***
Седях там в пълно объркване, умът ми отказваше да приеме такова нещо, а аз самата, аз….
– Не мога да повярвам. – признах в шок на старши следователя.
Лорд Бастуа се усмихна разбиращо в отговор и каза неочаквано:
– Вероятно лорд Давернети няма да ви разкаже подробности и се съмнявам, че ще научите от него колко важна роля сте изиграли в съдбата на много деца, защото се старае да не разгласява вашите собствени постижения. Но, мис Вайърти, мисля, че ще ви бъде приятно да знаете, че не само Илиас Верг е бил спасен от вашата намеса.
И като се протегна през масата, лорд Бастуа взе една от папките, отвори я, прелисти няколко страници, извади тази, която искаше, и я постави пред мен.
Двадесет и седем имена. Двадесет и седем!
– Строго между нас и вас и се надявам, че ще се загрижите за съдбата ми и ще я запазите за себе си, но накратко, на някои от дамите им бяха намалени надбавките, а дамите започнаха да търсят начини да си изкарват прехраната. Все още установяваме как точно дамите са получили такова „благоприятно“ предложение, но срещу много скромна сума те са се съгласили да крадат деца, понякога дори толкова изобретателни като Илиас Верг, и да ги предоставят на лице, което, уви, засега остава неизвестно.
Издишах, осъзнавайки, че не съм дишала през цялото време, докато лорд Бастуа говореше. Забелязал състоянието ми, полицаят ми даде няколко минути да се възстановя, преди да продължи:
– Всички деца от списъка са намерени. Не завиждам на доктор Еньо, днешният ден беше много труден за него, но ние му осигурихме най-добрите вътрешни специалисти и състоянието на всички спасени в момента е задоволително. Надявам се, че съм ви зарадвал?
Поклащайки отрицателно глава, признах със стенание:
– Уви, не.
Лорд Бастуа изви вежди въпросително, а вертикалните зеници на драконовите му очи се свиха, но аз казах това, което се страхувах да кажа:
– Вас не ви ли изненада, че нападението на Звяра срещу мен се случи точно сега? Днес? По това време на нощта?
Лордът следовател не се изненада. Изобщо не беше изненадан. Всъщност той каза:
– Къде според вас е отишъл лорд Давернети в такава бързина?
Неочакван въпрос, а аз нямах отговор на него.
Лорд Бастуа ме погледна странно и обясни сухо:
– В покрайнините на Уестърнадан, мис Вайърти. Там, където беше открита порутената изоставена къща, в която лейди Белатрикс Стантън-Арнел и други дами бяха отвели отвлечените деца. Както разбирате, продължителният стазис има много негативен ефект върху телата на децата и изисква изключителна предпазливост, затова всички операции по извеждането им от транс бяха извършени там. Няколко минути преди вие и лорд Гордън да получите съобщението на стъклото, доктор Еньо и полицейските служители с него бяха нападнати. Лорд Давернети беше оставил в полицейското управление само чистокръвни дракони, в които беше сигурен, и се втурна да помага, без дори да подозира, че ще бъдете в опасност в една от най-охраняваните сгради в града.
В този момент мистър Илнър отиде до отворения шкаф на лорд Давернети, проучи замислено съдържанието му и се върна с чаша и бутилка вино.
– Почти вода. – увери ме коняря, като махна восъчния печат, извади тапата и го наля в чаша – Ще стигне за чай в отсъствието на мисис Макстън.
Благодарих му и като взех пълната чаша, отпих глътка. Изкашлях се, грабнах бутилката, прочетох етикета и възкликнах възмутено:
– Съдържанието на алкохол в нея е почти същото като в отлежалото уиски!
– Лорд Давернети не разполага с нищо по-малко силно. – въздъхна мистър Илнър.
Но не наля на себе си едно питие. Нито на себе си, нито на полицаите. Мъжете, въпреки че на практика бяхме в безопасност, определено не искаха да позволят вниманието им да бъде притъпено от пиене. Единственият проблем беше, че единственият, който наистина можеше да устои на Звяра, бях аз. И така, колкото и да бях жадна, аз отблъснах чашата с вино.
Съдейки по изражението на лицата им – присъстващите разбраха всичко.
– Лорд Давернети вече е близо. – каза лорд Дартън.
– Къде е Арнел? – попита мистър Илнър с обичайната си прямота.
– Мистър Илнър! – възмутих се.
Но полицията реагира по различен начин:
– Лорд Арнел е тук. – каза същият лорд Дартън.
Съобщи ми го миг преди заклинанието ми „Мурум“ да се развали и да ни разкрие доста потискаща гледка – изкъртена, изпочупена врата от тежко дърво и счупена рамка на прозорец, с ужасни, дълбоки драскотини по стъклото… Никога не съм мислила, че е възможно да се направи подобно нещо със стъкло.
Вратата се отвори, част от облицовката се сгромоляса на пода от грубото боравене с нея и лорд Арнел решително влезе в кабинета.
В продължение на няколко продължителни мига драконът гледаше единствено мен, толкова силно, че сякаш ме пронизваше, а после погледна лорд Бастуа. Бастуа се изправи, поклони глава и каза:
– За съжаление трябва да ви съобщя, че се оказахме неспособни да се противопоставим на Звяра.
В този момент се появи лорд Давернети. Хвърли поглед към мен, последван от поглед към стоящия до мен мистър Илнър и каза с нескрит сарказъм:
– Мис Вайърти, надявам се, че сега вече не се съмнявате кой точно е целта на Звяра?
Щях да отговоря, но там долу, през пукнатините на изпочупеното стъкло, се чуха гласове и някакви фрази. Като например: „Не, няма да има нужда от лекар, лорд Керстън е мъртъв“. „Астън е мъртъв.“ „Джакстън е мъртъв.“
Фразите звучаха сухо и професионално, с изключение на тяхното значение….
– Колко са мъртвите? – попитах с нескрита болка.
– Никой от хората. – Давернети влезе решително в кабинета, стигна до стенния шкаф със силно алкохолното му съдържание и добави гневно: – А на вас така или иначе не ви пука за драконите, нали?
Извърнах се, без да реагирам по никакъв начин на избухването на старшия следовател. Но мистър Илнър не остана безмълвен.
– Да – каза той подигравателно – прав сте, на мис Вайърти не ѝ пука за драконите. Именно затова мис Вайърти, яхнала кон, а тя умее да язди много зле, се втурна през целия Уестърнадан след полунощ, в една снежна буря, за да предупреди за опасността един конкретен дракон, за когото, както сам се изразихте, изобщо не ѝ пука.
– Мистър Илнър, моля ви, не го правете. – помолих аз.
И коняря ми замълча.
На мен ми ставаше все по-неудобно. Да, бях излязла посред нощ, за да предупредя лорд Давернети, но в този конкретен момент стана очевидно, че Звярът заплашва и мен.
Лично мен.
– Анабел, вие се премествате в моето имение. – нареди лорд Арнел твърдо, но много тихо и дискретно.
Погледнах към мъжа, когото се опитвах изобщо да не виждам, и той имаше известни проблеми да фокусира погледа си върху мен, но и двамата издържахме теста с отличен.
– Лорд Арнел, не! – заявих без колебание.
В очите на кмета на Уестърнадан проблесна такава ярост, че той трябваше да се обърне, за да сдържи емоциите си.
Е, аз се възползвах от това и като се изправих решително, казах на коняря:
– Мистър Илнър, ние трябва да тръгваме.
Но едва бях направила крачка, когато тежката ръка на лорд Давернети падна върху рамото ми, а после със сила бях принудена да седна на един стол. Без да ми даде възможност дори да му се възмутя, началникът на полицейското управление седна на ръба на масата до мен и ме попита с тих глас:
– Анабел, сладка моя, колко според вас са телата там долу? И как мислите, че са били убити? И сигурна ли сте, прекрасна мис Вайърти, че ще ви хареса буквално да стъпвате върху кръв? А тя е толкова много, повярвайте ми, че ще трябва да изцапате не само изящните си обувки, но и полите на роклята си. И между другото – Давернети се приближи до мен и вдъхна въздух в лицето ми – защо тези обувки, Анабел? Или толкова много бързахте, че не си направихте труда да сложите по-подходящи за зимата обувки?!
Чувствах се като пълна глупачка, която всъщност се е втурнала тук, без дори да обуе ботуши, в напълно неестествения си стремеж да спаси това изкопаемо, което ме зяпаше! И да, мразя да яздя, но ето ме. И сега, с нарастващо раздразнение, се запитах: „Защо?!“
– Анабел – каза лорд Давернети още по-подигравателно – какво виждам? Скъпа моя, вие смущавате ли се?
Вдигайки поглед, с ярост погледнах към дракона и искрено си признах:
– Не, лорд Давернети, това не е смущение – това е гняв. А сега, ако ме извините, вече е късно.
Старшият следовател реагира с крива усмивка и попита мрачно:
– А ако не го направя?
Повдигнах брадичката си и погледите ни се срещнаха. В очите ми имаше добре обоснован гняв, но това, което се отразяваше в очите на лорд Давернети, не можех да идентифицирам – той сякаш ме предизвикваше, а в същото време… Нещо не беше наред.
Чудех се какво?
И след като помислих известно време, стигнах до логично заключение:
– Вие не успяхте да уловите Звяра, нали?
И аз погледнах въпросително към лорд Давернети, а драконът… отвърна поглед.
Старши следователят мълча няколко секунди, после отново ме погледна и докладва:
– Лорд Гордън е бил с мен през цялото време.
Това беше добра новина. Много добра новина.
Давернети продължи:
– В полицейското управление са останали само чистокръвни дракони. Всички солидно изградени, всички свободни да докосват злато. Проверил съм всеки един от тях. Лично.
Секунда мълчание и хриптене:
– Но Звярът удари отвътре.
В този момент напълно изгубих представа за това, което се случваше.
– Отвътре? – беше трудно да се повярва.
Както и при много други неща. Чистокръвните дракони с могъщо телосложение бяха оставени в полицейския участък – това беше лесно за вярване. Но че Звярът изведнъж се е нуждаел от мен, толкова силно, че е убил всички полицаи, които са останали – не особено.
И все още не разбирах мотивите – защо Звяра изведнъж бе решил да ме унищожи?
И именно тази липса на разбиране реших да изразя.
– Лорд Давернети, опасявам се, че не съм напълно наясно с причината за внезапната агресия на Звяра.
Давернети се усмихна.
Широко, язвително, злобно. И за няколко секунди тази широка, светла усмивка беше единственият му отговор на въпроса ми, но после, приближавайки се към мен, старши следователят издиша:
– Моя сладка, мила, очарователна малка любопитна мис Вайърти и аз ще ви обясня. Виждаш ли, Бел, след като открихме опита за кражба на Елиас Верг, разпитахме Белатрикс Стентън-Арнел. Разбрахме, че от около четири години насам някои дами крадат и продават полукръвни деца. Целта на дейността им са парите. Целта на купувачите на деца, може би ще се изненадате да научите, също е пари. Надявам се, че това има смисъл за вас?
Въпросът прозвуча почти обидно, но се сдържах, сдържах се дори когато Давернети си позволи едно фриволно „Бел“, и кимнах, предлагайки да продължа с останалата част от историята.
А старши следователят, успя, сядайки на бюрото, да доближи лицето си още повече до моето, изсъска:
– При разпита на лейди Белатрикс разбрахме къде е водила отвлечените деца. И покрихме мястото. Започнахме разработката. Но това, което не знаехме, беше, че Звярът е наблизо. Много близо. Обърни внимание на времето, Анабел.
– Нямам часовника си със себе си, лорд Давернети. – информирах го студено.
Главният следовател мълчаливо извади един и го отвори пред мен. Часовникът показваше началото на третия час сутринта.
Все още не разбирах много неща и Давернети ми обясни:
– Полицията, мис Вайърти, работи по подвижен график. Хората имат различен работен график, без съмнение, но за повечето дракони стандартният работен ден е тринайсет часа. Започва по обяд и приключва в един часа сутринта. Разбирате ли какво имам предвид?
Бързо погледнах часовника и отново погледнах към полицая, все още едва доближавайки се до разбирането на ситуацията.
Точно това беше очаквал Давернети!
Той отново проблясна с широката си, подобна на акула усмивка и прошепна с тих шепот:
– Звярът, Анабел, се събуди в един часа и петнадесет минути. И след като се събуди, откри, че къщата му е пълна с полиция, а скривалището му – намерено. И не му беше трудно да открие кой е виновникът за случилото се. Сега разбирате ли причината за внезапната агресия от страна на Звяра?
Замръзнах. После скръстих ръце на гърдите си, мислейки трескаво, а после… после погледнах мистър Илнър с ужас, защото и двамата се страхувахме в този момент. Звярът се събуди в скривалището си, нападна доктор Еньо и полицаите, но беше отблъснат. След това надраска съобщение до мен. След това се втурна към полицейския участък, където се опита да ме убие, но не успя. Така че въпросът е къде е това брутално чудовище сега? Ако се укрива, това е едно нещо. Но какво, ако е излязло да ми отмъсти? Ами ако, преди да стигне до мен, Звярът е отишъл да убие хората, за които ме е грижа?! Какво може да направи семейството ми срещу Звяра? Нищо! Абсолютно нищо! И усетих как дланите ми стават все по-студени, сърцето ми биеше все по-бързо, аз… Това нещо взриви полицейското управление без особени проблеми… о, Боже, спаси и запази….
– Нищо не се е случило с вашите слуги. – каза лорд Арнел и наруши тишината – Охраната е на мястото си, а мистър Нарел наблюдава периметъра на къщата.
От гърдите ми се изтръгна звук, който отдалеч приличаше на ридание, и едва в този момент осъзнах какво съм преживяла. И ужасната опасност, на която бях изложила близките си.
– Благодаря ви! – прошепнах, без да се обръщам.
Ръцете ми трепереха и се страхувах, че не съм далеч от сълзите.
Какъв ужас!
– Винаги съм щастлив да помогна. – каза лорд Арнел студено. А после добави с твърд тон: – Вие си тръгвате. С мен. Сега. И в моята къща.
Единственото нещо, което исках сега, беше да се върна в къщата си, да взема чаша чай от мисис Макстън и кифличка с канела от мистър Онър, а след това…
Ще помисля за всичко това след това.
Изправих се решително, отдръпнах се от стола си, избягвайки лорд Давернети, който следеше всяко мое движение с подигравателен интерес, и отидох при мистър Илнър, като взех от него наметалото си и го метнах на раменете си:
– Лека нощ, господа.
Вдигна поглед към Арнел и тихо му отговори лично:
– Вече казах „не“. Не виждам смисъл да се повтарям. Пожелавам ви лека нощ.
И излязох от кабинета на главния следовател, без да поглеждам назад. Мистър Илнър, за щастие, не остана по-назад. Но аз много се страхувах, че лорд Арнел ще се намеси.
Но помощта дойде неочаквано от лорд Давернети, който каза подигравателно:
– Сега тя ще се върне сама, повярвай ми.
И лорд Арнел сигурно му е повярвал, защото не ни преследва.
Но когато минахме коридора и стигнахме до стълбите, мистър Илнър спря. Обърнах се, погледнах го въпросително и разбрах, че долу наистина има кръв. В годините си на работа с животни мистър Илнър беше успял да различи тази миризма от всички останали, професионалният му инстинкт за неприятности винаги работеше и в такива ситуации коняря обикновено обръщаше конете назад, но нямаше на къде да се обърнат сега.
– Там има кръв. – тихо каза мистър Илнър – Мис Вайърти, има много кръв.
Боже, в какво съм ни забъркала всички?
Но вече беше твърде късно за отстъпление.
И аз се запътих надолу по стълбите, сдържайки сълзите си, когато осъзнах, че всички, които бяха загинали тук днес, бяха загинали заради мен. Изключително заради мен.
Стъпка, друга стъпка, пета стъпка, шеста, седма… отрязана ръка на отсрещната стена. И аз спрях. Не заради кръвта, а защото изведнъж осъзнах очевидното.
Е, Давернети беше прав, ще се върна.
И като се обърнах, забързах нагоре по стълбите, забързах по коридора с тропащи токчета, спрях на входа на кабинета на лорд Давернети и не реагирах нито на присмехулния му триумфален поглед, нито на мрачния поглед на лорд Арнел. Не знам какво си мислеха двамата дракони, но аз лично осъзнах нещо важно.
– Тя каза: „Той не осъзнава“ – изрекох, опитвайки се да си поеме дъх – Звярът не осъзнава, че е звяр. Което означава, че има само един гарантиран начин да го спреш, и той е да накараш носителя да осъзнае какво се случва.
И четирите дракона в кабинета на старшия следовател ме погледнаха странно. Но какво ми пукаше за погледите им? Можех сто пъти да се обвинявам за смъртта на всички онези полицаи, които бяха загинали тук днес, но знаех със сигурност, че тези смъртни случаи няма да са достатъчни за Звяра. Целта на Звяра е да удави целия Град на Драконите в кръв.
– Аз бих могла да започна да обучавам дракони. – това беше ужасна мисъл и не исках да го правя, нито дори да мисля за това, но… – Обикновените дракони, дори чистокръвните, няма какво да противопоставят на Звяра, както разбирам.
В кабинета на лорд Давернети цареше тишина. Лорд Арнел по някаква причина погледна роднината си, старшият следовател отговори някак обезсърчено и замислено:
– М-м-м… Аз очаквах малко по-различно.
И всички ме погледнаха, но аз бях заинтригувана от изявлението на полицая, затова попитах директно:
– Какво очаквахте?
Лордът Главен разследващ офицер, усмихвайки се подигравателно, с тънък, явно пародиращ ме глас извика:
– „О, има кръв! Сега разбрах колко ужасно, кошмарно и чудовищно е това и затова, като оставям настрана гордостта си, моля за защита на мен и на моята любима мисис Макстън, без която не мога да изпия и чаша чай!“
Бях зашеметена.
Давернети, усмихвайки се, добави язвително:
– И всички останали, освен мисис Макстън, без които не можете да изпиете чаша чай.
И това беше краят на нервите ми.
– Да вървите по дяволите! – изкрещях.
И сигурно бих се нахвърлил върху нещо друго, но зад мен се чу тих звук:
– Мис Вайърти.
И си спомних, че не съм сама тук. И не съм сама в този град. И имах да отговарям не само за себе си, а и не исках да давам възможност на Давернети да вкара в затвора някой от моите хора. Затова се въздържах.
С конвулсивна въздишка се принудих да се успокоя и казах, гледайки единствено към тавана:
– Аз имам опит, знания, практика и схема за трансформация. Ако някой от полицейския участък дойде лично при мен, ще му помогна. В противен случай – изключително чрез договор, регулиран от законите на Империята.
И с поглед, отправен към очите на лорд Давернети, добавих:
– А лично на вас ще издам фактура за това, че сте използвали труда ми без мое знание, защото аз извърших трансформацията на лорд Арнел, а не вашата. Така че аз ще ви изпратя сметката. И повярвайте ми, сумата ще бъде значителна. Хубав ден!
И като се обърнах, не тръгнах към стълбите, за да сляза, о, не, беше ми писнало!
Отидох до стената и я ударих с дланта си, като казах:
– „Виа!“
Стената се превърна в проход малко по-бавно, отколкото очаквах, очевидно сградата на полицията беше защитена от магия… което обаче беше трудно предвидимо, като се има предвид цялата грозота, която се случваше тук. Но веднага щом пътят се отвори, се появи второто заклинание:
– „Десцендент!“
Мистър Илнър ми подаде ръка и ми помогна да се спусна по невидимото стълбище, като само с половин уста отбеляза към края:
– Мислех, че само професор Стантън може да прави подобни заклинания.
– Аз също. – признах тихо, като се опитвах да не гледам към телата, които полицията подреждаше на входа, докато напускахме сградата.
Беше страховито. И страшно. И болезнено. И… това е отвъд моите сили. Моите емоционални сили. Чувствах се толкова ужасно, че отказах да се возя в каретата, увих се в един плащ и седнах до мистър Илнър.
И само се влоши, когато внезапен порив на вятъра ми показа, че не съм незащитена – в небето над нас летеше дракон.
– Ще ви кажа какво, мис Вайърти. – каза замислено мистър Илнър – Давернети греши. Не вие имате нужда от защита, а те.
– Никога не се знае, мистър Илнър, никога не се знае. – силите ми изчезнаха, останаха само опустошението и тежестта на неизплаканите сълзи.
– Така че знайте. – уверено каза моят коняр – Вие изрекохте истината: чистокръвните дракони са като деца срещу Звяра, а Арнел и Давернети не са достатъчни, за да защитят всички.
За съжаление, аз осъзнавах това. И много ясно.
Също така осъзнавах, че Звяра е избягал веднага щом Арнел е пристигнал, а лорд Давернети, при цялата си надареност в магията на възстановяването, не е успял да идентифицира Звяра. В резултат на това равносметката остава непроменена – в града вече има два мъжки уайверна. И определено първият Звяр беше този, който ме нападна.