***
– Мис Вайърти – прекъсна мълчанието мистър Уолън – какви изводи можем да направим на този етап?
– Доста мизерни, – отговори вместо мен мистър Онър – в този проклет град има два Звяра. И нямаме ни най-малка представа в кого се крият и дали се крият.
– Напълно съм съгласна с вас. – признах аз.
И казах онова, което предизвикваше странно и тревожно чувство вътре в мен:
– Лорд Давернети съобщи, че са проверили всички дракони, които е оставил в полицейското управление. Проверили са ги със злато. Не ми се иска да мисля, че Звяра е способен да блокира този индикатор.
Мисис Макстън също се изказа след минута мълчание:
– Аз не разбирам позицията на старата лейди Арнел – знаейки какво предстои, тя на практика е предоставила внучките си за избиване. Нима животът на децата на нейните деца означава толкова малко за драконицата?
Кимнах, отбелязвайки думите ѝ, взех перото си и записах новия първи параграф в тетрадката си:
1. Смъртта на момичетата на Арнел, търсене на мотивите на старата лейди Арнел.
– Мис Вайърти, защо не си поговорите с тази вещица? – внезапно попита Бетси.
Да поговоря…
– Не мисля, че ще имам тази възможност. – казах откровено на прислужницата.
– А аз бих искал да поговоря с тази Лаура Енсан. – мистър Онър отново извади впечатляващия нож и се загледа замислено в острието му.
Пръстите ми конвулсивно стиснаха химикалката и аз тихо си признах пред домашните:
– А аз не.
И под въпросителните погледи се наложи да поясня:
– Трудно ми е да си представя, че мога да разговарям с момиче, отговорно за близо четиристотин смъртни случая.
Не можех обаче да приема това като оправдание за действията ѝ, затова сухо отбелязах:
– Ембър Енсан е имала лош късмет, но въпреки „лошия си късмет“ не е станала убийца. Късмет нямаше и Шърли Акинли, но и тя не е станала убийца. Лошият късмет е за много хора в този живот, мисис Макстън, но нима това е оправдание за отнемането на над четиристотин живота?
– Четиристотин? – уточни мистър Уолън.
– Повече от четиристотин. – почти прошепнах аз. И добавих с горчивина: – Помислете за мистър Толок, архиваря, който най-вероятно също е жертва на Лаура Енсан. И мисис Томпсън, която беше убита в затворническа килия точно в полицейското управление, и…
И щях да кажа „мистър Елиас Скайвърн“, полукръвния, който се опита да проникне в къщата на професор Стантън, или по-скоро в моята къща, и в крайна сметка се самоуби в една от евтините квартири в покрайнините на града, но….
Но в този момент си спомних за смъртта на мисис Томпсън.
И замръзнах, внезапно осъзнала, че Звяра трябва да е действал тогава!
– Мис Вайърти? – обади се тревожно мисис Макстън.
Но аз седях там, усещайки почти физически бледността, която покриваше лицето ми, и си спомних какво беше казала мисис Томпсън: „Някой в полицията знае, мис Вайърти. В нощта, след като се видяхме, тук влезе някой, лице, което не видях, но беше магьосник. И той съчини илюзии, за да види кой е дошъл да ме види. Когато видя лицето ви, той прокле. Но не можах да разбера дали беше мъж или жена. Не беше лорд Давернети, той го беше виждал и преди“.
– Още тогава – прошепнах аз – в деня, когато с въглен си нарисувах чудовищни вежди и отидох при мисис Томпсън под името Бетси, сватовницата ми каза, че някой е дошъл в затворническата килия и е можел да вижда илюзиите така, както го е правил Давернети.
Секунда мълчание и мисис Макстън предположи:
– Онази гнусна Лаура Енсън?
Поклатих глава отрицателно.
– Лаура Енсан не притежава илюзионна магия в голяма степен.
– Сигурна ли сте? – попита тихо мистър Уолън.
– Абсолютно. – бих могла да се закълна в името си за това – Ако тя владееше изкуството на илюзията, нямаше да остави никаква следа в къщата на мисис Томпсън.
– Но мисис Томпсън беше убита от уайверна. – напомни мисис Макстън – И то доста брутално.
– Да, гърлото и беше разкъсано. – добави мистър Уолън.
– Чудя се – замислено каза мистър Илнър – кой от Зверовете?
Аз мълчах, трескаво обмисляйки тази трудна задача. Наистина, кой? Те са двама. И единият определено е полицай, но другият, опасявам се, вероятно също принадлежи към системата на правоприлагащите органи.
Домашните ми, осъзнали, че съм изпаднала в дълбок размисъл, решиха да се върнат към обсъждането на вече наличните факти.
– Четири години. – каза мистър Уолън.
– Четиристотин смъртни случая. – добави мистър Онър.
– Показателни смъртни случаи. – отбеляза мистър Илнър.
И изведнъж мисис Макстън направи невероятно заключение:
– Те бяха уплашили драконите!
И именно нейните думи ме доведоха до още по-невероятно заключение:
– Всички тези смъртни случаи, подборът на жертвите по месеца на раждане, всичко това е било сплашване и… объркване!
Аз се облегнах назад на стола си, огледах шокирано близките си и все по-ясно разбирах, че мисис Макстън е права, повече от права.
– Чувство за фалшива сигурност. – прошепнах го почти безшумно.
– Какво? – попита ме мисис Макстън.
Без да си правя труда да обяснявам с думи, бързо станах, отидох до картата на града, на която бяха отбелязани всички убийства, взех томчето „Рецепти за ябълков пай“ и се върнах на масата, за да изкажа подозренията си, като бързо прелиствах страниците.
– Ембър Енсън съобщи, че старата лейди Арнел е замесена в случая от самото начало. От самото начало.
Домашните ми мълчаха, без да искат да ме изкарат извън нерви, докато аз трескаво търсех имената на първите жертви.
– Но коя драконица би изложила на опасност дъщерите и внучките си? – набързо намерих името на първата жертва, посочих картата и обясних: „Януари.“
Всички ме гледаха с пълно неразбиране.
– Януари. – повторих аз, сочейки с пръст първия кървав кръст – Карио беше излъгал старата лейди Арнел, когато каза, че ритуалът изисква строга последователност на ражданията! Това беше лъжа, която имаше само една цел – да вдъхне увереност, че лейди Арнел ще успее да защити дъщерите и внучките си, като ги замени със сираци от сиропиталището „Сейнт Мартин“! Именно тогава лейди Алисент Арнел научава за опасността!
– Логично. – мистър Уолън сгъна ръце на гърдите си – Старата лейди Арнел рядко напускаше имението, а когато го правеше, беше в кралски мащаб, с две карети с емблемата на семейство Арнел, конни ескорти и т.н. Посещението при майката настоятелка Изабел трябваше да бъде скрито и именно с тази цел лейди Алисент можеше да бъде посветена в настоящите събития.
– А когато три от дъщерите ѝ починаха, Алисент е престанала да вярва на майка си. – продължи замислено мисис Макстън.
– Ах… ах… какъв е бил смисълът от лъжата? – не разбираше Бетси.
– Те печелели време. – отговори ѝ мистър Онър – Вероятно не са могли да влязат в Града на драконите без баба Арнел, спомнете си проверките, на които всички бяхме подложени, и не са могли да купят имот. Животът в хотел в продължение на четири години определено щеше да привлече вниманието, така че Лаура Енсън се нуждаеше от къща.
– В покрайнините на града. – замислено каза мистър Илнър.
– Това, което не разбирам – каза мистър Уолън – е защо, щом се е озовала в града, лейди Лаура е започнала да отвлича деца.
Всички се погледнахме един друг и беше ясно, че никой от нас не може да я разбере.
– Може би отвличанията не са започнали веднага? – предположи мисис Макстън.
– Може би преди смъртта на първата си внучка старата лейди Арнел е снабдявала Лаура Енсан с финанси, а после се отказала от това? – предположи мистър Онър.
– Това би било логично. – съгласи се мистър Уолън.
– Това е чудовищно. – казах аз.
– Но пък започва да придобива смисъл. – каза с натиск мистър Онър.
– Със сигурност има. – каза мистър Уолън – И все пак, ако е имало споразумение, защо Лаура Енсан е убила момичетата на Арнел?
Имах отговор на този въпрос:
– Ембър Енсан съобщи, че полът и възрастта на жертвите нямат значение, важно е само колко емоционално е привързана мишената към жертвата.
Мистър Илнър каза мрачно:
– Арнел, като ръководител на града, се чувстваше отговорен за всяка смърт, но за смъртта на момичетата от собствения му вид изпитваше огромна вина.
– Разчетите са били правилни. – мистър Онър стисна устни.
– Повече от това. – съгласи се мистър Уолън.
– Така че те първоначално са щели да убият конкретни дами от Арнел. – мисис Макстън нагласи очилата си – И са избрали онези, към които лорд Арнел е бил най-привързан – забелязали сте, че той е в по-добри отношения с леля си, лейди Алисент Арнел, отколкото с останалите, нали?
И всички замълчаха.
А аз с ужас си помислих – какво ли ще стане, ако лейди Алисент Арнел разбере, че причината за смъртта на три от дъщерите ѝ и за опита за убийство на четвъртата са добрите и отношения с племенника ѝ, лорд Арнел?!
– Колко чудовищно е всичко това. – изстена тя тихо.
– Но то е логично. – настоя мистър Уолън.
– Да, – съгласих се аз – но е не по-малко чудовищно.
– Ами другите жертви? – попита мистър Онър – Дали те са имали нещо общо с Арнел?
– Не знам точно. – отговорих, стискайки химикалката си.
Но после, връщайки се към нощта, в която Звяра нападна полицейското управление, си спомних един момент:
– Лорд Едингтън.
Домашните ми веднага се вгледаха в мен с очакване на предположение, а аз не излъгах очакванията им.
– Един от служителите, работещ в същия кабинет като лорд Гордън, младши следовател, лорд Едингтън, беше загубил сестра си.
За момент в кухнята настъпи тишина и тогава мистър Уолън заговори бавно:
– Лорд Едингтън, дракон, полицейски служител, който е загубил сестра си?
– Смятате ли, че трябва да бъде заподозрян? – попита мистър Онър.
– Всички трябва да бъдат заподозрени. – увери го твърдо мистър Илнър.
След това, барабанейки с пръсти по масата, той каза:
– Ще разбера кой, къде, кога и колко често е пътувал сред полицаите.
– А това възможно ли е? – скочи мисис Макстън.
– Да, мрачни твари от подземния свят, възможно е! – потвърди мистър Илнър.
Той се поколеба при погледа на мисис Макстън и промълви:
– Моля за извинение, мис Вайърти.
Усмихнах се. И мистър Илнър продължи:
– Да го кажем така – Звяр или не, този полицай, а ние с вас вече силно подозираме, че е полицай, трябва по някакъв начин да е обикалял града. Уестърнадан не е малък град, не можеш да се разхождаш дори в центъра, а той е трябвало да отиде в покрайнините на града. Полицаите си имат собствен транспорт, някои са с коне, други с каруци, но те са държавни. Няма такъв глупак, който да свети с такава силна светлина, което означава, че този Звяр е използвал наето превозно средство.
– И Лаура Енсан също. – вмъкна мистър Онър.
– „Първата следа“. – обобщи мистър Уолън – Мистър Илнър, кога започваме?
– Тази вечер, веднага щом се стъмни. – реши коняря.
– Включвам се. – каза мистър Илнър.
И тук се наложи да се намеся:
– Ако някой трябва да напусне къщата, това съм аз. Мога да прикрия и мистър Илнър. И никой друг, съжалявам.
Бях загледана с ням, глух и откровен укор.
Всички с изключение на мистър Уолън. Почитаемият управител изведнъж каза:
– И все пак съм донякъде разтревожен от ситуацията с лорд Едингтън.
Когато той каза това, всички спряха да ме гледат възмутено и за мое голямо облекчение погледнаха напрегнато към мистър Уолън и за няколко мига на масата отново настъпи тишина.
След това започнаха спекулациите:
– Убийството на роднини на полицаи е добър начин да се внесе раздор в структурата на правоприлагащите органи. – предположи мистър Онър.
– Не можеш да направиш това с драконите, те са един за друг. – възрази мистър Илнър.
– Но си струва да се обмисли. – каза мисис Макстън.
После погледна чашите за чай, които блестяха в стенния шкаф, и реши:
– Ще го направя. Мистър Уолън, вие се погрижете за този подъл мистър Нарел, а ние с Бетси ще напоим момчетата с чай. Аз знам един добър чай.
– А аз знам също толкова добри мъфини. – каза мистър Онър, също доста нелюбезно.
Мистър Илнър ме погледна с известно съжаление, че в къщата ще се случи нещо много любопитно, но, уви, аз бях непреклонна и казах:
– А ние с вас отиваме на едно много хубаво място, мистър Илнър.
Нашият достопочтен коняр се намръщи и трябваше да признае:
– Със сигурност не е славно, мис Вайърти. Ето защо имам предложение за вас – останете си у дома.
И да полудея от тревога в очакване на мистър Илнър да се върне?
– Няма да отидете никъде без мен. – казах аз и се изправих решително.
– Нека сами да се справят със собствените си зверове! – възкликна Бетси.
Затворих тетрадката си, усмихнах се на Бетси и побързах да изляза от кухнята.
Професор Наруа изобщо не беше очаквал това!
Бойният маг, изолиран от вратата и моето заклинание от нашето доверено и надеждно общество, беше попаднал на нещо, което определено не беше първият му опит за подслушване! И този път беше прибягнал до абсолютно варварски метод – не твърде внимателно взел букета цветя от стъклената ваза на масата в хола, излял водата от вазата и поставил самия стъклен съд срещу вратата, опитвайки се да направи пробив в заклинанието ми. Кой знае какво щеше да се случи, но когато отворих вратата, го оставих без опора и магьосникът, който почти беше паднал вътре в кухнята, беше принуден да направи опит да се спаси, като изпусна стъкления съд и се хвана за стената с надеждата, че няма да падне. Надеждата се оправда, но тази маневра се оказа фатална за вазата – след като прелетя три крачки, тя се разби на каменния под и се разпадна на стотици дребни парченца.
В настъпилата гробна тишина се чу много спокойният глас на мисис Макстън:
– Любимата ми ваза.
Излязох от кухнята набързо, Бетси забърза след мен, а мистър Илнър ни последва и затвори вратата, съвсем не любезно, оставяйки бойния магьосник да бъде разкъсан на парчета от мисис Макстън, мистър Уолън и мистър Онър.
– Сега няма да оставят и парченце от него. – замислено каза Бетси.
– Ще оставят, ще оставят. – увери я мистър Илнър – Никой няма да иска от теб да си тръгнеш заради кървава баня която да трбва да се чисти. Така че те ще го направят. От съжаление. Към теб.
– Да – съгласи се Бетси – ще ме съжалят, това е сигурно. Но мистър Нарел няма да го направи.
Дори аз не можех да не се усмихна, но не исках да се усмихвам, когато мистър Илнър каза на Бетси:
– Скъпа, мис Вайърти има нужда от старо палто и топли ботуши. Добри, топли ботуши.
И тъкмо сега изведнъж си спомних за всички обувки, които лорд Давернети беше донесъл за мен. Но не, не с намерението да използвам подаръка – неприлично беше да се приемат подаръци от мъже, а опасно беше да се приемат подаръци от драконови мъже.
– Моят крак е по-широк от този на мис Вайърти. – каза Бетси и спря.
– Няма страшно, тя ще ги обуе с чорап. – реши мистър Илнър.
Ние с Бетсалин се спогледахме.
Прислужницата беше с половин глава по-висока от мен, дори когато носех обувки с ток. Така че и двете се съмнявахме в действителната полза от чорапите в тази ситуация.
– Три чорапа. – реши в крайна сметка мистър Илнър – И възможно най-изтърканото наметало.
Имахме най-изтърканото наметало в къщата, но имаше един проблем: то принадлежеше на мисис Макстън. Бетсалин и аз погледнахме назад към вратата на кухнята и… решихме, че ще се извиним на мисис Макстън по-късно, определено не си струваше да я притесняваме сега.