***
Когато с мисис Макстън се появихме в кухнята, Бетси, която тъкмо прибираше чиниите, очевидно след закуската на нашите принудителни гости, погледна предизвикателно към някого, когото аз не бях забелязала веднага.
– Ето! – гордо заяви прислужницата – Мис Вайърти е успяла да се изправи абсолютно сама! Без каквато и да е помощ от страна на вашия шеф и покровител!
О, за мое искрено съжаление, това твърдение нямаше нищо общо с истината.
Но професор Наруа, усмихвайки се, кимна, напълни лулата си с тютюн и каза иронично:
– Несъмнено си права, Бетсалин. Абсолютно права. Гарантирано си права. Сто процента права. Истински права. Ти си…
– Престанете.
Гласът ми накара бойния маг да спре по средата.
Искането обаче беше чуто, а мрачният поглед разбран съвсем правилно, и професорът се изправи, за да напусне крепостта на нашата вътрешносемейна конспирация. Слязох по трите стъпала и се отдръпнах, като оставих мага да си проправи път към изхода, и все пак щеше да е несправедливо от моя страна да не говоря:
– Благодаря.
Професорът се спря, погледна ме весело със свалени очила и каза:
– Не на мен трябва да се благодари. Вие много добре знаете на кого дължите благополучието си.
Не отговорих на това, нито с дума, нито с поглед.
Едва когато магьосникът излезе и мистър Уолън затвори вратата след себе си, бях принудена да призная на домакинството:
– Лорд Арнел беше този, който ме измъкна от леглото. Страхувам се, че без неговата намеса щях да прекарам там още няколко дни.
Без да поглеждам никого, се запътих към масата, седнах, придърпах чинията с палачинки към себе си и въоръжена с нож и десертна вилица, започнах да ям.
Това беше грешка.
След няколко дни на течна храна гърлото ми се сви при палачинките и всичко завърши с остра кашлица, с усърдно потупване по гърба от страна на мисис Макстън, с Бетси, която бърбореше ту за вода ту за греяно вино, а на вратата се разнесе изключително хаплив глас:
– Трябва да кажа, дами и господа, че ако съсипете вашата мис Вайърти, Арнел няма да остави нищо от вас.
Престанах да се задушавам и намерих сили да изрека:
– „Фалципарум“!
Изолационно заклинание, което реагираше на всеки опит да се влезе в изолирана стая, както и да се чуе всичко, което може да се чуе в нея.
Още няколко минути се опитвах да възвърна способността си да дишам нормално, а след това пресуших чашата с вода и чашата с греяно вино. След това мистър Онър ми сервира пудинг, възможно най-течен и ако се съди по миризмата, с малко настъргана печена ябълка в него.
– Мисля, че така е по-добре. – каза той уверено.
– Прав сте. – погледнах с копнеж към чинията с палачинките, която беше преместена далеч от мен, „за да я избегна“, и към чинията с вече отрязаното тестено изделие, която беше заменена с чиста за пудинга. Но после мисис Макстън сложи чаша чай пред мен и деликатният, ободряващ аромат на мента, меласа и върбинка ме обгърна с усещане за топлина и приятелство, а пудингът беше с канела и имаше абсолютно прекрасен вкус – кремаво-ябълков, сладко-канелен, домашен и уютен.
И изведнъж осъзнах колко съм щастлива. Тук, сега, в тази сумрачна, топла, уютна кухня, до хората, които ми бяха безкрайно скъпи и които искрено ме обичаха толкова, колкото и аз тях. Моите най-близки и скъпи, моите практически роднини, моето семейство, дадено от Бога. …..
И палачинките, които заплашваха да свършат за нула време, защото в очевидната си загриженост за мен домакинството бързаше да изпразни чинията възможно най-скоро, за да ме предпази от изкушението. Е, това не беше умишлено действие, но по стечение на обстоятелствата аз ги освободих от апетита им.
– През нощта, когато се върнах от разгромения полицейски участък, най-много се тревожех за живота ви, защото разярения Звяр искаше да отмъсти именно на мен. – заявих на присъстващите.
И всички замръзнаха. Всички с изключение на мистър Илнър, който ме погледна укорително, а после мълчаливо приближи към мен чинията с последната останала палачинка, за която останалите бяха загубили апетит.
– Благодаря ви! – отвърнах весело, взех палачинката в ръка, усуках я на тръбичка и я пуснах в пудинга, за да я изям съвсем безцеремонно и безпардонно.
– Мис Вайърти, къде са ви маниерите? – Възкликна възмутено мисис Макстън.
– Сега ще ги зашием и ще ги върнем. – отвърнах аз, като дъвчех без ни най-малко угризение на съвестта.
И видях любезната усмивка на моята почетна и вярна икономка и облекчението на лицето ѝ. Мистър Уолън поклати укорително глава, но и той не можа да сдържи усмивката си. Бетси се засмя. От друга страна, мистър Онър вдигна ножа, докосна предизвикателно острието и погледна изразително мистър Илнър.
– Успокой се, приятелю. – посъветва го коняря – Запази този изразителен жест за следващата новина, която мис Вайърти несъмнено ще разкаже.
И аз едва не се задавих отново с палачинката си, което накара мисис Макстън да прихване изразително ножа и да ме накара неволно да се разсмея.
Когато успях да сдъвча злополучната палачинка, аз, която и без това трудно сдържах смеха си, изрекох:
– Никога не съм подозирала, че имам толкова кръвожадни домашни.
А Бетси, която скришом се опитваше да повтори жеста на мистър Онър за проверка на здравината на острието, изненадващо изпусна ножа и той падна на пода с метален звън.
– Бетсалин! Какво, по дяволите, правиш с ножа! – възкликна мисис Макстън.
А отговорът ѝ беше смях, сърдечен смях, изпълнен с неизразимо облекчение и радост, и дори нашите мъже не можаха да сдържат кикота си. О, онова чувство на щастие, което обзема онези, които са разбрали, че са оцелели.
Позволихме си да го изпитаме докрай. И тогава се обърнах към въпросите:
– Мистър Илнър, как са животните?
Състоянието на конете и кучетата наистина ме тревожеше – зазидани в конюшните, без дневна светлина и въздух, те бяха там повече от три дни. Но за мое искрено учудване коняря само се усмихна загадъчно.
Мисис Макстън отговори вместо него:
– Те живеят в искряща чистота!
– Кой? – не разбрах.
– Конете. – усмивката на мисис Макстън стана също толкова загадъчна, колкото и тази на мистър Илнър, и тя добави: – Кучетата също са в чистота. Идеална.
Съжалих, след което обърнах въпросителен поглед към мистър Уолън, а управителя припряно отвърна:
– Драконите, мис Вайърти, не обичат да се отдават на безделие. И ние намерихме нещо, което да ги занимава.
– Накарахте полицията да почисти конюшните?! – попитах аз, шокирана неимоверно.
Мистър Уолън ме погледна изведнъж много сериозно и попита:
– Смятате ли, че ще е разумно да ги оставим да почистят къщата?
И аз започнах да осъзнавам, че нещо не е наред.
– Мистър Нарел? – попитах откровено.
– Той е, нахалник. – кимна с глава мисис Макстън.
Мистър Онър, който се включи в разговора, обясни:
– Драконите имат изключителен инстинкт и чувство за пространство. Наясно съм с това, защото нашият капитан е наемал дракони да търсят потънали кораби и те никога не са грешили. Затова, когато онзи лъжлив мошеник предложи услугите на полицаи, които да почистят къщата, веднага се усъмних.
Бетси, кикотейки се, възкликна:
– О, мис Вайърти, да бяхте видели лицата им, когато мистър Уолън ги изпрати да почистят конюшните!
– И лицето на мистър Нарел, когато мистър Уолън намекна, че животинските отпадъци също се нуждаят от повишено внимание. – подчерта мисис Макстън.
Облегнах се назад на стола си, оглеждайки се шокирано. Пред мен, в цялото си великолепие, седяха може би най-изобретателните слуги на света!
– Значи – казах аз, сдържайки смеха си – конюшнята е чиста?
– Абсолютно чиста. – увери ме мистър Уолън с неизменно спокойствие.
– Всичко блести! – Бетси беше много по-емоционална.
– И няма никаква миризма. – добави мисис Макстън – Защото мистър Нарел беше длъжен незабавно да превърне всички „отпадъци“ в камъни и да ги зарови в специално създадена за целта яма.
– Но в конюшнята няма яма! – възкликнах аз.
– Сега вече има. – усмихна се отмъстително мистър Уолън.
– Изкопаха я на ръка. – добави не по-малко злопаметно мистър Илнър – Аз сам се погрижих за това.
О, Боже мой!
Представих си изражението на лицето на професор Наруа, който очевидно бе планирал да има възможност да разгледа къщата в близкото ми отсъствие, а вместо това бе принуден да чисти конюшните и да се занимава с оборския тор!
– Иначе, нищо ново. – каза мисис Макстън с намек.
И всички ме погледнаха много изразително, определено очаквайки информация, защото в пълно неведение изкарах всичките тези три дни, които прекарах в тъмнина.