напрежение, започнах да излагам някои от резултатите:
– В Уестърнадан има изключително много правила и условности, които на практика принуждават джентълмена да предложи брак на момиче, което е компрометирал по един или друг начин. И като се има предвид фактът, че само да помогнеш на една жена да слезе по стълбите е достатъчно за слухове и клюки – в резултат на това има много такива случаи – само най-внимателните и високопоставените могат да си позволят да останат необременени с брак.
– Не е зле, мис Вайърти. – каза мрачно мисис Томпсън.
– Но един брак трябва да прави нещо друго – продължих аз – нещо значимо.
– Деца? – предложи мисис Макстън – Отговорности?
И тогава някой каза:
– Редовни интимни отношения.
Обърнахме се рязко при звука и видяхме лорд главния следовател в компанията на три полицейски дракона.
– Неприлично! – Мисис Макстън направи гръмко изявление.
– Нека му дадем пудриерата ви. – предложих аз нервно.
Лорд Давернети, след като погледна недоволно моята икономка, ми се усмихна чаровно и каза:
– Добър ден, скъпа моя. Виждам, че и аз съм ви липсвал?
– Мисис Томпсън? О, да, копнежът ми не познава граници! – Казах аз, наранена от начина, по който се обърна към мен.
– Забелязах. – осведоми ме подигравателно лорд Давернети – Но се опасявам, че трябва да ви съобщя, че в стремежа си да направите сутрешно посещение на годеника си, вие сте някак… изгубена и неправилно насочена. Мис Вайърти, глупаво момиче, горе е, когато стълбите се изкачват, а не слизат.
Не можех повече да търпя това.
– Лорд Давернети! – възкликнах.
– Да, да, скъпа моя. – каза той с дрезгав тон.
Мисис Макстън изведнъж реши да участва в този фарс и като моя спътница направи изявление:
– Много съжалявам, че ще ви огорча, лорд Давернети, но мис Вайърти не ви обича. Прекратете този фарс с годежа сега, за да не бъдете болезнено наранен по-късно.
Лордът главен следовател кимна, докато я слушаше и язвително уточни:
– Мъчителна болка от оловна пудра?
Мисис Томпсън, която довършваше кифлата си, се закашля, като се взираше с ужас в сладкиша, който почти беше изяла.
– В него нямаше прах. – смили се мисис Макстън и като погледна отново към лорд Давернети, каза – Между другото, никой не смее да нарече мис Вайърти глупава, момичето има диплома, а вие…
– Скоро ще бъде съпруга с диплома, което, съгласете се, също не е лошо – подразни я Давернети.
Но това беше краят на шегите.
– Лорд Гордън, придружете мис Вайърти и войнствената ѝ икономка до кабинета ми. Веднага!
Мисис Макстън, осъзнала, че законът не е на наша страна, се обърна към мисис Томпсън и каза:
– Дръж се, скъпа. Със сигурност ще ви посетим отново. Пожелавам ви приятен ден. Погрижете се за себе си.
Донякъде разтреперана мисис Томпсън отговори:
– Обичам кифлички със сирене… и без пудра, мисис Макстън.
– Ще запомня, мисис Томпсън. – каза тя, хвана ме за ръка и подаде празната кошница на лорд Гордън.
След това гордо напуснахме „женската“ част на затвора и още по-гордо продължихме нагоре по стълбите, които сега бяха внимателно изследвани от около две дузини полицейски магьосници с лупи, магически стъкла и преносима лаборатория, очевидно опитващи се да установят с какво точно са били заобиколени защитните и сигнални заклинания.
Ние се престорихме, че нямаме нищо общо с всичко това, качихме се нагоре и там мисис Макстън, пренебрегвайки всички заповеди на лорд Давернети и възклицанията на лорд Гордън, се обърна към входната врата и решително ме изведе от полицейското управление.
– Но, мисис Макстън, лорд Давернети е дал нареждания. – започна младшият следовател.
– Той ще ми дава заповеди! – възмути се тя – Той няма статут!
Лорд Гордън, който ни беше проследил в недоумение, с изумление уточни:
– Какво не е наред със статута на лорд старши следователя?
– Той е ерген! – Каза многозначително мисис Макстън.
И ние тръгнахме по посока на най-близкото кафене.
Лорд Гордън ни последва, като неловко носеше празната кошница.