* * *
Четвърт час по-късно влязох в малката гостна на втория етаж по причина, че гостната на приземния етаж беше заета, а подозирах, че и трапезарията също – трябваше да има къде да се хранят професор Наруа и полицаите.
Когато влязох в чайната, която беше декорирана в синьо-светлосини цветове със сребърна рамка върху светлите завеси и копринените тапети, открих лорд Арнел да стои до прозореца. Сега, в резултат на заклинанието „Мурум“, на мястото на отвора имаше само празна стена.
Драконът не беше свалил шапката и наметалото си, не беше подал бастуна си на управителя на входа и по всичко личеше, че няма намерение да се присъедини към чаеното парти, за чието организиране отговаряше мисис Макстън.
Той се обърна към мен веднага щом се появих и няколко секунди ме изучаваше с присвитите си очи, изпитвайки известно неудобство – знаех отлично, че ефектът на заклинанието само се засилва, така че единственото, което лорд Арнел можеше да види сега, беше слабият контур на силуета ми. За един дракон, свикнал с отлично зрение, това беше меко казано неприятно.
– Не мога да бъда сигурен в това, затова ще ви попитам направо: Чувствате ли се по-добре? – каза лорд Арнел с приглушен глас.
– Добро утро. – аз бях много повече повлияна от правилното възпитание – С вашите усилия, да, чувствам се много по-добре, благодаря ви.
Драконът се усмихна странно, едновременно горчиво и уморено.
След това той наведе глава и каза:
– Искрено се радвам, че се чувствате по-добре. Добър ден, мис Вайърти.
– И… и на вас благополучие. – бях малко смаяна от този развой на събитията.
Но лорд Арнел не даде никакви обяснения. Той излезе от салона през втория изход, спусна се по стълбите и скоро напусна дома ми, като гласът на мистър Уолън каза: – Добър ден… е…
Отговорът му беше:
– „Мурум“.
С мисис Макстън се спогледахме напрегнато.
– Не знам дали да го смятам за нелюбезност или за искрена загриженост. – каза замислено почитаемата ми икономка.
Отчасти се съгласих с нея, но само отчасти. Във всеки случай нямах намерение да догонвам лорд Арнел, за да разбера мотивите му. Най-важното за мен беше, че лорд Арнел е добре, а предвид способностите му, той не беше в опасност. Минах през салона и направих нещо, което не беше обичайно в нашето общество, затънало в етикет и правила на поведение, и прегърнах мисис Макстън.
Почитаемата жена беше смаяна от този необичаен импулс и попита тревожно:
– Мис Вайърти, скъпо момиче, какво става с вас?
Аз не можах да отговоря.
Поклатих глава и притиснах лицето си в бялата престилка на икономката и… и си спомних, че според местните предания Звярът убива само онези, които носят бяло. В момента, в който мисис Макстън и Бетси се бяха отървали от всичките ми бели нощници, това беше приглушено раздразнение, но сега изпитвах безумно желание да помоля мисис Макстън да не носи повече бялата престилка. Нито бялата престилка, нито бялото боне.
– Анабел.. – милата, грижовна жена ме погали успокоително по гърба – Анабел, момичето ми, всичко е наред.
Добре, да. Всичко е наред. Наистина е много добре… защото всичките ми домашни са живи. Това е единствената причина. Но е толкова страшно да си помисля, че можех да ги загубя всички….
Но всичко е наред, с това не можеш да спориш.
Отдръпнах се, усмихнах се тъжно, кимнах и предложих:
– Ще отидем ли в кухнята, мисис Макстън?
– Хайде да вървим. – каза тя весело.
И след като събрах всичко от масата обратно на подноса, побързах да напусна неуютното пространство, осветено само от горящите свещи, които бях донесла със себе си – къщата тънеше в мрак заради заклинанието.