* * *
Чакането не беше дълго – едва седнах на пейката за посетители в коридора, лорд Давернети се появи на стълбите. Той вървеше уморено и тежко и изглеждаше съвсем безрадостен. Той също носеше чай. На малък железен поднос имаше две чаши върху чинийки, празен чайник със запарка, висок термос с вряла вода и няколко сандвича.
Приближавайки се до вратата на собствения си кабинет, Давернети отключи ключалката с едно докосване и каза галантно: „Моля.“
Станах и послушно влязох в кабинета, като неволно наблюдавах с изострено внимание как началникът на полицейското управление включи всички светлини и лампи, отиде до бюрото и се спря, без да се настани на стола си, което беше ясен знак, че посещението ще бъде кратко.
Лорд Давернети, проявявайки неочаквана галантност, внезапно попита:
– Мога ли да затворя вратите?
И да останете насаме с мен, като окончателно унищожите остатъците от репутацията ми?
– О, да, разбира се! – съгласих се аз.
Драконът недоверчиво започна да затваря вратата, много бавно, много демонстративно, много показно, сякаш ми даваше възможност да променя решението си.
– Лорд Давернети, мисис Макстън не е тук. – казах аз, като сгънах ръце на гърдите си.
– Е, това променя всичко! – възкликна драконът.
Тогава втората чаша отлетя от подноса в коридора и се разби там, старши следователят затръшна вратата, отиде до бюрото си, едва не хвърли подноса и по някакво чудо всичко върху него оцеля непокътнато, а драконът отиде до стената и извади бутилка и чаша от скрит шкаф. В чашата се изля тъмна струя от най-силния бърбън, което ме принуди да притисна снежната си ръкавица към лицето. Никога не съм харесвала миризмата му, но Давернети имаше вкус към него, защото изпи пълната чаша, без да мръдне, последвана от втората, и едва с третата старши следователят се върна на масата и седна на ръба ѝ, взирайки се в мен с очакване.
– Допийте си питието. – предложих иронично.
– Мислите ли, че трябва да очаквам от вас нещо по-лошо от това, което казахте днес? – попита драконът, но отпи глътка.
Той намали кехлибарената течност в чашата с една трета.
Наложи се да седна на ръба на масата, мислейки усилено за това, което бях казала на полицая днес. Според мен нямаше нищо излишно или обидно – бях казала истината.
– И така? – побърза Давернети. После, усмихвайки се, добави: – Или просто да се придържам към традицията и да ви налея чаша чай?
Няколко секунди гледах скептично лорд-главния следовател, задавайки си само един въпрос: „Какво правя тук?“, а после, решавайки, че ми е писнало от тази неприятна компания, казах хладнокръвно:
– Жертва номер четиристотин сте вие.
Чашата почти се изплъзна от дланта на дракона, но той я задържа, като стисна пръстите си твърде силно около ръба, в резултат на което чашата се счупи.
– Внимавайте! – не знаех защо го поисках.
Полицаят мълчаливо премести повредената посуда на масата, седна почти прегърбен и ме погледна мрачно, после ме попита хрипливо:
– Какво ви доведе до такива заключения?
– Очевидното?! – предположих язвително.
Давернети веднага прие предизвикателството. И къде бяха отишли умората и раздразнението! Той се изправи, демонстрирайки наистина военна осанка, очите му блестяха, издавайки вълнението на полицая, и драконът внезапно предложи:
– Искате ли чай, мис Вайърти?
– О, не! Ще внимавам. – усмихнах се мило.
Старшият следовател сведе очи към мен, но не можеше да не ми се усмихне с очакване за нова битка. Със сигурност щеше да предпочете да се бием в словесен дуел, седнал на стола на бюрото си, където можеше да заеме позата на строг, но справедлив съдия, истински представител на закона, но пресмятайки разстоянието, което щеше да ни раздели след това, промени решението си. И като сгъна ръце на гърдите си, той провлачи коварно:
– Иии? Какво ми донесе този път в човката си умната, свръхактивна и наистина свръхинтелигентна птичка на мис Вайърти?
– О, Боже мой, престанете с този фриволен тон! – поисках раздразнено.
Давернети се усмихна, гледайки ме втренчено, а после каза нещо неочаквано:
– Анабел, моя прекрасна фея, щях да отхвърля този тон, ако не беше една малка подробност – вашият кочияш, мистър Илнър, току-що ви е докарал в подножието на Желязната планина.
В думите му се долавяше въпрос, а в същия този въпрос се съдържаше и увереността в това, че отговор ще бъде получен.
– Мис Вайърти! – поправих го раздразнено.
Старши следователят леко наведе глава, приемайки това, и се поправи иронично:
– И така, какво става, мис Вайърти? Измамна маневра или…? Виждате ли, две неща – виждам ви по странен начин, някак си се размивате, все повече и повече с всяка секунда, и второ – никога не сте отказвали чай, но сега сте непреклонна. Тези два фактора са достатъчни, за да ме накарат да се усъмня в реалността на външния ти вид. Но има и трети фактор, който няма да споменавам, но благодарение на който знам със сигурност, че именно вие сте тук и сега. Тогава кого мистър Илнър току-що е докарал до ръба на контролираната от драконите територия?
О, дракони!
Не скрих раздразнението си.
– Честно казано, лорд Давернети, колкото повече съм във вашата компания, толкова повече съжалявам, че съм дошла тук.
– Но вие дойдохте. – каза следователят с намек, като все още ме гледаше с внимателен, изучаващ, проницателен поглед.
– О, да, дойдох… на собствената си глава. Наистина щеше да е по-разумно да изпратя писмо!
Поех си дълбоко дъх, издишах бавно, успокоявайки се и не позволявайки да бъда въвлечена в нов словесен дуел, и съобщих причината за посещението си:
– Уайверната се опита да атакува два пъти. Тук, в офиса ви, и в къщата за гости в собственото ви имение.
Погледът на дракона мигновено загуби всякакъв израз на забавление. Трябваше да призная, че това ми донесе известно мрачно удовлетворение.
– По онова време – продължих аз – мислехме, че това е нападение срещу мен, но… – не можех да не се усмихна – Лорд Давернети, Елизабет Карио-Енсан е знаела, че ще се появите по залез слънце, за да придружите лорд Арнел, нали?
Полицаят замръзна.
После кимна мълчаливо.
– Вие сте последната жертва. – повторих аз, като се изправих – Вие сте. И моята поява не беше измамна маневра, не ми беше трудно да ви измамя – лорд Арнел, вярвам, благодарение на съвестта си, която най-сетне се пробуди, ме пощади от последствията както на вашето, така и на собственото си психическо посегателство. Нещо повече, контактът ми с основите на дома Арнел ми позволи да си възвърна всички сили, които вие двамата откраднахте, защото когато помагах на лорд Арнел, нямах представа, че трансформирам не един, а два дракона едновременно. Така че оттук нататък, лорд Давернети, аз не съм отслабнал човешки магьосник, а магьосник, имунизиран срещу драконовата магия. И това е всичко.
И тръгнах към вратата с намерението да напусна както кабинета на лорд Главния следовател, така и полицейското управление. Бях изпълнила дълга си на гражданин – бях предупредила за опасността. И ако погледнех на събитията като цяло, бях прекалила, като направих и двамата дракони практически неуязвими, а единият от тях сега повече от наясно.
Но щом стигнах до вратата и докоснах дръжката, ръбът на заклинанието запечата вратата към стената.
– Много смешно. – казах аз, като не скрих възмущението си и не се обърнах – „Инвента!
Моето заклинание срещу неговото заклинание. Нямаше да се получи, ако не беше в моя полза:
– „Ин драг“! – направих заклинание за подчинение и докато Давернети се опитваше да се противопостави на забранената магия, аз повторих, придържайки дланта си към вратата: – „Инвента“!
Вратата се отвори.
И аз гордо напуснах кабинета на главния следовател.
Вървях по коридора, все още изумена от неодобрението, дори гнева, и се сблъсках с лорд Гордън на стълбите. Той тъкмо излизаше с поредното досие от архивите.
– Имате неочаквано живо присъствие тук днес. – казах аз.
Младшият следовател се усмихна, кимна и обясни:
– Отвличането на момчето Верг. – лорд Гордън въздъхна едва доловимо тежко – Лорд Давернети беше малко… невъздържан, връщайки се в управлението след забележките ви в магазина за дрехи. Резултатът несъмнено е безценен от гледна точка на възтържествувалото правосъдие, но създаде известни затруднения на цялото полицейско управление – лордът главен разследващ офицер извади всички досиета от архивите… Работата е в ход.
И той се усмихна чаровно, скривайки зад усмивката си огромна умора. Изпитах почти непреодолимо желание да му предложа чаша чай, но уви – беше късно вечер, всички кафенета отдавна бяха затворени, а до дома ми имаше дълъг път. Умът ми обаче схвана една подробност по неочакван начин – лорд Гордън изобщо не беше ядосан. Нито на мен, нито на ръководството. Беше уморен, това се забелязваше, а това, което е „забележимо“ за драконите, вече е смъртна умора за хората, което вероятно беше причината да не видя нито един човек в полицейския участък, само дракони, по-скоро ядосани на мен дракони. Но не и лорд Гордън. И това би трябвало да ме радва, вероятно, но по някаква причина ме накара да се чувствам смътно притеснена…
– Вие не сте ми ядосан! – казах аз, като погледнах дракона замислено.
– О, вие обръщате внимание на емоционалното състояние на персонала. – отгатна лорд Гордън. Той се усмихна, поклати глава и каза: – Мис Вайърти, никой не обича да му се посочват грешките. Но е невъзможно да не се признае фактът, че са допуснати грешки.
Да, беше трудно да пренебрегна този факт, а ако изпитвах някаква вина, тя изчезваше веднага щом си помислех за мисис Верг.
– Въпреки това – лорд Гордън затвори папката, която четеше в движение – мисля, че ще е разумно да ви придружа, за всеки случай.
– О, не се притеснявайте, аз съм маг. – уверих го в защитата си.
И в същото време не можех да разбера защо тревогата ми се засилваше с всяка секунда.
– Все пак едва ли има смисъл да се връщате на кон в снежна буря. – каза младшият следовател.
Не можех да пренебрегна преценката му, а що се отнася до предположенията ми за времето, дори не трябваше да питам – драконите могат да усещат времето, така че на мнението на лорд Гордън можеше да се разчита.
– Мисля, че ще е най-добре, ако кажа на най-близкия пост да предаде на мистър Илнър къде сте. Много по-разумно би било да се приберете вкъщи с карета, а вие, ако ми позволите, не сте най-добрият ездач. Чаша чай? – предложи дракона.
– С удоволствие. – съгласих се аз.