* * *
В момента, в който стигнахме до къщата, мистър Уолън ни чакаше с фенерче на портата. Мистър Уолън поклати неодобрително глава, когато ме видя да седя до конете, когато влязохме, заключи портата и се приближи до нас.
Едва когато бях близо до къщата, той ми помогна да сляза, за да ме предаде на разтревожената мисис Макстън, която излезе на прага.
И аз – аз не можех да я погледна в очите, докато виках силно:
– Мистър Нарел.
За учудване на всички, включително и на конете, магът се отдели от стената, премахна илюзията, поклони се на смаяната мисис Макстън, после кимна към мен и каза:
– Ще се опиташ ли да ме изгониш?
– По-скоро е „вкарам“. – казах студено – Колко полицаи са с вас?
Донякъде изненадано попита професор Наруа:
– Откъде знаете за мен?
Не отговорих. Просто повторих въпроса си:
– Колко полицаи са с вас?
След миг мълчание магьосникът отговори мрачно:
– Шестима.
Страхувах се да попитам дали знаят за клането в полицейския участък. Не исках да питам за това. Още по-малко да им кажа.
– В къщата. – наредих аз с пресипнал глас – Всички.
Три дракона се появиха сякаш от самия мрак в кръга светлина от факлата, която държеше мистър Уолън, и един от полицаите заговори:
– Мис Вайърти, заповядано ни е да…
– В къщата! – без да имам желание да го слушам, повторих заповедта – Имате два избора: или да направите това, което ви казвам, или да напуснете територията на моето имение. Това зависи от вас. Три секунди за размисъл, времето изтече.
И без да чакам отговор, последвах каретата и мистър Илнър.
Влязох първа в конюшнята, като оставих коняря да разпрегне конете, и започнах да правя крачките си:
– „Мурум! Мурум! Мурум!“
Да, това бяха само коне, но като се има предвид касапницата, която Звярът беше причинил в полицейското управление, се опасявах, че като не може да влезе в къщата, ще нападне животните, за да излее гнева си.
Моят кон беше последният, който мистър Илнър докара, трябваше да свали седлото и да избърше до сухо мокрото му тяло, а неотложният въпрос беше какво да правя? Мистър Илнър имаше нужда от достъп до конюшнята откъм къщата, за да се грижи за конете, а това беше проблем.
След като постоях няколко минути в недоумение, отидох до все още дървената част на конюшнята, взех една дъска и след като измислих изход там, където преди това нямаше, обикновеното „Виа“, поставих дъската на земята на място възможно най-близо до къщата, след което отидох за втората дъска.
– Мис Вайърти, какво правите? – появи се мистър Нарел в конюшнята.
Без да отговарям, намерих втора дълга дъска и я повлякох в същата посока.
Така, след като очертах кратък тунел, се върнах към магията.
– „Мурум“! – И двете дъски се превърнаха в монолитна зидария, но тъй като трансформацията идваше от дървото и въздуха, заклинанието отне твърде много магическа енергия. Поклатих се, но се задържах. Трябваше да успея да се съпротивлявам.
Но мистър Илнър сигурно мислеше друго и затова остана да стои до мен, готов да ме подкрепи, ако се наложи.
– Добре съм. – прошепнах аз, дишайки трудно и опитвайки се да се съвзема.
– А ще направите ли проход и в къщата? – попита коняря.
Кимнах.
Мистър Илнър изсвири, извика кучетата и аз зазидах четвъртата стена на конюшнята.
– Аз не разбирам. – не се намеси професор Наруа, но не спираше и ме следваше, докато се насочвах към празната стена на къщата – Какво правите? И защо? И… може би все пак ще ми позволите да ви помогна?
– Не! – приближих се до къщата, допрях длан до стената и възкликнах: – „Виа“!
И това беше третият вход на моята къща.
Мисис Макстън побърза да отиде при него, като ме наблюдаваше тревожно от прозореца. Усмихнах се успокоително на обожаваната от мен икономка и оставих Давернети да отиде по дяволите, но все още много обичам мисис Макстън. Твърде много, за да я загубя.
– Мис Вайърти, как сте? Скъпа моя, едва се държите на краката си!
Без съмнение тя искаше да попита за други неща, например за професор Наруа, от когото беше повече от нещастна, но тревогата ѝ за мен измести всички други мисли.
– Още се държа. – уверих я аз и я помолих да ми приготви вана.
Не довърших и уморено помолих за нещо друго:
– Чай. Само една чашка чай, моля.
Мисис Макстън скръсти ръце, когато видя, че нося само обувките си, и като разбра, че мръзна до смърт, не ми се скара, а изчака мистър Уолън и после побърза да влезе в кухнята.
Докато я гледах как си тръгва, тихо отговорих на бойния маг:
– Професоре, вие не можете да ми помогнете. Първо, вашата специалност си има своите особености и домашните заклинания не са силната ви страна. И второ, имаме работа с уайверни, а те използват същата магия като вас – магия от старата школа. Следователно за тях би било много по-лесно да развалят вашето заклинание, отколкото моето.
И като свалих наметалото си, го подадох на мистър Уолън, за да продължа.
– „Мурум! Мурум! Мурум! Мурум! Мурум“!
Стена след стена, стая след стая, прозорец след прозорец. Превръщах цялата къща в крепост, поставях магически сигнални системи и ги закрепвах директно върху себе си. Така че унищожаването на всяко заклинание да се усеща лично от мен.
– Поставете също така и звукова система? – професор Наруа по-скоро попита, отколкото посъветва.
Е, това беше разумно и аз добавих ново заклинание.
* * *
Когато приключих с приземния етаж, се препънах назад и се хванах за парапета на стълбището, а по устните ми се стичаше кръв.
– О, мис Вайърти! – Бетси, която се беше разположила във всекидневната, се втурна в кухнята за кърпа.
Аз обаче прикрих носа си с ръка и тръгнах решително нагоре по стълбите.
И продължих изтощена: „Мурум! Мурум! Мурум! Мурум! Мурум!“
Бетси ме настигна в третата стая, подаде ми кърпа с ледени стърготини и ме последва нервно, като стискаше ръце в тревога, но не ми пречеше и не ме разсейваше дори със звук.
Докато свърша с целия първи етаж, и кърпата, и роклята ми бяха пропити с кръв. Дланите ми бяха напоени с кръв, част от нея избърсана от усърдната Бетси, и не виждах почти нищо пред себе си – в очите ми се рояха черни точки и ярки искри, ушите ми шумяха, а сърцето ми пулсираше в слепоочията. Но работата все още не беше приключила. Оставаше кабинетът на професор Стантън.
Стоях пред вратата цели пет минути, преди да посегна към дръжката. Спомних си за преобразяването на лорд Арнел и осъзнах, че сега ще трябва да свърша най-трудната част от работата: да зазидам разрушената стена и част от тавана и покрива.
Но когато отворих вратата, с изненада видях, че стената все още е там! Стената, прозорците, таванът! Останалата част от помещението беше разхвърляно, но стената, прозорците и таванът бяха непокътнати.
– О, Господи, помилуй… – препънах се назад и се строполих на пода.
– Скъпа моя, това е само негодника Арнел, който се появи, след като вие тръгнахте.
Грижовната мисис Макстън ми помогна да стана, мистър Уолън донесе стол, Бетси – чиста кърпа и вода.
С малко отдих приключих със заклинанията си, а последното „Мурум“ ми струваше много.
Съзнанието ми ме напусна за известно време и се събудих чак в спалнята на професор Стантън, където ме беше донесъл мистър Уолън. Дойдох в съзнание, когато управителя ме слагаше внимателно на дивана.
– Благодаря. – благодарих му почти шепнешком.
Мистър Уолън кимна дискретно и ме остави на грижите на мисис Макстън и Бетси, която вече пълнеше ваната с топла вода – аз треперех безумно.