* * *
– Пийте. – посъветва ме мистър Илнър, като пъхна в треперещите ми ръце дървена чаша с много неприятна миризма и вид. След това бързо добави: – Не прислужница, а стара медицинска сестра, готова да се грижи за стара дама, но за деца не сте достатъчно силна. Ясно ли е това?
Кимнах.
Мистър Илнър се обърна и се отдалечи от мен с не твърде трезва походка.
Причината, поради която легендата ми беше променена толкова бързо, беше проста: беше невъзможно да се стигне до входа на тази очевидно нефункционираща и мръсна кръчма, защото улицата беше твърде тясна. Така че мистър Суотсън ни остави на около петстотин крачки оттам, завърза своята кобила край пътя, хвърли монета на едно момче, което се луташе наоколо в търсене на препитание, и тръгна с нас.
За мое искрено съжаление кочияша не беше много словоохотлив и освен последните слухове и клюки, които разказваше на мистър Илнър, мимоходом съобщи на прекалено леко облечените жени, които стояха отвън, че съм доста красива прислужница. Новината се разпространи по-бързо, отколкото стигнахме до кръчмата, и мистър Илнър трябваше да разубеждава онези, които искаха да ме разгледат по-отблизо, а аз трябваше набързо да добавя бръчки и сиви коси.
Голяма грешка от моя страна беше, че първоначално използвах прикритието на мисис Макстън и… моята почтена икономка по-добре никога да не ходи на такива места, защото мисис Макстън определено щеше да бъде търсена. Ето какво ми казаха: „Мисис, вие ще бъдете търсена.“ „Не всеки може да изглежда толкова добре на вашата възраст.“ За щастие с мен беше мистър Илнър. Още по-голям късмет беше, че можех да използвам магия. Така че следващият човек, който искаше да ме погледне, щеше да избяга веднага щом погледнеше под качулката ми. Все пак мистър Илнър сметна за необходимо да ме настани колкото се може по-далеч от хората и ми предложи място до външната стена. Уви, след събитията от онази ужасна нощ в полицейския участък, аз бях малко предпазлива да се доближавам до стени, от които можеше да изникне върхът на опашката на уайверна, така че се наложи да седна горе до прозореца, който духаше като дявол, и така тези, които седяха на тази маса, дори не трябваше да плащат – всеки друг, който седеше там, без да си поръча нищо в продължение на час, беше шумно изгонен от „Куцата кобила“. С шум, викове и използване на мръсни парцали, с които разносвачките избърсваха масите, почиствайки ги в съвсем условен смисъл.
И така, въпреки ледения вятър, който се носеше от всяка пукнатина на изсъхналата рамка, аз се радвах, че съм тук, и можех да свикна със студа, още повече че само ръцете и краката ми мръзнеха, но старото изтъркано наметало на мисис Макстън беше изненадващо топло и сгряващо.
След около час отпих няколко глътки от отвратителната напитка, която представляваше безкрайно смрадлив ром, какъвто професор Стантън се пазеше да не използва дори по време на експериментите си като материал за горелка, и колекция от билки, сред които разпознах само смола от гваяково дърво и лауданум. Последните веднага премахнах по магически начин. Не беше трудно да се досетя какво ми беше поръчал мистър Илнър – тинктура за ревматизъм. В някои отдалечени части на Империята опиумът все още беше много по-евтин заместител на алкохола и за мен беше неприятно откритие, че в Уестърнадан той все още се използва по същия начин. В столицата опиатите, както и техните рецептурни форми като опиум и опиумната тинктура на алкохолна основа лауданум, бяха забранени, след като поредица от изследвания доказаха вредата и нетипичната пристрастеност към веществата, както и последвалия още по-нетипичен стремеж на пациентите към тях.
Много дълго време лекарите, учените и маговете, които се грижат за човечеството, водят мащабна борба за забрана на откритата търговия с наркотични „лекарства“ на държавно ниво, но успехът е постигнат едва когато на власт идва император Уилям Дейрел. И то само по една причина, която някога вбесявала професор Стантън – дори еднократната употреба на такива лекарства била фатална за трансформиращите. Опиумът изобщо не действаше на драконите, хората в ранните етапи на употребата на опиати все още можеха да потиснат желанието си за „възхитителните лекарства за всичко“, но трансформиращите само след една употреба на тинктура за кашлица, напоена с лауданум, се пристрастяваха до такава степен, че започваха да залиняват неминуемо и нямаше как да ги спасят. Затова професорът се възмутил, не че правителството не се грижи за човешката популация, а за трансформиращите – заради трансформиращите императора най-накрая взел необходимите мерки.
Изваждайки бележника си, си отбелязах да поговоря с доктор Еньо по темата. След кратък размисъл добавих лорд Арнел към списъка. Най-вероятно, ако опиумът се използва в кръчмата „Куцата кобила“, вероятно ще се използва и в други подобни заведения. Опиумът е по-евтин, дава опиянение почти веднага и затова човек, който пие вода, оцветена със силен чай и капки лауданум, няма да усети никаква разлика между заместителя и джина или бърбъна. Особено ако се добави най-смрадливият ром за аромат.
– Ей, мадам, още един рунд? – извика нелюбезно една от разносвачките.
Поклатих отрицателно глава и получих неодобрителен поглед в отговор, но никой не ме прогони – имах най-непривлекателното място в кръчмата, а и без това никой нямаше да претендира за него.
Мистър Илнър ме погледна с пиянска загриженост след вика на разносвачката и аз кимнах, показвайки, че съм добре, но коняря ми, опасявам се, вече беше пиян. Уви, не сме избрали най-доброто време да търсим отговори. Не, днес в кръчмата имаше много кочияши, много, коняри нахълтаха, пиха „гореща напитка“, размениха последните новини и побързаха да си тръгнат – въпреки затварянето на центъра на града необходимостта да се хранят конете и съответно да се работи оставаше, така че никой от кочияшите не се задържаше дълго. Но мистър Илнър трябваше да изпие по едно питие с всеки от тях и скоро едва седеше, отчаяно се държеше за ръба на бара и слушаше новините от следващия „спрях за почивка“. И това въпреки факта, че във всяка от чашите, които му сервираха, аз му спестявах лауданума. По-късно, когато забелязах, че две замаяни разносвачки наливат капки от тъмен флакон в собствените си чаши, унищожих опиата в чашите.
И тогава се случи невероятното. Сервитьорките погледнаха празните тъмни бутилки, разбраха, че са празни, защото в нито една от тях не беше паднала капка, и се обърнаха към някого, когото не можех да видя от мястото си. От задната част на кухнята дойде внушителна на вид мисис, плесна всяка от тях по гърба и… нещо в кръчмата се промени. Усетих го с леко трептене на магическото поле, но това бях аз, аз съм магьосник, а и седях близо до носещата стена на сградата, но никой друг не усети нищо. Грубата господарка на кухнята се върна с пет флакона от тъмно стъкло, подаде ги на закъсалите разносвачки и достойно си тръгна. Само че… проходът, който тя несъмнено беше отворила, не беше затворен.
Бях изправена пред дилема: можех да сляза долу и да отида в кухнята в опит да открия скривалището, или да остана на мястото си, грижейки се за мистър Илър, когото се страхувах да оставя сам. И страхът за любимия ми човек надделя над любопитството. Останах там, където бях. И по-нататъшното седене близо до прозореца, през процепите, в които снегът влизаше и излизаше от масата ми, ме доведе до определени заключения – лауданумът се съхраняваше в тайник. Магически тайник. Което означаваше, че спокойно мога да предположа, че опиатите все пак са незаконни в Уестърнадан. Това не само избели донякъде драконите в моите очи, но и ме принуди да си спомня, че въпреки всички забрани, тук кражбите на деца и трафикът както на деца, така и на наркотици, бяха широко разпространени.
И тогава, съвсем неочаквано, ситуацията започна да се развива по най-невероятния начин!
Вратата се отвори и в кръчмата влезе дракон на средна възраст, който изглеждаше на около петдесет и пет, може би шестдесет години. Черната му полицейска униформа с минимален брой отличителни знаци показваше, че е с много нисък ранг, а тъмната му коса, сресана назад, ми се стори позната. Но погледът… погледът не съвпадаше с този на дракон, когото познавах отнякъде. А аз наистина го познавах! И най-накрая го разпознах в момента, в който една от разносвачките се приближи до него и го попита какво иска уважаемият клиент – джин или уиски?
И изражението на лицето му се промени.
Веднага изчезна жизнеността и дори животинската бързина на движенията му, лицето му загуби хищническото си изражение и придоби благ вид, раменете му се свиха малко….
Да, познавах го!
Това беше администраторът! Администратор, работещ в полицейското управление! Драконът, който стоеше на входа и разполагаше с цялата информация за движението на полицията, за посетителите… да, за всичко! И той не просто беше наясно, а всъщност имаше цяла счетоводна книга!