* * *
Лорд Гордън споделяше малкия кабинет с втория дракон, младшия следовател, лорд Едингтън. Драконът скочи при появата ми, въпреки че и той, както останалите, беше информиран за източника на гнева на началника си. Той изчака лорд Гордън да ни представи, но едва тогава каза съкрушено:
– Мис Вайърти, вие сте като лакмусова хартийка, която посочва всички недостатъци. Обективно погледнато, осъзнавам, че вината не е ваша, но… И не можахте ли да останете в столицата?!
– Направих го – потънах в стола, който лорд Гордън ми беше предложил – и повярвайте ми, щях да продължа да седя там с голямо удоволствие, но никой не ме попита за мнението ми, уви.
Лорд Едингтън се усмихна разбиращо, седна, дръпна се назад към бюрото, което беше отрупано с папки, и попита:
– Извинете ме за откровеността, но не искахте ли да се омъжите?
О, аз разбрах какво искаше да каже – брачният живот моментално лишава жената от свободно време, а майчинството я лишава от още по-свободно време, така че намекът, че „очевидно нямаш нищо по-добро за правене“, беше прозрачен. Това беше обидно. Въпреки това полицаят беше прав за нещо, защото в момента наистина нямах какво да правя. И докато лорд Гордън даваше нареждания на секретаря си за чая, аз разглеждах колегата му с отмъстителен интерес. Лорд Едингтън беше симпатичен, едва ли надхвърляше трийсет и петте, висок, атлетичен, с военна осанка, тъмнокафяви очи с нюанс на бурбон, предпочитан от драконите, и мъжествени черти на наистина приятно лице.
– Вие… ме гледате странно. – каза лорд Едингтън внимателно.
– Разглеждам ви. – съобщих му аз, като внимателно сдържах усмивката си.
– Това е… забележимо. – каза драконът, внезапно изнервен – Но мога ли да попитам защо?
– Защо? – разговорът беше повече от забавен, но аз все още се опитвах да не се усмихвам – По-скоро в какво качество… Лорд Едингтън, а вие … женен ли сте?
Младшият следовател беше зашеметен.
Той стоеше загледан в мен, а лицето му бе бледо и зачервено от бурята от емоции, предизвикана от повече от неприемливото ми поведение. Но справедливостта изискваше отмъщение, затова продължих да гледам много внимателно лорд Едингтън, който бързо губеше самообладание и който явно не желаеше да бъде причина за моята вечна заетост.
– Мис Вайърти, аз не съм женен. – нежно ми напомни лорд Гордън, който беше влязъл в кабинета с две чаши чай.
– Това е жалко – въздъхнах с притворна тъга – но, лорд Гордън, вие малко отстъпвате на лорд Едингтън по външен вид и телосложение. Освен това сте толкова млад, а лорд Едингтън би трябвало да мисли за семейство, наследници и съпруга. От реакцията ви на моите думи разбирам, че не сте женен, нали, лорд Едингтън?
Полицаят погледна нервно лорд Гордън и отвори уста да отговори грубо, но тогава нещо се случи, в един миг, в една секунда стаята на младшите следователи изведнъж стана по-тъмна и лорд Едингтън промени мнението си за това, което казваше, поколеба се под погледа на лорд Гордън. Нещо повече – той каза разкаяно:
– Не исках да ви обидя, мис Вайърти. Моля, простете ми.
Колко интересно.
– Аз ни най-малко не съм обидена, няма за какво да се извинявате. – казах, като взех чинийката и чашата.
И погледнах към лорд Гордън. Полицаят отиде до масата си, сложи чая си, после извади от шкафчето си кутия с бонбони, разопакова я, откъсна позлатената опаковка и ми я подаде с думите
– От столицата, с коняк и череши. Мисля, че няма да ви попречи да се сгреете, мис Вайърти.
– Благодаря ви! – казах аз, свалих ръкавицата си и взех един от бонбоните.
Драконът кимна и зае работното си място, като взе два бонбона и ги постави близо до чашата си с чай, и плъзна кутията към мен, като ми я предложи сърдечно:
– Не се срамувайте.
Бонбоните бяха вкусни, чаят беше вкусен, но мислите ми….
„Ще ти кажа какво, той е тънък. Толкова много, че не можеш да определиш силата му. Състрадателен, много съпричастност има в тях, като вас, хората, добрите. И те не помнят, не помнят нищо, когато се превърнат, те получават това от нас. Вероятно това е всичко – думите на генерал ОрКолин породиха смътно подозрение и… се разтвориха, щом погледнах пакета с бонбони. Скъпи бонбони, скъпа опаковка – тънко, много тънко златно фолио. Но погледнах отново към лорд Гордън и видях ръкавиците на ръцете му. Ръкавиците бяха бежови, от телешка кожа, велур или нещо доста наподобяващо това.
Напрегнатият ми поглед се премести отново върху лорд Гордън. Следователят, погълнат от работата си, не забеляза веднага повишеното ми внимание. Но щом ме погледна, погледите ни се срещнаха.
В кабината отново настъпи напрегната тишина. Изглежда, че лорд Едингтън се опитваше да не помръдне, страхувайки се от подновения ми интерес към него като кандидат за съпруг.
– Мис Вайърти – лорд Гордън се облегна назад в стола си – има ли нещо нередно?
О, не знаех това. Но… лорд Гордън беше най-приличният дракон, който някога съм познавала по принцип. Единственият, който се бе отнесъл към мен със съчувствие и разбиране, който се бе опитал да ми помогне, който дори ме бе предупредил за особеностите на конвенциите в Уестърнадан, които не познавах.
Ако лорд Гордън беше човек, щях да кажа, че е много добър и повече от почтен млад мъж. Но той беше дракон. Дракон с тъмнозелени очи, чиито вертикални зеници не оставяха никакво съмнение за расата на лорд Гордън.
И тримата полукръвни, които познавах, имаха човешки очи.
И трите дъщери на херцог Карио, които познавах, имаха човешки очи.
– Мис Вайърти? – лорд Гордън заговори отново, като определено призоваваше за обяснение на случващото се.
Аз обаче го погледнах и си спомних какво беше казала Ембър:
„Той трябва да е местен. Близък до силовите структури и аристократичните семейства. Но не мога да предвидя възрастта му или дори приблизително чертите му. Може би емпатия, съчувствие към жертвите, чувство за вина за смъртта им“.
И казаното от нея после:
„Няма да се учудя, ако е загубил някого от семейството – близък човек, сестра, майка. Но първият подтик за трансформацията трябва да е била тежка емоционална травма.“
Докато бавно отпивах глътката си чай, все още продължавах да се взирам в очите на лорд Гордън. Сигурно беше неприлично и дори недопустимо предизвикателно, но продължавах да гледам.
– Мис Вайърти – внезапно се усмихна лорд Гордън – трябва да призная, че ме смущавате.
– Съжалявам. – помръднах и преместих поглед към ръцете на по-младия следовател.
Лорд Гордан беше слаб, изненадващо слаб за дракон, но изглежда имаше големи ръце, дълги пръсти, широка длан. Някакво анатомично несъответствие, едва ли не забележимо, но в съвкупността от всички факти…
Отпивайки още една глътка чай, се опитах да си спомня очите на Илиас Скайверн, дракона, който беше отчасти дракон и отчасти Ръждив… Очите му бяха драконови, с вертикална зеница и по-изразен ирис, от друга страна, мъртвият полукръвен от покрайнините на Уестърнадан не беше трансформиращ в нито една част от кръвта си.
И аз отново погледнах лорд Гордън – той ми отговори с въпросителен поглед в тъмнозелените си очи, които при различно осветление можеха да станат светлосини. Чистокръвен дракон.
Все пак трябваше поне да опитам.
– Лорд Гордън – усмихнах се нервно – осъзнавам, че този въпрос може да изглежда неуместен и неуважителен, и все пак – в мелниците на тази чудовищна четиригодишна война някой… близък за вас човек умирал ли е?
Следователят вдигна чашата си с чай, отпи глътка, усмихна се странно и каза:
– Мис Вайърти, изглежда, че сте се отнесли изключително небрежно към работата, която професор Стантън е свършил за вас, и не сте обърнали нужното внимание на списъка с кандидати за съпрузи, който вашият ръководител ви е оставил.
Погледнах младшия следовател някак объркано, без да знам какво общо има това. Лорд Гордън се усмихна, толкова лъчезарно, любезно, като стар приятел или просто наистина приятен човек, и обясни:
– Професор Стантън изброи само дракони, които нямат сестри, сравнително дълги и продължителни любовни връзки, и такива, които не са ангажирани по ред едни или други причини. И не, не съм загубил никого от близките си. Не съм обвързан, нямам сестри. Между другото, именно поради тази причина лорд Едингтън не е подходящ за вас, той е загубил една сестра в клането и затова останалите четири сестри, заедно със съпрузите и децата си, сега живеят в неговата къща.
Неволно погледнах към лорд Едингтън и го видях с други очи. Драконът въздъхна и каза уморено:
– Селестия беше четиридесет и четвъртата жертва.
Лицето на по-младия следовател се втвърди и той изведнъж, с неочаквана за един полицай откровеност, каза:
– Риджен е трябвало да я срещне. Трябвало е! Но мръсника се увлекъл по привлекателното женско лице и… флиртувал, докато моята сестра са я… убивали.
Чашата в ръцете ми се разклати, чинийката издаде жалък звън.
– О, хайде да се лишим от съчувствието! – избухна лорд Едингтън – Чух достатъчно, благодаря. Стига. И… – той ме погледна уморено – Благодаря!
Останах безмълвна, страхувайки се да кажа каквото и да било, а Едингтън обясни:
– За уайверната. Тя щеше да си тръгне онзи ден, ако не беше вашето заклинание. Нашето тя го знаеше и беше подготвена за него, но вашата намеса не беше такава. Така че моите благодарности. Искрено.
Той направи пауза и добави:
– Само не ме молете да се оженя за вас.
Аз щях да се усмихна, но не беше смешно. Абсолютно не. Защото мисля, че започвах да подозирам нещо, което самите служители на реда все още не знаеха.
– А сестрите – засмя се лорд Едингтън – да, къщата е малко шумна, племенниците са изпотрошили всичко, до което могат да се доберат, а те могат да се доберат до всичко, дори украсиха висящия от тавана портрет на прабаба си с внушителни черни мустаци, но това не е за дълго, ще хванем втората мръсница и ще можем да дишаме свободно.
И той щеше да въздъхне, но вдигна глава и видя изражението на лицето ми. Изтълкувал го погрешно, той се усмихна и каза:
– О, хора, прекалената ви емоционалност е уморителна. Мис Вайърти, жал ви е за портрета на моята прабаба?
Почувствах се зле! Зад всички тези събития, зад стремежа да спася живота на лорд Давернети, бях пропуснала основните думи на Ембер Енсан: „Никога не съм убивала и нямам желание да започна“.
И ако е така, то… това ме кара да си задам няколко въпроса.
– Момичето – казах аз, като погледнах лорд Едингтън – което флиртуваше с вашия… със съпруга на сестра ви. Установихте ли самоличността ѝ?
Полицаят се усмихна, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади портрет… портрет, който перфектно улавяше чертите на четири момичета, които познавах… Едното бях държала за ръката, принудена да бъда безсилен свидетел на смъртта му, другото бях оковала със заклинание, което я беше довело в ръцете на полицията, третото бях спасила от отравяне, на четвъртото бях помогнала да избяга днес. Сестрите Енсан. На рисунката имаше една от тях и аз… Усетих как пръстите ми изстиват.
– Лаура Енсан. – лорд Едингтън изрече името на една конкретна Енсан с крива усмивка – Едната уайверна го разсейваше, другата убиваше. Отлична тактика, нали?
Почувствах се зле в стомаха си. Просто ми се гадеше.
– Да, – прошепнах аз, като се опитвах да не разлея чая си, защото ръцете ми трепереха – отлична тактика.
Щеше да бъде. Но през цялото това време в града имаше само една уайверна!
Осъзнах, че съм изпаднала в дълбоко емоционално вълнение, едва когато лорд Гордън нежно ми отне чашата с чай, която вече частично се беше разляла върху роклята ми. Ръцете ми трепереха. Главата ми беше замъглена, а пред очите ми виждах двойно.
Как можеше да бъде това?
Едната уайверна отвлича вниманието, а другата убива!
Но нямаше друга! Имаше Лаура, само Лаура! Ако убийството на сестрата на лорд Едингтън беше четиридесет и четвъртото, то трябваше да се е случило преди три или четири години, когато целият този ад току-що беше започнал. Което означаваше, че нито Ембър, нито Елизабет Карио-Енсан са присъствали в града в този момент. В Уестърнадан са се намирали единствено Лаура и Шърли Акинли. Но последната не знаеше нищо за нищо. Предполагам, че и тя не би взела участие в убийствата, беше възпитана в любов и грижи, едва ли би могла да има…
Е, като оставим всички емоции настрана, много по-добре е, че е била тя. Не убиец, а разсейващ фактор. Защото в противен случай не знам какво да мисля. Защото бях ужасена.
Но като се замисля, именно Лаура Енсан отвлича вниманието на съпруга на сестрата на лорд Едингтън. Определено и категорично тя. Това можеше да се твърди с абсолютна сигурност, защото Риджен вероятно е бил разпитван от лорд Давернети и едва ли щеше да пренебрегне ситуацията, а по-скоро да участва в разследването с цялата характерна за него задълбоченост. Така че нямаше никакво съмнение относно самоличността на „кокетката“.
Имаше и други неща, които будеха съмнение.
Първо, Ембър Енсан можеше да излъже. Можеше да го направи, но някак си бях сигурна, че не го е направила… И двете сме били твърде дълго около трансформиращи, така че ѝ се доверих.
Второ, Шърли Акинли, четвъртата дъщеря на херцог Карио, може да лъже. Това е добра теория, сигурно, ако я кажа на следователите, те с удоволствие ще се заемат с нея, но… Виждала съм Шърли Акинли и да, тя би могла да отвлече вниманието на човек, но не и да убие брутално жена му. На портрета обаче беше Лаура и Давернети определено е установил това.
Третата теория е, че Лаура може да е имала съучастници. Парите означават много, а тя ги е имала. Но… „Лаура пое всички убийства върху себе си“ – точно това беше казала Ембър. Ембър, чието отсъствие беше покрито от Лаура, и затова се опасявам, че не е имало съучастници, на които уайверната да е платила пари, защото в такъв случай Коршун Карио можеше да разбере, че Ембър не е в града.
Което оставя най-плашещата възможност – Звяра.
– Мис Вайърти, – каза много тихо лорд Гордън, коленичи пред мен и покри треперещите ми длани със силната си ръка – да се обадя ли на доктор Еньо?
Лорд Гордън беше близо до мен. Неприлично близо, взираше се тревожно в очите ми и очевидно се опитваше да предотврати припадъка ми, защото аз наистина бях в полуприпадък, защото….
Звяр!
Лаура се нуждаеше от съучастник. Не можеше да действа сама, не само поради трудността на подобно нещо, но и поради необходимостта да измами баща си.
Неволно погледнах към лорд Едингтън, който също ме гледаше с тревога…
– Вие ли сте най-големия в семейството? – попитах с треперещ глас.
– Да, мис Вайърти. Какво ще кажете за малко вода?
Поклатих отрицателно глава. Главата ми вече се въртеше и аз… трескаво сглобявах това, което знаех, опитвах се да събера в едно това, което се беше случило: Лаура, по-голямата сестра. Сестрата, която поемаше отговорност. Сестрата, която осъзна, че ако баща ѝ заподозре нещо, ще убие Ембър. Какво можеше да направи Лаура Енсан, за да спаси сестра си? Всичко! Всичко, включително и да събуди Звяра, защото:
„Аз все още съм онова малко момиче, което знае само как да пали огън.“
Ако съм права, макар че в тази ситуация ми се иска да греша, Лаура Енсан е събудила Звяра. Направила го е още преди да започнат убийствата. Едва пристигнала в Града на дракона. Направила го е, защото е разполагала с технологията за извършване на ритуала и защото очевидно е знаела как да спре Звяра. В края на краищата, ако херцог Карио знаеше това, то неговата повече от интелигентна дъщеря, която се бе превърнала в инструмент за осъществяване на ужасен план, също трябваше да го знае.
Което означава, че в града има два Звяра! Два!
Единият е на четири години. И втория, който е убил Елизабет Карио-Енсан в нощта, когато пристигнах в Уестърнадан.
Или е само един?!
Изведнъж осъзнах, че имам нужда от мисис Макстън, от топло одеяло, от уютно кресло до пращящата камина, от ледения вятър, който виеше зад прозореца. Имам нужда от чай, имам нужда от моята топла чаша горещ, повишаващ концентрацията ми чай. Аз…
„Твърде малко обща информация, не познавам града, не познавам жителите му.“ – каза лейди Ембър Енсан.
А аз усетих с пълна сила смисъла на нейните думи.
Два звяра, един звяр.
В момента единственият, който отговаряше на профила, беше чудовищно лорд Гордън. И дори без мисис Макстън и чая реших, че е по-добре да започна да изключвам версиите една по една, отколкото да ме мъчат съмнения.
Погледнах младия дракон, неприлично близко коленичил пред мен, и гласът ми трепереше, но въпреки това попитах:
– Дайтете ми вашата ръка, лорд Гордън.
Младшият следовател се усмихна и попита малко подигравателно:
– Не ви ли трябва сърце?
И щях да кажа, че се забавлява от ситуацията, ако погледът на дракона не беше останал внимателен, предпазлив, упорит. Цената на професията? Или напрежението на Звяра, който ще направи всичко, за да попречи на приносителя да разбере какво се случва, и затова следователно е подозрителен към молбата ми?
– Ръката ви, лорд Гордън! – прошепнах аз – Без… ръкавица.
Младшият следовател повдигна вежди, погледна ме неодобрително и каза:
– Мис Вайърти, това е недопустимо. Ако сваля ръкавиците, ще ви компрометирам. Вашата репутация…
Моята репутация може да отиде по дяволите! Тя отдавна беше изчезнала, така че вече нямаше какво да губя.
– Ръката ви, моля! – помолих с натиск, като погледнах в очите на дракона.
Лорд Гордън ме гледаше мълчаливо в продължение на няколко мига, сякаш се готвеше да реши да направи нещо много по-важно от това просто да си свали ръкавицата. Но, Боже, аз не бях поискала повече от това! Всичко, от което се нуждаех, беше да видя дланта му. Защото ако е дори частица от Ръждив дракон, златното фолио ще остави зачервяване по кожата му. Не много, но щеше да го остави.
И аз се взирах в очите на по-младия следовател, напрегнати и очакващи, и не исках… абсолютно не исках да повярвам, че това е той. Абсолютно не исках да повярвам, че това е той. Но… тънък и все пак силен. Близък до лорд Давернети. Порядъчен, съпричастен, грижовен. Имаше твърде много неща, които сочеха към лорд Гордън. А аз исках да узная истината сега, без повече съмнения за него.
– Е – каза накрая лорд Гордън – не исках да се случи така… но ваша воля.
Той разкопча горните копчета на униформата си, извади от един вътрешен джоб малка черна кутийка, отвори я, сложи я в скута ми и аз видях златен пръстен с камък. Мисля, че син сапфир, но сега това едва ли ме интересуваше, основното, което привличаше вниманието ми, беше златото. Почти чисто злато, с малко добавена платина, така че жълтото на благородния метал да не контрастира безвкусно със синия камък.
И затаих дъх, когато лорд Гордън свали ръкавицата от дясната си ръка…..
Това, което последва…
С голи пръсти драконът взе златния пръстен, а последният не оставя червенина по бледата му кожа. Никаква червенина! Абсолютно никаква! Това не е той! Не е той!
– О, слава Богу! – възкликнах с огромно облекчение.
Едва устоях на импулса да прегърна младшия следовател. Бях истински щастлива, така че почти не забелязах тихото:
– Анабел, вие ме направихте най-щастливия човек на света.
И пръстенът изведнъж се оказа на безименния пръст на лявата ми ръка.
В пълно изумление погледнах към лорд Гордън, който стискаше ръката ми със своята, която беше лишена от приличие, т.е. ръкавица, и не осъзнах… Какво се беше случило тук!
Невероятно, но недоумението ми изведнъж придоби поддръжници.
– Какво се случва тук? – чу се леденият глас на лорд Арнел.
– Аз също съм любопитен! – добави лорд Давернети.
Лорд Гордън поднесе дланта ми към устните си, целуна я, стана и обяви:
– Мис Вайърти се съгласи да стане моя съпруга.
Неволно погледнах към лорд Едингтън. И двамата с него сякаш разбрахме, че възклицанието ми на облекчение не е съгласие. Но от друга страна, опасявам се, че и двамата бяхме… едва ли в състояние да кажем това на лорд Гордън точно сега.
О, боже…
– Гордън – изсъска лорд Давернети – няколко думи!
Тонът на старшия следовател ме накара да се почувствам неудобно, но само мен – младшият следовател посрещна нескритото възмущение на началниците си с пълно спокойствие, но се забави да се подчини, а за забавянето имаше причина – беше дошъл мистър Илнър. Моят коняр, който държеше шапката си в ръце, спря объркано на няколко крачки от лорд Арнел и лорд Давернети, но тогава лорд Гордън заговори:
– Мистър Илнър, радвам се да ви видя. Побързайте, снежната буря ще се влоши до полунощ. Мис Вайърти, ще ви посетя утре.
С тези думи мистър Илнър влезе в кабинета на младшите следователи, а лорд Гордън го напусна, тежката дървена врата, която беше останала отворена през цялото време, се захлопна, а аз останах да седя, потресена от пръстена, от това, което се беше случило, и от цялата ситуация.
– Мис Вайърти, носите годежен пръстен? – попита мистър Илнър, без да е никак изненадан, а по-скоро прозаично.
Аз… Едва ли бях в състояние да отговоря на този въпрос, но погледнах лорд Едингтън с умоляващ поглед в очите.
– Дори не питайте! – каза драконът и дръпна най-близката папка към себе си с вид на зает полицай, който има много работа и няма време да обяснява на колегата си, че той е разбрал всичко погрешно.
Но тъй като останах зашеметено безмълвна, загледана в лорд Едингтън, той се отказа, захлопна папката, погледна ме, потърка челото си, очевидно опитвайки се да намери думите и….
– Знаех ли, че Гордън е влюбен във вас? Да, знаех! – каза полицаят с известно раздразнение – Всички знаеха. Още от нощта, когато ви докараха, вас и… трупа, ние знаехме.
Той направи пауза, като погледна документите пред себе си, после ме погледна и продължи:
– Той ви направи чай, мис Вайърти, и само това говори много. Настояваше да ви освободят, а не да ви държат в участъка през двадесет и четирите часа, които трябваше да ви задържат. А този пръстен… – драконът ме погледна и каза – е шестият, мис Вайърти. Гордън е съчетал камъка с цвета на очите ви. Търсеше правилния нюанс. Не бих могъл да знам, но бижутерът, мистър Шейтън, е и любимият занаятчия на майка ми, а тя е в приятелски отношения със съпругата му, достопочтената мисис Шейтън, и затова… да, знаех. Но сега не ме гледайте така, моля ви. Ако желаете да му кажете истината, имайте смелостта да го направите сама, така както поискахте ръката му. Ако не желаете да го направите, това е ваша работа. Ваша, а не моя.
Аз седях там и не знаех как се е случило това. Как се бях озовала в тази много двусмислена ситуация? И как можех да върна пръстена на лорд Гордън, без да го нараня, защото… о, беше ужасно да разбера, че той има чувства към мен…
– Едно нещо изобщо не ми е ясно, мис Вайърти – продължи лорд Едингтън – защо трябваше да го провокирате?
Защо?!
О, колко силно исках да кажа истината! Но Ембър Ансан никога не е убивала никого и ако това излезе наяве, вече ще я убият. И то собствения ѝ баща. А аз не можех да оповестя истината, като знаех, че ако го направя, херцог Карио ще намери дъщеря си и ще я унищожи. И нея, и децата ѝ, и съпругът ѝ. И за миг не се съмнявах, че ще убие децата ѝ, защото към собственото си дете, както и към бременната си съпруга, той нямаше милост.
Прикривайки лицето си с длани, седях така няколко мига, опитвайки се да овладея чувствата си, след което бързо се изправих, пускайки кутията, която все още беше в скута ми. Вдигнах последната от пода и я поставих на бюрото на лорд Гордън с молбата:
– Мистър Илнър, ако нямате нищо против да вземете наметалото и ръкавиците ми. – аз забързах към кабинета на лорд Давернети.